Гней Помпей не му беше осигурил боцман, но го бе събрал за един ден с шестимата най-опитни морски вълци, познаващи източната част на Нашето море като пръстите на ръката си. Благодарение на тях сега Катон разпознаваше различните ориентири, макар че нямаше никаква представа от корабоплаване.

Въпреки че не видяха други кораби, Катон не смееше да спира за прясна вода никъде в Гърция, затова на дванайсетия ден хвърли котва край критския остров Гавдос, за да напълнят всички празни бурета от един извор на брега. Гавдос бе последната твърда земя, преди да навлязат във водните простори на Либийско море. Либия. Там щяха да стигнат, в страната, където мажеха престъпниците с мед и ги хвърляха вързани върху някой мравуняк. Либия. Страната на номадите мармариди, мраморните хора — и ако се вярва на гръцките географи, на постоянно движещите се пясъци и безоблачното небе.

Край Гавдос той се качи на една лодка и обиколи всички кораби, като произнасяше кратка реч, с цел да ободри хората си и да им даде обяснения:

— Драги спътници, африканските брегове са все още далеч, но тук трябва да си вземем сбогом с Майката Земя, защото занапред пред погледа ни няма да се появяват други брегове и ще се носим по вълните само в компанията на риби и делфини. Ала не бойте се! Аз, Марк Порций Катон ще ви пазя, докато стигнем Африка. Нека корабите ни не се разделят, нека да гребем яко, но весело, с песен на уста и да се доверим на боговете си. Ние сме римляни, защитници на истинската Република. Ще оцелеем и ще вгорчим живота на Цезар. Кълна се в Сол Индигес, в Телус и Либер Патер!

Кратката му реч се посрещаше с усмивки и приветствени възгласи.

Сетне, макар че не беше жрец или авгур, Катон принесе в жертва една овца за морските лари, закрилници на всички моряци, и отправи молитва:

— О, вие, които се зовете морски лари или както иначе предпочитате да ви наричат, вие, богове или богини, молим ви да се застъпите за нас пред великия Нептун, чиито деца може да сте или да не сте, преди да продължим плаването си към Африка. Молим ви да свидетелствате пред всички богове, че ние с искрено смирение ви молим за закрила, да ни пазите от бури и подводни течения, да не разпръсквате корабите ни и да ни позволите да хвърлим котва на някое цивилизовано място. Съгласно договора ни, датиращ още от времето на Ромул, ние ви принасяме в жертва тази млада овца, пречистена според всички ритуали.

На тринайсетия ден флотилията вдигна котва и отплава към място, известно само на морските лари.

Статил бе преодолял морската си болест и правеше компания на Катон.

— Макар че искрено искам да го разбера, така и не мога да проумея римския начин за правене на жертвоприношения — сподели той, докато се наслаждаваше на гледката.

— В какво отношение, Статил е?

— В това с „договора“, Марк Катоне. Как е възможно един народ да сключи договор с боговете си?

— Ние, римляните винаги сме го правили. Макар че тъй като не съм жрец, нямам представа какъв е този договор с морските лари. Ахенобарб обаче ми е казвал, че с ларите и пенатите има договори още от Ромулово време. Свидетелства са запазени само за договорите на сената и народа на Рим с по-късните божества като Магна Матер и… — Катон се намръщи с отвращение, — Изида. Жреците знаят, това им е работата. Ала кой би избрал Марк Порций Катон за някоя от жреческите гилдии, след като не може да стане консул дори в добра година и при посредствени кандидати?

— Ти си все още млад — рече тихо Статил, който добре знаеше разочарованието на Катон от неуспешното му кандидатиране за консул преди четири години. — Щом възстановим законното правителство на Рим, ти ще бъдеш главен консул.

— Може би. Но най-напред да стигнем до Африка.

Флотилията продължи да се носи бавно на югоизток главно с помощта на греблата, макар че платната понякога се издуваха и помагаха малко. Ала тъй като отпуснатите платна затрудняваха гребането, те обикновено стояха прибрани.

