Две кохорти ранени войници останаха да пазят двореца. Цезар взе три хиляди и двеста човека от Шести, Трийсет и седми и Двайсет и седми легион с цялата конница и тръгна по маршрут, който Клеопатра обяви за твърде дълъг. Вместо да отиде до делтата по плавателния канал, той заобиколи Марейското езеро от юг и когато зави към Канопския ръкав на Нил, вече отникъде не можеха да го забележат.

Един бърз вестоносец бе потеглил към Пелузиум много преди войската на цар Птолемей, за да уведоми Митридат Пергамски, че половината от Цезаровите войски ще дойдат по източния бряг на Пелузийския ръкав, а самият той в никакъв случай да не навлиза в делтата. Щяха да притиснат Птолемей на твърда земя, при Апекса.

Така се наричаше върхът на делтата на Нил, която по форма наподобяваше гръцката буква „делта“. Тя бе по-широка от устието на която и да било друга река в света: с широчина сто и петдесет мили между Пелузийския и Канопския ръкав на брега на морето и дължина от над сто мили от морето до първите разклонения на Нил при Мемфис. Великата река се разделяше на безброй ръкави и ръкавчета и изливаше водите си в морето през седем свързани помежду си устия. Отначало всички водни пътища по делтата били естествени, но при Птолемеите главните ръкави били свързани с мрежа от хиляди канали, така че всяко парче твърда земя там да отстои на не повече от миля от водата. Защо бе толкова необходимо да се грижат за делтата, след като дългата повече от хиляда мили долина на Нил между остров Елефантина и Мемфис произвеждаше достатъчно за изхранването както на Египет, така и на Александрия? Защото в делтата растеше папирусът, тръстиката, от която се правеше хартия. Птолемеите държаха световен монопол върху този продукт и всички приходи от износа му отиваха в личната хазна на фараона. Хартията бе храмът на човешката мисъл и скоро човечеството щеше да е неспособно да съществува без нея.

Според природния цикъл това бе началото на зимата, макар че по римския календар се падаше краят на март. Летният разлив беше отминал, но Цезар нямаше желание да се лута с войската си през лабиринта от канали.

При многократните разговори със Симеон, Аврам и Исус през месеците на война в Александрия Цезар бе опознал египетските евреи далеч по-добре от Клеопатра. Преди той да й ги представи, тя явно изобщо не ги беше смятала за достойни за вниманието й. От друга страна, Цезар много уважаваше интелекта на евреите, познанията и стремежа им към независимост и вече замисляше как да ги превърне в ценни съюзници на Клеопатра след заминаването си. Кръгозорът й вероятно бе ограничен от възпитанието и положението й, но след известно обучение от нея щеше да излезе способен владетел. Доброволното й съгласие да даде на евреите и метиците статут на александрийски граждани го беше обнадеждило в това отношение. Добро начало.

На югоизток от делтата се разполагаше страната на Ониас, автономен анклав на евреи, потомци на върховния жрец Ониас и неговите последователи, които били прогонени от Юдея, защото отказали да паднат на колене пред царя на Сирия. От това само спечелили, както твърдял Ониас. Цар Птолемей VI Филометър дал на онианците голяма ивица земя в замяна на ежегодни попълнения от тях в египетската войска. Вестта за щедростта на Клеопатра бе стигнала и до земите на Ониас. Евреите се обявиха на нейна страна в гражданската война и това позволи на Митридат Пергамски да завладее Пелузиум без бой. Пелузиум беше населен с много евреи и имаше здрави връзки със земите на Ониас, които бяха извънредно важни за евреите в цял Египет, защото там се намираше Главният храм. Той беше малко копие на Соломоновия храм — до осем стъпки високата кула и изкуствените потоци, символизиращи долините на Кедрон и Геена.

