— Как смееш! — разпени се Цицерон. — Как смееш, Марк Порций Катоне, ти, богохулствен, самодоволен песоглавецо! Точно ти ни докара до това положение, точно ти принуди Помпей Велики да започне гражданска война! Когато аз лично му предадох разумното и справедливо предложение на Цезар за примирие, именно ти вдигна такава врява, че направо му изкара ума от уплаха! Ти крещя, рева и ви, докато Великия не се превърна в една безволева пихтия. Ти го накара да се унижава и да пълзи пред теб, по-жалък, отколкото Лукул е изглеждал пред Цезар! Не, Катоне, не Цезар е виновен за гражданската война, а ти!

Гней Помпей също бе скочил, пребледнял от ярост:

— Как така, Цицероне, ти, бездарно нищожество от най-затънтената дупка на Самниум? Баща ми бил безволева пихтия, а? Моят баща се бил унижавал и пълзял? Вземи си думите назад, да не ти разбия гнилите зъби със собствения си юмрук!

— Не, няма да си взема думите назад! — изрева вбесен Цицерон. — Аз бях там! Видях го с очите си! Твоят баща, Гней Помпее, е разглезено дете, което използваше мисълта за гражданска война с Цезар, за да се издигне в собствените си очи! Той не вярваше, че Цезар ще прекоси Рубикон само с един легион! Не вярваше, че съществуват толкова безразсъдно храбри мъже! Не вярваше в нищо друго, освен в мита за себе си! Мит, който започна, когато баща ти принуди Сула да го приеме като равен в командването си, и свърши при Фарсал! Боли ме ли го кажа, сине Помпеев, но когато стане дума за война или политика, баща ти не е достоен дори да целува обувките на Цезар!

Първоначалното стъписване на Гней Помпей премина и той се хвърли върху Цицерон с рев и протегнати ръце, готов да го удуши.

Никой от двамата Квинтовци не помръдна; бяха прекалено объркани, за да се интересуват какво ще стори Гней Помпей на семейния тартор. Тогава Катон се изправи пред смъртно обидения син на Помпей Велики и го хвана за китките. Борбата им бе кратка. Катон лесно изви ръцете на Гней Помпей и ги стисна зад гърба му.

— Стига! — изкрещя със святкащи очи. — Гней Помпее, връщай се при корабите си. А ти, Марк Цицероне, ако не желаеш да изпълняваш задълженията си към Републиката, бягай в Италия!

— Да, върви! — изкрещя Гней Помпей.

Той се отпусна на стола и се зае да разтрива китките си. Богове, кой би предположил, че Катон е толкова силен?

— Взимай си нещата и проклетите си роднини и никога вече да не видя лицата ви! Утре ще имате кораб, който да ви закара до Патра! Оттам можете да продължите за Италия или за Хадес! Вървете! Махайте се от очите ми!

С вдигната глава и зачервени бузи Цицерон събра диплите на голямата си тога, преметна я върху лявото си рамо и излезе, следван от племенника си. Брат му се задържа още миг на прага.

— Пикая и на двама ви — заяви с голямо достойнство.

Това се стори изключително смешно на Гней Помпей.

Той хвана главата си с две ръце и избухна в безумен смях.

— Не виждам нищо смешно — заяви Катон, докато отпиваше от виното; през последните няколко минути бе ожаднял страшно.

— Нищо чудно, Катоне — рече Гней Помпей, когато си възвърна дар слово. — Стоиците по принцип нямат чувство за хумор.

— Вярно е — съгласи се той, след като отпи глътка превъзходно самоско вино. — Все пак, Гней Помпее, ние не постигнахме съгласие нито за мен, нито за ранените.

— Колко от осемте хиляди ще са годни отново да държат оръжие?

— Поне седем хиляди. Можеш ли да ми осигуриш достатъчно кораби, за да прехвърля хиляда от най-способните в Африка след четири дена?

Гней Помпей се намръщи:

— Изчакай пасатите, Катоне, те ще те закарат право там. Сега ще трябва да плаваш срещу вятъра.

— Не, трябва да тръгна час по-скоро. Ще те помоля да изпратиш хората ми, преди да се преместиш. Твоята задача е много важна, но се различава от моята. Аз трябва да запазя храбрите воини, които баща ти ми повери. Защото те наистина са смелчаци. Иначе нямаше да са ранени.

