— Знаеш всичко това, но не можеш да ми кажеш какво ми има, как е възможно?

— Болестите са мистерия, Цезаре, в повечето случаи са свръх възможностите ни. Медицината се основава единствено на наблюдения. За щастие аз научих много за теб, докато те лекувах от болките в корема. — Жрецът го изгледа лукаво. — Например, че смяташ храненето за загуба на време.

Клеопатра също се съвземаше; плачът й бе преминал в хълцане.

— Откъде знаеш толкова за човешкото тяло? — обърна се тя към Цезар.

— Аз съм войник. Ако обходиш достатъчно бойни полета, за да събираш ранените и да броиш мъртвите, ще видиш всичко. Също като този отличен лечител аз се уча от наблюдения.

Аполодор се изправи и избърса потта от челото си.

— Ще се погрижа да донесат вечеря — рече прегракнало. — О, слава на всички богове, че си добре, Цезаре!

Тази нощ той остана буден в огромното легло на Клеопатра, притиснат до топлото й тяло в хладината на така наречената александрийска зима и потънал в размисли.

От момента, в който бе стъпил на египетска земя, всичко се беше променило. Главата на Помпей; раздираният от интриги дворец; ширещата се корупция и упадъкът, възможни само на изток; нежеланата от него война, водена по улиците на този красив град; стремежът на един народ да унищожи нещо, изграждано с векове; собствената му роля в това унищожение… И едно делово предложение от страна на царицата, решена да спаси народа си по единствения начин, по който смяташе, че е възможно — като забременее от един бог. С увереността, че той, Цезар, е този бог. Странен. Чужд.

„Днес Цезар се уплаши. Цезар, който никога не боледува, се изправи пред неизбежните последствия от петдесет и двете му години. И не е само от годините. Той използва безжалостно всеки миг от живота си, подлага се на допълнително напрежение в моменти, когато всеки друг би спрял. Ала не и Цезар! Да спре, това никога не е било в негов стил. И никога няма да бъде. Сега обаче Цезар, който никога не боледува, трябва да признае пред себе си, че е болен от месеци. Че болестта, разтърсила тялото му, е оставила постоянни поражения. Някаква част от тази безотказна машина, наречена Цезар, е… как се изрази жрецът… претърпяла промяна. Цезар трябва вече да се храни редовно, иначе ще получава нови припадъци и хората ще говорят, че той най-после се е огънал, че е отслабнал, че вече не е непобедим. Затова трябва да запази тайната си, сенатът и народът никога не бива да научат за болестта му. Защото кой друг ще извади Рим от блатото, ако Цезар се провали?“

Клеопатра въздъхна, промърмори нещо насън, изхълца — толкова много сълзи бе проляла, и все за Цезар!

„Тази жалка хилава млада жена ме обича — обича ме! За нея аз се превърнах в съпруг, баща, чичо, брат. Единствен роднина. Аз не я разбрах. Мислех, че я разбирам, но не. Фортуна е хвърлила съдбите на милиони хора върху крехките й плещи, не й е оставила друг избор, също както аз не оставих на Юлия. Тя е обявена за самодържец според традиции, по-стари от всички други, тя е най-богатата жена на света, тя притежава пълна власт върху живота на поданиците си. И въпреки това е още дете. За един римлянин е невъзможно да си представи какво е преживяла през първите двайсет и една години от живота си — убийства и кръвосмешение като най-обичайни неща. Катон и Цицерон твърдят, че Цезар иска да стане цар на Рим, ала никой от тях няма представа какво означава наистина да си цар. Самодържавието е толкова далечно от мен, колкото е това дете, носещо моя син в утробата си.“

— О — сепна се изведнъж той, — трябва да ставам! Трябва да пийна от сладкия сок, който Аполодор донесе толкова любезно: сок от пъпеши и грозде, расли в бараки със стени от ленен плат! Какъв упадък. Започвам да се обърквам, аз съм Цезар и „аз“ едновременно, не мога да разгранича двете.