За да не губи форма и да не бездейства, Катон понякога гребеше. Товарните кораби имаха по петнайсет единични скамейки от всяка страна. Бяха покрити и гребците седяха в трюма. Гребането се облекчаваше от това, че пейките се разполагаха встрани над водата. При бойните кораби греблата се задвижваха от по двама до петима души. Скамейките се намираха по-ниско и отворите отстрани бяха запечатани. Бойните галери обаче не бяха предназначени за дълги плавания и тежки товари; те стояха през повечето време в хангари и за тях се полагаха огромни грижи. Когато напусна Коркира, Гней Помпей остави на местните жители стотици корабни хангари — дърва за огрев.

Тъй като Катон вярваше, че доброволното полагане на тежък труд е една от характеристиките на добрия човек, той превиваше усилено гръб и даваше пример на останалите двайсет и девет мъже, които гребяха заедно с него. Слухът за участието на пълководеца се разпространи из другите кораби и хората работеха с по-голямо желание. На корабите имаше войници колкото за две смени, което налагаше постоянни дежурства от по четири часа.

Менюто беше еднообразно; хлябът заемаше основна част в него. Никой не искаше да рискува пожар и затова походните пещи не се палеха. Палеше се само една тухлена пещ и на нея се загряваше огромен казан с единственото готвено ястие: гъста грахова каша с парченца солено месо. Загрижен, че водата за пиене е недостатъчна, Катон бе заповядал към кашата да не се добавя сол и това допълнително убиваше апетита.

Поне времето позволяваше петдесетте кораба да се държат заедно и както постоянно се уверяваше Катон, придвижващ се с малката си лодка сред флотилията си, хиляда и петстотинте му човека бяха в отлично състояние на духа, доколкото го позволяваше неистовият им страх от тайнствени морски чудовища. Никой римски войник не се чувстваше добре в открито море. Делфините разведряваха настроението, но имаше и акули, а неизброимите рибни пасажи, подплашени от греблата, постоянно напомняха за липсата на риба в ежедневното меню.

Мулетата пиеха повече, отколкото бе изчислил Катон, слънцето печеше безмилостно и нивото на водата в буретата спадаше с ужасяваща скорост. Десет дни след потеглянето от Гавдос той вече се съмняваше, че ще доживее да види отново суша. Докато обикаляше с лодката около корабите, Катон все обещаваше, че мулетата ще отидат зад борда много преди питейната вода да свърши. Това никак не радваше хората му, защото за войниците мулетата бяха по-ценни от злато. Всяка центурия имаше по десет животни, носеща онова, което мъжете не можеха да сложат в двайсет и пет килограмовия си багаж, и по една каруца за най-тежките неща.

Когато задуха от северозапад, мъжете нададоха радостни възгласи и се втурнаха да развиват платната. В Италия този вятър носеше влага, но не и в Либийско море.

Скоростта се увеличи и греблата се движеха по-леко.

На четиринайсетата нощ Катон се събуди и седна рязко в леглото с разширени ноздри на големия си нос. Отдавна бе забелязал, че морето има специфичен мирис — сладникав, на водорасли и на риба. Сега обаче миришеше различно. На земя! Той надушваше земя!

Душейки като куче, той се приближи до парапета и се взря в невероятното индигово-черно небе. То не беше непрогледно. Макар че луната почти се бе скрила, безбройните звезди светеха и на места образуваха тънки ивици.

„Гърците твърдят, че планетите се въртят около глобуса ни по-близо отколкото звездите, които са отдалечени на невъобразими разстояния. Ние сме благословени, защото сме в дома на боговете. Ние сме в центъра на цялата вселена, всички небесни светила се въртят около нас. И в наша чест, и в чест на боговете те блестят нощем, за да ни напомнят, че светлината е живот.“

„Писмата ми! Не съм прочел още писмата! Утре ще стъпим на африканския бряг и аз ще трябва да поддържам бойния дух на хората си в страната на мраморните хора и движещите се пясъци. Трябва да прочета писмата веднага щом небето започне да просветлява, преди да ги обхване възбудата и аз да се заразя от нея. Дотогава ще греба.“