— Надявам се да си прав, защото не си представям Цезар да остави хората си невъоръжени.

— Цезар е военен, аз не съм. Водя се по интуицията си.

Десет таланта от подаръка на Корнелия Метела осигуриха хляб и добър зехтин за войниците през тези два месеца на подготовка. С малко по-голяма настойчивост се намери и сушено месо, а запасите от нахут още не бяха свършили. Хилядата мъже, дошли с него, бяха в отлична форма благодарение на едномесечното гребане на корабите, но пристигналите по-късно бяха все още слаби. Катон свика всичките си центуриони и заповяда всеки войник, който възнамерява да участва в похода, да се подложи на усилени тренировки. Който до януари не влезеше в необходимата физическа форма, щеше да бъде оставен в Арсиноя да се оправя сам.

Диойкетът на града, някой си Сократ, помагаше много. Беше истинска съкровищница на добри съвети. Добре образован и с богата фантазия, той даде воля на въображението си още щом научи намеренията на Катон.

— О, Марк Катоне, това е втори Анабазис — възкликна.

— Аз не съм Ксенофонт, Сократе, и десетте ми хиляди мъже са добри римски граждани, не гръцки наемници, изправени пред персийската войска — отвърна Катон.

Напоследък той се стараеше да не говори толкова рязко, за да не обижда събеседниците си. Надяваше се тонът му да не издава ужаса от сравнението с един друг десетхиляден поход отпреди почти четиристотин години.

— Освен това моят поход няма да остане в аналите на историята. Аз не изпитвам нужда като Ксенофонт да описвам предателства, защото такива няма. Затова моят поход не е забележителен с нищо.

— Все пак това е много спартанска постъпка.

— Това е една много разумна постъпка — възрази Катон.

Пред Сократ той сподели основната си тревога — че войниците му, свикнали на богато меню от хляб, зехтин, зеленчуци и плодове, няма да издържат на тази изключително месна диета.

— Сигурно си чул за лазерпициума — отвърна Сократ.

— Да, знам за него. — Брадясалото лице на Катон се изкриви от отвращение. — За подобни треви хора като тъста ми са готови да платят цяло състояние. Говори се, че подобрявал храносмилането след преяждане… — Той си пое въздух и възмутено добави: — … с месо! Преяждане с месо! Сократе, Сократе, трябва да си набавя лазерпициум, но как мога да си позволя достатъчно количество за десет хиляди мъже в продължение на месеци?

Сократ се смя до сълзи, сетне каза:

— Там, където отиваш, Марк Катоне, расте само силфиум, бодлив нисък храст, който мулетата, козите и воловете ти ще пасат лакомо. Именно от силфиума племето псили извлича лазерпициума. Те обитават западните райони на Киренайка и имат малък пристанищен град, Филенорум. Ако народите около Нашето море консумираха повече месо, псилите щяха да са много по-богати. Сега предприемчивите търговци, които спират във Филенорум, извличат голямата печалба.

— Има ли сред тях такива, които да говорят гръцки?

— О, да. Налага се, иначе няма да получат никакви пари за лазерпициума си.

На следващия ден Катон тръгна на кон за Филенорум в компанията на Секст Помпей.

— Връщай се и свърши някоя работа в лагера — смъмри го Катон.

— Ръмжи колкото си искаш, Марк Катоне, но аз съм достоен син на баща си и умирам от любопитство. Затова, когато научих от Сократ, че смяташ да купиш цели таланти лазерпициум от псилите, реших, че имаш нужда от по-добра компания от тази на Статил и Атенодор Кордилион.

— Атенодор е болен. Макар че забраних на всички да яздят по време на похода, страхувам се, че ще трябва да наруша това правило. Атенодор не може да ходи, а Статил трябва да се грижи за него.