— Както искаш — въздъхна Гней Помпей. — Има обаче едно затруднение с изпращането на останалите. Ще се нуждая от корабите след това. Ако пасатите закъснеят, не мога да гарантирам, че ще стигнат до провинция Африка. — Той вдигна рамене. — Всъщност ветровете могат да ви отведат навсякъде.

— Това е моя грижа — рече решително Катон, но не толкова уверено както обикновено.

След четири дни петдесет от корабите, използвани от Катон за плаването от Дирахиум, бяха натоварени и подготвени за отпътуване. Съдържаха хиляда и двеста войници, разделени в две кохорти, двеста и петдесет цивилни прислужници, седемстотин мулета, сто и двайсет каруци, едномесечни запаси от пшеница, нахут, пушено месо и зехтин, а също преносими мелнички, пещи, сечива, дрехи и оръжия — както и един подарък от Гней Помпей: хиляда сребърни таланта.

— Вземи ги, аз имам предостатъчно — рече бодро Гней Помпей. — Поздрави на Цезар! — Подаде на Катон няколко малки свитъка, всичките запечатани. — Това пристигна от Дирахиум за теб. Новини от дома.

С трепереща ръка Катон взе писмата и ги пъхна в ръкава на кожената си ризница.

— Няма ли да ги прочетеш сега?

— Не — отвърна рязко той. — После.

Макар че за изкарването на петдесетте кораба от неудобното пристанище бе необходим почти цял ден, Гней Помпей остана на малкия дървен кей, докато и последният от тях се изгуби зад хоризонта.

Сетне се обърна и се върна в главната си квартира. Сега животът му несъмнено щеше да се улесни, но без Катон той като че чувстваше някаква празнота. Какво страхопочитание бе изпитвал към този мъж като младеж! Колко бяха наблягали учителите му на разликата в стиловете на тримата най-велики оратори в сената: Цезар, Цицерон и Катон. Той беше израснал с тези имена, никога нямаше да ги забрави. Баща му никога не се бе научил да печели слушателите си с думи, нито да ги убеждава в правотата си. Сега и четиримата бяха разделени, но нишките на живота им щяха да продължават да се преплитат, докато Атропос не се смили над някого и не пререже неговата.

Луций Скрибоний Либон го чакаше. Гней Помпей въздъхна. Либон бе водил флотата след смъртта на Бибул, сетне му беше отстъпил великодушно командването. Имаше логика. Единствената причина тази издънка в рода на Скрибониите да се издигне толкова бе, че Гней Помпей се разведе с отегчителната Клавдия, за да се ожени за красивата му дъщеря. Постъпката му ужаси Помпей Велики. Той обаче имаше мания да взима само жени от най-знатни родове и настояваше и синовете му да следват този пример. Е, Секст бе все още млад за женитба, а Гней беше опитал да се съобрази с волята на баща си. Ала един ден видя седемнайсетгодишната Скрибония. Любовта, размишляваше големият син на Помпей Велики, изправен сега пред тъста си, можеше да провали и най-добрите планове.

Те вечеряха заедно, обсъдиха преместването в Сицилия и околностите, вероятния отпор, който можеха да срещнат в провинция Африка, и вероятното местонахождение на Помпей Велики.

— Днес дочух слухове, че заедно с Корнелия Метела и Секст са отплавали от Лесбос и се местят от остров на остров в Егейско море.

— В такъв случай — рече Скрибоний Либон, докато ставаше да си върви — мисля, че трябва пак да му пишеш.

След като гостът си тръгна, Гней Помпей седна на бюрото си, извади двоен лист фанска хартия, взе тръстикова писалка и я потопи в мастилницата.

Преди обаче краткият отговор на Помпей Велики да стигне до него, той научи за смъртта на баща си на тинестия бряг край Пелузиум по заповед на едно глупаво дете и неговите лакеи.

„Разбира се. Разбира се. Дивите ориенталци са го убили с надеждата, че ще угодят на Цезар. На никого нито за миг не е хрумнало, че Цезар иска на всяка цена да го помилва. О, татко? Така е по-добре! Така няма да си задължен на Цезар, защото ти е подарил живота.“