Когато се увери, че отново може да работи, без да издаде скръбта си пред подчинените си, Гней Помпей изпрати още шест хиляди и петстотин от ранените Катонови войници в Африка, след което принесе жертва за морските богове да направят така, че с Катон да се срещнат някъде по крайбрежието между делтата на Нил и провинция Африка. Сетне се зае с прехвърлянето си в Сицилия.
Малкото местни жители, несигурни дали да се радват, или да съжаляват за отпътуването на римляните, бавно се върнаха към обичайния си начин на живот. Коркира постепенно излекува белезите от присъствието на войските и се върна към блаженото си нехайство.
Катон реши да използва войниците и обслужващите ги цивилни като гребци. Ако не ги преуморява, това бе прекрасно упражнение за възстановяване. Духаше западен вятър, затова платната бяха безполезни, но времето беше тихо, а морето — спокойно. Въпреки безумната омраза към Цезар той бе изчел на един дъх онези стегнати, обективни записки за войната в Галия и чувствата не му пречеха да види многобройните практически поуки в тях. Най-важното беше, че Великия мъж се лишаваше наравно с войниците си — ходеше пеша с тях, гладуваше с тях, никога не странеше от компанията им при изтощителните походи и дългите обсади. Политически и идеологически Катон бе натрупал много ползи от тези записки и макар че презираше Цезар, си вадеше добър урок от написаното.
Като дете Катон бе срещал огромни трудности в учението. Не притежаваше интелекта на сестра си Сервилия, камо ли да се доближи до феноменалните способности на Цезар в това отношение. Катон напразно се опитваше да учи наизуст и добре, че беше любимият му брат Цепион, да го пази от жлъчните забележки на Сервилия. Оцеляването на Катон през това отвратително детство сред другите озлобени сирачета се дължеше изцяло на Цепион. Именно за него се говореше, че не е син на баща си, но той бе любимото дете на майка си Ливия Друза и бащата на Катон, за когото тя по-късно се беше омъжила. Високият ръст, червената коса и орловият нос бяха типични черти за рода на Порций Катон. Вероятно Цепион и Катон имаха един и същи баща, въпреки гордото патрицианско име, с което се зовеше Цепион, и огромното състояние, наследено от Сервилий Цепион. Това богатство възлизаше на петнайсет хиляди златни таланта, откраднати от Рим — пословичното злато на Толоза.
Понякога, когато виното не постигнеше ефекта си и нощните демони откажеха да се махнат, Катон си спомняше онази нощ, когато някой, нает от враговете на Друз, бе забил малък, но остър нож в слабините на чичо му и го беше въртял, докато нанесе непоправими поражения. От това се виждаше колко смъртоносна може да бъде комбинацията от политика и любов. Нестихващите писъци от болка, кървавата локва върху безценната мозайка на пода, братската прегръдка на Цепион, докато петте деца наблюдаваха ужасната бавна смърт на Друз — никога нямаше да забрави тази нощ.
След като възпитателят му най-после успя да го научи да чете, Катон намери призванието на живота си в творбите на прадядо си Катон Цензора — безжалостни морални правила, железни принципи и въздържание. Цепион бе проявявал търпимост към тези качества у малкия си брат, но не ги притежаваше. Катон, който не разбираше чувствата на другите, така и не можеше да си обясни защо Цепион не одобрява жизнената философия, непозволяваща на носителя й самоуспокоение за провалите.
Двамата останаха неразделни, дори служиха заедно във войската. Катон никога не си беше представял да живее без Цепион, без този защитник срещу Сервилия. Тя завиждаше за русата му коса, защото също бе потомка на Катон Цензора от злощастния му втори брак с дъщерята на един роб. Знаеше, разбира се, кой е истинският баща на Цепион, но изливаше цялата си злоба върху Катон.
