Писмото на Сервилия бе като чаша с концентрирана отрова. Катон засрича с мъка слетите думи, отказа се на седмата колона, смачка малкия свитък и го хвърли зад борда. „Стига толкова, омразна сестро!“
Имаше изпълнено с красиви фрази писмо от тъста му Луций Марций Филип, вечно неутрален в сената и прочут епикуреец. При управлението на консула Вация Изаурик и градския претор Гай Требоний в Рим било спокойно. Всъщност, оплакваше се в елегантна проза Филип, нямало нищо интересно, освен постоянните вести, че Помпей удържал голяма победа при Дирахиум и Цезар побягнал. Този свитък последва изпратения от Сервилия, затанцува във водовъртежите, образувани от греблата. „Толкова и за теб, Филипе. Ти се чувстваш безопасно и в двата лагера — племенник по съребрена линия на Цезар, тъст на Катон. Новините ти са стари, повдига ми се от тях.“
Основната причина да чете писмата беше онова от Марция, жена му.
„Когато Корнелия Метела наруши традициите и замина, за да се присъедини към Помпей Велики, аз изпитах отчаяна нужда да последвам примера й. Не го сторих заради Порция — защо трябва дъщеря ти, да е толкова ревностна защитничка на мос майорум като теб? Когато видя, че си стягам багажа, тя се нахвърли върху мен като харпия, сетне отиде при баща ми и го накара да ми забрани да заминавам. Е, нали познаваш баща ми? Готов е на всичко, само мир да има. Така Порция постигна своето и аз все още съм в Рим.
Марк, мили мой, любими, живея сам-самичка и крея, тъна в неведение и се разкъсвам от тревоги. Добре ли си? Мислиш ли за мен? Ще те видя ли някога отново?
Не е честно да съм прекарала повече време с Квинт Хортензий, отколкото с теб. Никога не сме обсъждали причините да ме осъдиш на такова изгнание, макар че те разбирам. Ти го направи, защото ме обичаше твърде много и смяташе любовта си за измяна на стоическите ти принципи, които са ти по-скъпи от всичко друго. Дори от жена ти. И когато старческата похот накара Хортензий да поиска ръката ми, ти се разведе с мен и ме даде — със съгласието на баща ми, разбира се. Знам, че не си взел нито сестерция от стареца, но баща ми получи десет милиона. Той живее нашироко.
Аз виждам в изгнанието ми при Хортензий свидетелство за дълбочината на чувствата ти към мен. Четири дълги, ужасни години! Четири години! Да, той бе прекалено стар и немощен, за да осъществи копнежите си спрямо мен, но можеш ли да си представиш какво ми беше да седя с часове до този старец, докато шепне нежно на любимия си шаран Парис? И да си мисля за теб, да копнея за теб, да страдам, че си ме отхвърлил?
Сетне, след смъртта му, ти ме взе отново и аз прекарах само няколко кратки месеца с теб, преди дългът ти да те изпрати далеч от Рим и Италия. Справедливо ли е това, Марк? Аз съм на двайсет и шест години, била съм омъжена за двама мъже, с единия два пъти, но все още съм бездетна. Като Порция и Калпурния.
Знам колко ще те ядосат укорите ми, затова спирам да се оплаквам. Ако беше друг, нямаше да те обичам така. Трите се събираме, за да оплакваме избягалите си далеч от нас мъже — Порция, Калпурния и аз. «Порция ли? — ще попиташ. Да страда за Бибул?» Не, не за него. Порция страда за братовчед си Брут. Тя го обича, предполагам, точно както ти обичаш мен, защото носи твоята кръв. Тя кипи от страст, потиска чувствата си с това абсурдно изучаване на Зенон. Кой е този Зенон всъщност? Глупав стар кипърец, който се отказал от всички прекрасни дарове на боговете, от смеха до хубавата храна. Това са думи на едно епикурейско дете! Колкото до Калпурния, тя страда по Цезар. Женени са от единайсет години, а е прекарала само няколко месеца с него. Преди да замине за Галия, той е развратничел само с отвратителната ти сестра. Сетне — нищо. Вдовиците и съпругите винаги са онеправдани.