Филенорум се намираше на триста и двайсет километра на юг, но районът беше достатъчно населен, за да намерят храна и подслон, а и Катон остана доволен от компанията на жизнерадостния и непринуден Секст. „При това кратко пътуване поне виждаме какво ни предстои — мислеше си той. — Въпреки че има достатъчно паша, това си е една пустиня.“

— Единственото благо на природата тук — обясни Назамон, главатарят на псилите — са подпочвените води. Благодарение на тях силфиумът расте добре. Треви не виреят, защото корените им не достигат достатъчно дълбоко. Ще се наложи да носите вода само когато прекосявате солниците и тресавищата между Харакс и Лептис Майор. Между Сабрата и Тапсос също има солена пустиня, но разстоянието е по-малко и поне донякъде има хубав римски път.

— Значи има населени места, така ли? — попита обнадеждено Катон.

— Оттук до Лептис Майор, на деветстотин и шейсет километра на запад, е само Харакс.

— Колко далече е Харакс?

— На около триста и двайсет километра, но по брега има кладенци и оазиси, а населението е от псилите.

— Дали е възможно да наема петдесетина псили да ме придружат до Тапсос? — поинтересува се неуверено Катон. — Така ще могат да ни превеждат, ако срещнем хора, които не знаят гръцки. Не искам местните племена да се опасяват, че ще завземем земите им.

— Скъпичко ще излезе.

— Два сребърни таланта?

— За толкова, Марк Катоне, можеш да наемеш цялото племе!

— Не, петдесет човека са ми достатъчно. И моля те, само мъже.

— Невъзможно! — възрази с усмивка Назамон. — Извличането на лазерпициум от силфиума е женска работа, а на вас ще ви се наложи да го правите. Не сте в състояние да носите цялото необходимо количество. Готов съм да ти отпусна десет мъже безплатно, за да пазят жените и да се грижат за пострадалите от змии и скорпиони.

Секст Помпей пребледня като платно, преглътна тежко и потрепери:

— Змии? Скорпиони?

— Срещат се много често — отвърна спокойно Назамон, сякаш ставаше дума за обикновени мухи. — Ухапванията се лекуват, като раната се разрязва дълбоко и отровата се изсмуква, но на думи изглежда по-лесно, отколкото е на практика. Затова ви съветвам да използвате услугите на моите хора. Те са обучени. Ако ухапването се лекува навреме, смъртните случи при мъжете са малко — само сред жените, децата, болните и старците има повече жертви.

„Навременно напомняне — помисли си Катон. — Ще се наложи да водя мулета без никакъв багаж, за да носят ухапаните. Благодаря ти, милостива Фортуно, че ме изпрати при тези псили!“

— Да не си посмял — сопна се той на Секст, докато се връщаха — да споменеш и една думичка за змии или скорпиони дори пред един-единствен войник! Ако го сториш, ще те изпратя окован на цар Птолемей.

Шапките бяха готови, Арсиноя и околностите — лишени от всичките им магарета. Катон научи от Сократ и Назамон, че мулетата пиели и ядели твърде много. По-дребните магарета бяха по-подходящи. За щастие никой селянин нямаше нищо против да размени магаретата си за мулета; животните бяха расови и добре гледани. Катон поиска четири хиляди магарета срещу своите три хиляди мулета. За каруците взе волове, но закупуването на овце се оказа невъзможно. В крайна сметка се наложи да вземе две хиляди говеда и хиляда кози.

„Това не е поход, това е преселение — мислеше си мрачно. — Как ли ми се присмива Лабиен, който сигурно вече си седи спокойно в Утика! Ала аз ще му покажа! Готов съм да заведа десетте си хиляди мъже в Африка дори с цената на живота си!“

Защото те наистина бяха десет хиляди — Катон водеше и цивилните си помощници. Никой римски пълководец не можеше да иска от войниците си да вървят, да строят, да се бият и през това време да се грижат сами за себе си. Във всяка центурия имаше по сто човека, но само осемдесет от тях бяха бойци. Останалите двайсет бяха цивилни прислужници, които мелеха брашно, печаха хляб, разнасяха вода по време на поход, грижеха се за животните и каруцата на центурията, перяха и чистеха. Те не бяха роби, а римски граждани, обявени за негодни да се сражават — обикновено малограмотни селяци, които споделяха нищожна част от военната плячка и получаваха същите заплати и порции като войниците.