„Цепион никога не се е интересувал чие дете е всъщност — размишляваше сега Катон, облегнат на парапета и загледан в безбройните трепкащи светлинки на флотата си. — Сервилия. Едно чудовище. По-нечиста от майка ни. Жените са отвратителни. Щом видят красив мъж със знатно потекло, веднага разтварят крака. Като първата ми жена Атилия, която разтвори крака за Цезар. Като Сервилия, която разтвори крака за Цезар и все още го прави. Като двете Домиции, жените на Бибул, които разтвориха крака за Цезар. Като половината жени в Рим, които разтварят крака за Цезар. Цезар! Все този Цезар.“
Той се замисли за племенника си Брут. Единственият син на Сервилия. Безспорно баща му беше тогавашният й съпруг Марк Юний Брут, когото Помпей Велики екзекутира за измяна. Осиротелият Брут години наред беше ухажвал Цезаровата щерка Юлия, дори успя да се сгоди за нея. Това хареса на Сервилия! Ако синът й се беше оженил за дъщеря му, Цезар щеше да остане в къщата й и нямаше да й се налага да прикрива толкова отчаяно връзката си с него от втория си съпруг Силан. Силан също бе умрял преждевременно, но от отчаяние, не от меча на Помпей Велики.
„Сервилия винаги е казвала, че не мога да спечеля Брут на своя страна, ала аз успях. Успях! Какъв ужас изпита, когато научи, че от пет години майка му е любовница на Цезар. След това Цезар развали годежа му с Юлия, за да я омъжи за човек, който можеше да й бъде дядо — Помпей Велики, убиецът на баща му. Чисто политически ход, но благодарение на него Помпей остана свързан с Цезар до смъртта на Юлия. И горкият Брут — каква мека душа! — се отчужди от майка си и се сближи с мен. Правилна постъпка, за да накаже развратниците. Това е най-жестокото отмъщение, което можех да измисля за Сервилия — да й отнема сина.“
„Къде е Брут сега? Той не е особено убеден републиканец, винаги се е колебал между дълга си и непреодолимия си порок, парите. Той не е нито Крез, нито Мидас — римската кръв си личи. Търси повече лихви, хонорари и дългосрочни вложения, отколкото да трупа пари, ала въпреки това е прекалено алчен.“
Брут бе наследил богатството на Сервилий Цепион, натрупано благодарение на Толозкото злато. Катон изскърца със зъби, стисна парапета и кокалчетата му побеляха. Защото Цепион, обичаният Цепион бе мъртъв.
„Издъхна сам в провинция Африка, чакайки напразно да отида, за да държа ръката му, докато прекосява реката. Закъснях с един час. Ох, живот, живот! Моят се промени завинаги, след като погледнах безжизненото лице на Цепион и ревах, вих, беснях като полудял. Аз бях полудял. Все още съм луд. Болката! Тогава бях на трийсет и седем. Скоро ще стана на четирийсет и шест. И въпреки това си го спомням, като че беше вчера. Скръбта ми е толкова силна, колкото е била тогава.“
„Брут го наследи по силата на мос майорум; той беше най-близкият роднина на Цепион по бащина линия. Син на Сервилия, негов племенник. Не завиждам на Брут дори за една сестерция, успокоявам се, че богатството на Цепион не можеше да отиде при по-пестелив човек от него. Иска ми се само Брут да беше повече мъж, а не такова мамино синче. Ала с тази майка какво друго мога да очаквам? Сервилия го направи такъв, какъвто й трябваше — послушен и плах. Колко странно, че Брут намери куража да скъса каишката си и да се присъедини към Помпей Велики в Македония. Лабиен каза, че се сражавал при Фарсал. Удивително. Може би далеч от онази харпия майка си се е променил. Може дори да покаже пъпчивото си лице в Африка. Ха! Няма да повярвам дори да го видя с очите си.“
Катон се прозина и легна на сламеника си между сгърчените неподвижно Статил и Атенодор Кордилион. И двамата удивително зле понасяха плаването.
Вятърът продължаваше да духа от запад, но се ориентира и малко от север, така че вече помагаше на корабите в плаването им към Африка. Със свито сърце обаче Катон забеляза, че отиват на изток от римската провинция. Вместо да се насочат първо към петата на италийския ботуш, после към пръстите му, а накрая към Сицилия, те преминаха покрай западното крайбрежие на полуостров Пелопонес, а оттам се прехвърлиха към Китира, красивия остров, където Лабиен възнамеряваше да търси бегълци от Фарсал. Без да издава тревогата си, Катон насочи флотилията към Крит, а на единайсетия ден заобиколи назъбените скали на Криометопон.