Някой ми каза, че не си се подстригвал и бръснал след заминаването си от Италия. Аз обаче не мога да си представя благородното ти римско лице с брада като на евреин.
Кажи ми, Марк, защо учат нас, жените, да четем и да пишем, като сме орисани все да седим у дома и да чакаме? Трябва да приключвам, вече не виждам буквите от сълзи. Моля те, пиши ми! Дай ми надежда.“
Слънцето се беше вдигнало високо; Катон четеше мъчително бавно. Свитъкът на Марция бе смачкан, сетне захвърлен в пенестите води. Достатъчно за съпругата.
Ръцете му трепереха.
„Какво глупаво, глупаво писмо! Да обичаш една жена с изпепеляващата жар на погребална клада не може да е правилно. Тя не разбира ли, че всичките й писма са еднакви? Не осъзнава ли, че никога няма да й пиша? Какво мога да й кажа? Какво?“
Ничий нос, освен неговия явно не надушваше миризмата на пръст; всички вършеха работата си като всеки друг ден. Дойде пладне. Катон пое една смяна на греблата, след това се върна на палубата и се взря в далечината. Когато слънцето се издигна право над тях, на хоризонта се появи тънка синкава ивица. Точно когато Катон я забеляза, морякът от наблюдателницата на мачтата се провикна:
— Земя! Земя!
Корабът му беше пръв, останалите се разполагаха клиновидно зад него. Нямаше време да слиза в малката лодка, затова Катон изпрати главния си центурион Луций Гратидий да инструктира капитаните на другите кораби да не го задминават и да внимават за плитчини и подводни скали. Водата изведнъж стана много плитка и прозрачна като най-доброто путеолско стъкло.
Доближиха брега неочаквано бързо, защото бе съвършено равен. Релефът беше необичаен за римляните, свикнали да плават край планински земи, видими от голямо разстояние. За облекчение на Катон имаше много зеленина; щом се виждаха растения, имаше надежда да срещнат и хора. От боцманите на Гней Помпей той знаеше, че по бреговата линия между Александрия и Киренайка има само едно селище: Паретониум, откъдето Александър Велики се насочил на юг към легендарния оазис на Амон, за да се поклони на главния египетски бог.
„Паретониум, трябва да намерим Паретониум! Ала на запад ли е оттук, или на изток?“
Катон бръкна в един чувал и успя да събере шепа нахут (много малко запаси им бяха останали). Хвърли зърната в морето и отправи молитва към боговете:
— О, богове, под каквото и име предпочитате да ви наричат, от какъвто и пол да сте и дори да нямате пол, направете така, че да взема правилното решение!
Лъхна го рязък порив на северозападния вятър, сякаш в отговор на молбата му. Той отиде при капитана, застанал на кормилото.
— Капитане, ще поемем на изток, по вятъра.
Само след четири мили на изток зоркият Катон забеляза две леки възвишения, ограждащи входа на залив, и една-две кирпичени къщи. Ако това беше Паретониум, градът сигурно бе навътре в залива. Входът беше препречен със скали, но имаше място за минаване. Корабът промени курс за извършване на маневрата.
Когато влязоха в пристанището, Катон затаи дъх — вътре вече чакаха три римски кораба! Прекалено малко бяха, за да са на Лабиен, тогава на кого принадлежаха?
Виждаше се градче от кирпичени постройки. Размерите обаче нямаха значение. Където живееха хора, със сигурност имаше питейна вода и можеха да се купят хранителни продукти. А и скоро щеше да разбере кой е собственикът на корабите, на чиито мачти се вееха благороднически знамена.
Той слезе на брега с малката си лодка, придружен от главния центурион Луций Гратидий. Цялото население на Паретониум, около шестстотин човека, се беше стекло на брега и наблюдаваше с възхита навлизащите в пристанището големи кораби. На Катон не му мина през ума, че може да не се разбере с паретонийците. Гръцки се говореше навсякъде, това бе световният език.
Първите думи, които чу обаче, бяха на латински. Двама души излязоха напред, млада жена и един юноша. Жената се хвърли на врата на Катон и избухна в сълзи, а младежът стисна ръката му, сякаш искаше да я счупи.
— Скъпа Корнелия Метела! И Секст Помпей! Означава ли това, че и Помпей Велики е тук?
