— Радваш ли се? — разтревожи се тя.

— Добре ли си? — запита я той; погали нежно лицето й, вгледа се в тези лъвски очи, в които можеше да се удави.

— Чувствам се много добре.

Тя целуна ръката му. Цезар я прегърна.

— Радвам се.

— Птах каза, че ще е син.

— Защо Птах? Не е ли Амон Ра най-великият бог?

— Амун Ра — поправи го тя. — Амон е на гръцки.

— Това, което харесвам у теб, е, че разговаряш съвсем нормално, докато те галя, и не стенеш като професионална куртизанка.

— Искаш да кажеш, че съм любителка, така ли?

— Не бъди вулгарна. Бременността те е разхубавила, това е по-характерно за жена, която носи момиче.

В края на януари александрийците изпратиха делегация при Цезар. Ганимед не влизаше в нея. Говорител бе главният съдия, когото евнухът явно бе сметнал, че може да жертва, ако случайно римлянинът реши да взима заложници. Никой от двамата обаче не подозираше, че Цезар е тежко болен; страдаше от постоянно засилващи се колики.

Аудиенцията се проведе в тронната зала, която Цезар все още не беше виждал. Тя засенчваше с великолепието си всяко друго помещение в двореца. Беше обзаведена с безценни мебели в египетски стил. Стените бяха от злато със скъпоценни камъни; подът — покрит със златни плочки; гредите на тавана бяха позлатени. Местните строители не бяха особено умели в изработката на гипсови орнаменти, затова нямаше натруфени корнизи или сложни барелефи по тавана — ала при толкова злато това на никого не правеше впечатление. Най-внушителни бяха няколкото масивни златни статуи в по-голям от естествен ръст, издигнати на пиедестали. Това бе пантеонът на египетските богове — едни изключително странни създания. Повечето имаха човешки тела и глави на животни: крокодил, чакал, лъвица, котка, хипопотам, сокол, ибис, шебек.

Аполодор бе облечен като египтянин; носеше дълга ленена роба с червени и жълти ивици, златна огърлица с фигурка на лешояд и немее от златовезан плат, който представляваше груба кърпа, стегната на челото и вързана на тила, с две крила, стърчащи зад ушите. Дворът вече не спазваше македонските обичаи.

Този път Цезар не пое водещата роля в преговорите. Остави я на Клеопатра, облечена като фараон, което бе жестока обида за главния съдия и подчинените му.

— Не сме дошли да преговаряме с Египет, а с Цезар! — тросна се той и се обърна към пребледнелия римлянин.

— Аз управлявам тук, не Цезар и Александрия е част от Египет! — рече рязко Клеопатра. — Главни шамбелане, припомни на това нищожество коя съм аз и кой е той!

— Ти поруга македонското си наследство! — изкрещя главният съдия, докато Аполодор го принуждаваше да коленичи пред царицата. — Къде е Серапис в тази смехотворна менажерия? Ти не си царица на Александрия, ти си царица на зверовете!

Това определение за Клеопатра се стори забавно на Цезар, седнал на курулното си кресло по-ниско от нея, където иначе се беше намирал тронът на цар Птолемей. О, много ставаха ударите за честолюбието на този македонски бюрократ! Фараон вместо царица и римлянин на мястото на царя.

— Кажи какво искаш, Хермократе, сетне можеш да се махнеш от компанията на зверовете.

— Искам да знам къде е цар Птолемей.

— Защо?

— Очевидно той е нежелан тук! Арсиноя и Ганимед ни дойдоха до гуша — добави Хермократ, без да осъзнава, че дава на Цезар безценна информация за отношенията в главното командване на александрийците. — Тази война се проточи — продължи главният съдия. — Ако царят е при нас, може би ще успеем да се договорим за мир, преди градът да бъде унищожен напълно. Толкова много унищожени кораби, търговията съвсем е замряла…

— Можеш да преговаряш за мир с мен, Хермократе.

— Отказвам, царице зверска, предателке на Македония!

— Македония — рече Клеопатра — е място, което никой от нас не е виждал от поколения. Време е да престанете да се зовете македонци. Вие сте египтяни.

— Никога! — изсъска през зъби Хермократ. — Дай ни цар Птолемей, който помни кои са предците му.