Войската на малкия цар беше слязла на брега при Фатноския ръкав на Нил, който се събираше с Пелузийския малко над Леонтополис и земите на Ониас, простиращи се между Леонтополис и Хелиополис. Там, край Хелиополис, цар Птолемей се натъкна на Митридат Пергамски, укрепен в лагер в римски стил, и го нападна ожесточено. Невярващ на късмета си, Митридат веднага изкара хората си от лагера и проведе толкова успешна контраатака, че много войници на Птолемей загинаха, а останалите се разпръснаха. Все пак някой в Птолемеевата войска проявяваше здрав разум, защото скоро след преминаването на началната уплаха царската войска се оттегли на естествено защитени позиции между едно възвишение, Пелузийския ръкав и широк канал с много високи и стръмни брегове.

Скоро след разгрома на царя дойде Цезар, по-силно задъхан от ходенето, отколкото му се искаше да признае дори пред Руфрий. Той спря хората си и разгледа внимателно позициите на Птолемей. Основното препятствие за него бе каналът, докато за Митридат това беше хълмът.

— Намерихме място, където можем да атакуваме канала — каза му Арминий, вождът на убите. — На няколко други места хората и конете лесно могат да го преплуват.

Пехотинците бяха изпратени да изсекат всички по-високи дървета в района и те се заеха с ентусиазъм въпреки целодневния преход. След шест месеца война римляните мразеха александрийците. Всички до един се надяваха това да е решаващата битка, след която най-после да се махнат от Египет.

Птолемей изпрати пехота и лека конница, за да препречи пътя на Цезар, но римската пехота и германските конници се нахвърлиха върху тях като обезумели от ярост белгийски гали. Птолемеевите войници побягнаха, но пътят им бе пресечен; малко бяха онези, които успяха да се доберат невредими до укрепленията на невръстния цар близо до мястото на сражението.

Отначало Цезар смяташе да нападне веднага, но когато видя укреплението на Птолемей, промени решението си. Многобройните развалини на стари храмове наблизо бяха осигурили достатъчно камъни за укрепване на позициите. Той остави хората си да пренощуват. Бяха извършили продължителен поход, преди да прекосят канала — заслужаваха преди битката хубава вечеря и да се наспят добре. Това, което никой не узна, бе, че самият той се чувстваше изнемощял, че пред очите му укрепленията на Птолемей сякаш танцуваха като шамандури в бушуващо море.

На сутринта хапна питка с малко мед и дажбата си от ечемичена каша и се почувства доста по-добре.

Войниците на Птолемей — по-точно е да се наричат така, защото в тях в никакъв случай не се включваха всички александрийци — бяха укрепили един близък хълм и го бяха свързали с основното си възвишение чрез каменни бастиони. Цезар хвърли основните си сили към това хълмче с намерението да го превземе и оттам настъплението естествено да се прехвърли към главната крепост. Между Пелузийския ръкав на Нил и Птолемеевите редици имаше празно пространство, невъзможно за преминаване от коя да е от армиите заради кръстосания огън от стрели и копия. Митридат Пергамски, който настъпваше от другия край на възвишението, срещаше други трудности и не можеше да помогне. Макар че завзе хълмчето, Цезар не успяваше да прехвърли хората си под смъртоносния дъжд от стрели в главното укрепление и да сложи край на битката.

Застанал с коня си на върха на една височинка, той забеляза, че войниците на Птолемей са станали твърде самоуверени от тази малка победа и някои от тях са слезли от най-високата част на цитаделата си, за да стрелят по омразните римляни. Той извика главния центурион на шести легион, Децим Карфулен.

— Взимай пет кохорти, Карфулене, заобиколи долните позиции и завземи височините, които тези глупаци са освободили — нареди той, доволен, че храната и почивката са възвърнали способността му за бърза преценка.

Лесно бе да преценява, когато се чувстваше… „О, години! Нима това е началото на Цезаровия край? Нека да е бърз, а не постепенното креене на старостта!“

Завземането на височините от римляните доведе до обща паника в Птолемеевите редици. Час по-късно царската войска бе разбита. Много загинаха, но тези, които пазеха невръстния цар, успяха да се доберат до Пелузийския ръкав и корабите си.