Ала вместо да пие сок от пъпеши и грозде, расли в бараки със стени от ленен плат, той отпусна глава на възглавницата и погледна Клеопатра. Цареше полумрак, тъй като големите плоскости на външната стена бяха отместени настрани и пропускаха светлина от пълната луна. На нея кожата на младата жена изглеждаше като от светъл бронз. Прекрасна кожа. Той я докосна, погали я, прокара леко ръка по наедрелия й корем, все още не достатъчно издут, за да изглежда лъскав, както си спомняше този на Цинила, когато беше бременна с Юлия, а после с мъртвородения Гай.

„Изгорихме Цинила и Гай заедно; майка, леля Юлия и аз. Не Цезар. Аз.“

Малките й гърди се бяха налели, зърната й бяха със същия тъмен цвят като кожата на етиопските й роби. Може би в нея течеше такава кръв, не само Митридатова и Птолемеева.

„Прекрасно усещане, но тази жива плът има по-велика цел от това просто да ме задоволява. Аз съм част от нея, защото тя носи моето дете. О, ние създаваме деца твърде млади! Сега е времето да ги зачеваме, да обожаваме майките им. Много години и много мъка са нужни, за да разберем чудото на живота.“

Косата й беше разпиляна на възглавницата, не гъста и черна като на Сервилия, не река от огън, в която можеше да се увие, като на Рианон. Това бе косата на Клеопатра, също както тялото бе нейното, а не нечие друго.

„И тя ме обича по различен начин от всички останали. Тя ме връща в младостта.“

Златистите й очи бяха отворени, втренчени в него. В друг момент той би скрил лицето си веднага, би прогонил всички мисли за нея — никога не давай на жена меча на знанието, защото тя ще го използва, за да те скопи.

„Тя обаче е свикнала с евнуси, не цени този вид мъже. От мен очаква да съм неин съпруг, баща, чичо, брат. Аз притежавам равна на нейната власт, но имам и допълнителна мощ от мъжествеността си. Аз я покорих. Сега трябва да й покажа, че не възнамерявам да я подчиня. Никоя от моите жени не е била безгласна слугиня.“

— Обичам те — рече той и я прегърна — като моя съпруга, дъщеря, майка, леля.

Тя нямаше представа, че той има предвид конкретни жени, че не говори с отвлечените изразни средства на Птолемеите, но цялата й душа се изпълни с любов, облекчение и върховна радост.

Цезар я беше приел в живота си.

Цезар бе казал, че я обича.

На следващия ден той я качи на едно магаре и я изведе да огледат пораженията от шестмесечната война в Александрия. Сградите по много от улиците бяха сринати. Вместо къщи се издигаха изкуствени възвишения и стени с изоставени артилерийски съоръжения на върха, жени и деца ровеха боклуците бездомни и отчаяни, покрити с дрипи. На брега не беше останало почти нищо; огънят от опожарените от Цезар александрийски кораби се бе разпространил към складовете и останките от големия емпориум, хангарите и доковете.

— О, книгохранилището е опожарено! — възкликна Клеопатра, кършейки ръце. — Каталогът го няма, не можем да разберем какво е изгоряло!

Макар че я изгледа насмешливо, Цезар не каза нищо, с което да издаде изненадата си от реакциите й. Тя изобщо не се трогваше при вида на всички тези гладуващи жени и деца, а сега плачеше за някакви си книги.

— Библиотеката обаче не е засегната — отбеляза той.

— Да, но библиотекарите са толкова мудни, че книгите се получават по-бързо, отколкото могат да бъдат каталогизирани, затова през последните сто години са се трупали в отделно хранилище. А то е изгоряло!

— Колко книги има в библиотеката?

— Почти милион.

— Значи няма причини да се безпокоиш. Успокой се, скъпа! Броят на всички книги, написани някога, е далеч по-малък от милион, което означава, че онези в хранилището вероятно са били дубликати или наскоро създадени творби. Много от книгите в библиотеката сигурно са дубликати. Създадените наскоро се намират лесно, а ако имаш нужда от каталог, Митридат Пергамски разполага с библиотека с почти четвърт милион заглавия, повечето от които — съвременни. Можеш да попълниш библиотеката с липсващите творби, ако ги поискаш от Сосий или Атик от Рим. Те нямат собствени книги, но взимат на заем от Варон, Луций Пизон, от мен и други, които разполагат с големи колекции. Това ми напомня, че Рим няма обществена библиотека; трябва да взема мерки.