— Доведи негово величество, Аполодоре.

Невръстният цар, облечен с македонски дрехи и с широка шапка и диадема на главата, влезе. Хермократ се хвърли в краката му, целуна протегнатата ръка на момчето и проплака:

— О, велики царю, велики царю, имаме нужда от теб!

След като шокът от разделянето с Теодот понамаля, младият Птолемей се върна в компанията на малкия си брат Филаделф, намери в това отдушник на детската си енергия и то започна да му харесва повече от общуването с Теодот. Смъртта на Помпей Велики бе подтикнала Теодот да започне преждевременни опити за съблазняване, които, от една страна, заинтригуваха младия цар, но, от друга, го отвращаваха. Макар че бе прекарал целия си живот с Теодот (верен слуга на баща му), за него възпитателят бе просто един противен старик. Някои от нещата, които му беше правил Теодот, бяха приятни, но далеч не всички, а в самия възпитател — с увиснала кожа, прогнили зъби и вонящ дъх — нямаше нищо хубаво. Пубертетът настъпваше, но младият Птолемей все още не се беше ориентирал сексуално и копнежите му се въртяха все още около колесници, войски и неговата роля като главнокомандващ. Затова, когато Цезар прогони Теодот, той намери в малкия Филаделф другар в игрите си на война и откри, че този живот му доставя най-голямо удоволствие. Оттогава не спираше да беснее из двореца, слушаше страхотни разкази за велики битки в Галия от легионерите, използвани за дворцова стража, и стана свидетел на една съвсем различна страна на Цезар. Така, макар че виждаше великия римлянин рядко, за него Цезар се превърна в герой, властелин на света, блестящ стратег, който правеше за смях александрийските му подчинени.

Затова сега той изгледа подозрително главния съдия:

— Имате нужда от мен? Къде, Хермократе?

— Ти си нашият цар. Имаме нужда да си сред нас.

— С вас ли? Къде?

— В нашата част на Александрия.

— Искаш да напусна двореца?

— Приготвили сме ти друг дворец, велики царю. Виждам, че Цезар заема мястото ти в този. Ние имаме нужда от теб, не от принцеса Арсиноя.

Момчето изсумтя насмешливо:

— Е, това вече не ме изненадва! Арсиноя е надменна кучка.

— Именно — съгласи се Хермократ; обърна се към Клеопатра: — Може ли да вземем нашия цар?

Цезар избърса потта от челото си и отговори:

— Да, съдия.

При това Птолемей заплака:

— Не, не искам! Искам да остана с теб, Цезаре! Моля те, моля те!

— Ти си цар, Птолемее, и трябва да служиш на народа си. Трябва да отидеш с Хермокат.

— Не, не! Искам да остана с теб, Цезаре!

— Аполодоре, махни ги и двамата — нареди отегчено Клеопатра.

Разплаканият цар бе отведен.

— За какво беше всичко това? — попита намръщено Цезар.

Когато цар Птолемей се озова в новата си квартира в една непокътната красива сграда до Серапеума, той продължаваше да плаче неутешимо. Скръбта му се увеличи още повече след идването на Теодот, защото Клеопатра му беше изпратила и възпитателя. За удивление на Теодот ухажването му бе отблъснато, ала не възпитателят беше причина за яростта на Птолемей. Момчето копнееше да отмъсти на Цезар, който го беше предал.

На сутринта момчето се събуди с огромна скръб и жестокост в сърцето.

— Доведете ми Арсиноя и Ганимед — нареди той на тълкувателя.

Когато го видя, сестра му изкрещя от радост:

— О, Птолемей, ти дойде да се ожениш за мен!

Царят й обърна гръб.

— Изпратете тази продажна кучка на Цезар и сестра ми — нареди кратко и се обърна към Ганимед, който изглеждаше угрижен и уморен. — Убийте този веднага! Аз ще поема командването лично.

— Няма ли да преговаряме? — попита тълкувателят със свито сърце.

— Не. Искам главата на Цезар на златна тепсия.

И така войната продължи по-ожесточено от всякога, огромно бреме за Цезар, който страдаше от такива ужасни болки и пристъпи на повръщане, че не можеше да командва.