— Нека аз да се погрижа за Потин — помоли Клеопатра.

— Стига да не го изтезаваш. Да бъде бърза смърт.

Лицето й посърна:

— Той заслужава да се мъчи.

— Според вашите обичаи определено. Докато аз командвам обаче, е достатъчно да получи нож между ребрата. Мога да го бичувам и да го обезглавя, но тази церемония ще отнеме много време.

Така Потин завърши с нож между ребрата. Клеопатра премълча само, че е показала ножа на шамбелана си два дни, преди да го използва. През това време Потин не престана да плаче, да стене и да моли за милост.

Морската битка се състоя в началото на декември. Цезар разположи корабите си малко преди плитчините на входа на Евностското пристанище; десетте родоски и десетте понтски съда бяха разделени от празно пространство от две хиляди стъпки, което да им позволява да маневрират. Двайсетте преустроени товарни кораба се разполагаха далеч зад тази пролука. Стратегията бе на Цезар, изпълнителят беше Ефранор, всичко бе изпипано до най-малки подробности. Капитанът на всеки от резервните кораби знаеше точно кой от предните плавателни съдове трябва да замести. Всеки легат и трибун знаеше добре задачите си. Дори легионерите знаеха кои точно корвуси трябва да използват за абордажа на вражеските кораби. Цезар посети лично всеки кораб, за да повдигне бойния дух на бойците и да систематизира онова, което трябваше да постигнат. Дългият опит го беше научил, че добре обучените и опитни войници често са склонни да вземат нещата в свои ръце и да обърнат битката в своя полза, ако знаят точно какви са целите на пълководеца. Затова той държеше редовите си легионери добре информирани.

Корвусите представляваха дървени мостчета с куки на единия край и бяха римско изобретение още от времето на войните срещу Картаген, морска сила, чиито адмирали били по-опитни от всеки римски капитан по онова време. Новите съоръжения обаче превърнали морските битки в сухоземни, а римляните нямаха равни на сушата. Корвусите се закачваха с помощта на куките за борда на вражеските кораби и позволяваха на римските войници да се прехвърлят на тях.

Ганимед подреди двайсет и двата си най-хубави военни кораба в права линия срещу пролуката между Цезаровите и двайсет и два зад тях. Зад тази втора линия имаше още много открити катерчета и биреми. Те нямаше да участват в прекия сблъсък, а на всеки от тях имаше по един малък катапулт за стрелба със запалителни стрели.

Най-голяма трудност в битката беше избягването на плитчините и подводните скали. За онзи, който настъпи пръв, опасността да бъде отрязан от морето и изтласкан към скалите, беше най-голяма. Докато Ганимед изчакваше, Ефранор безстрашно вкара корабите си в пристанището, избягвайки подводните препятствия. Водещите му кораби бяха обкръжени веднага, но родоските съдове се държаха прекрасно във водата. Независимо колко се стараеше с по-тромавите си галери, Ганимед не можеше да потопи или да превземе, дори да изкара от строя някой от родоските. Когато понтските кораби последваха родоските, за египтянина настъпи истинско бедствие. Сега флотата му бе в пълен хаос и оставена на Цезаровото милосърдие — качество, което Цезар не проявяваше по време на битка.

До здрач римляните бяха пленили една бирема и една квинкверема с екипажите и гребците им, бяха потопили три квинквереми и повредили тежко още много александрийски кораби, които се прибраха безславно в Кивота и оставиха Цезар господар на Евностското пристанище. Римляните не бяха претърпели никакви загуби.

Сега оставаха Хепта стадионът и Кивотът, силно укрепени и пазени от многобройна войска. Най-голяма трудност за Цезар представляваше Хептастадионът, който бе толкова тесен, че не можеше да побере повече от хиляда и двеста пехотинци, а толкова малко войници не бяха в състояние да превземат укрепленията на александрийците.

Както обикновено в трудни моменти Цезар грабна щита и меча и се покачи върху вълнолома, за да вдъхва кураж на войниците с аления си плащ. Някаква суматоха отзад създаде впечатление у легионерите, че са заобиколени, и те започнаха да отстъпват, оставяйки Цезар сам. Неговият катер оставаше във водата под него, затова той скочи вътре, понесе се покрай кея и закрещя на войниците си, че зад тях няма никакви александрийци. Все повече легионери обаче започнаха да скачат в малкия плавателен съд и така той бе заплашен от потъване. Накрая, след като реши, че днес няма да превземе Кивота, Цезар скочи от корабчето във водата с аленото си наметало между зъбите. Това послужи като сигнал и всички войници го последваха към безопасните кораби.

Така Кивотът и онази част от Хептастадиона, която се намираше откъм него, останаха в ръцете на Ганимед, но останалата част на вълнолома, остров Фарос, цялото Главно пристанище и Евностското извън Кивота бяха под контрола на Цезар.

Войната премина към нова фаза, вече на сушата. Ганимед явно бе стигнал до извода, че Цезар е всял достатъчно хаос в града, затова реши да разруши още къщи? Александрийците започнаха да събарят още няколко реда постройки успоредно на Дворцовата улица и с камъните от тях издигнаха четирийсет стъпки висока стена, достатъчно стабилна, за да издържи тежка артилерия. Сетне започнаха да обстрелват Дворцовата улица ден и нощ, което не се отрази на сградите по протежението й. Те представляваха идеално укритие за Цезаровите войски.

Когато този обстрел не помогна, александрийците издигнаха дървена обсадна кула с височина на десететажна сграда, монтираха й колела и я изкараха на Канопската улица, за да внесат допълнителен хаос, стреляйки с камъни и снопове копия. Цезар организира контраатака от върха на Пановия хълм със стрели, носещи запалена слама. Кулата избухна в пламъци, от нея западаха крещящи хора, сетне беше изтеглена към Ракотис и вече не се видя.

В развитие на войната настъпи застой.

След три месеца на постоянни градски сражения, без никоя от страните да постигне превес, Цезар се върна в двореца и остави способния Публий Руфрий да командва обсадата.

— Мразя да се сражавам в градове! — рече той гневно пред Клеопатра, облечен само с алената си туника, която носеше под ризницата. — Тук е точно като в Масилия, с тази разлика, че там оставих обсадата на легатите си, а аз продължих към Испания, за да се разправя с Афраний и Петрей. Тук съм затънал в блато, а колкото повече се бавя, толкова повече време давам на тъй наречените републиканци да събират войските си в Африка.

— Натам ли беше тръгнал?

— Да. Макар че се надявах да срещна Помпей Велики и да преговарям, което щеше да спести много скъпоценни римски животи. Заради вашата извратена система на евнуси и побъркани, които надзирават деца и градове — да не говорим за обществените финанси! Великия е мъртъв, а аз съм в блато!

— Изкъпи се — рече нежно тя. — Ще се почувстваш по-добре.

— В Рим се говори, че египетските царици се къпели в магарешко мляко. Как се е родил този мит? — попита той, след като се отпусна във ваната.

— Нямам представа — отвърна тя, докато разтриваше раменете му с изненадващо силните си пръсти. — Може би идва от Лукул, който е минал оттук, преди да отиде в Киренайка. Доколкото ми е известно, Птолемей Нахута му подарил смарагдова лупа. Не, не лупа. Смарагд, изсечен с профила на Лукул… или беше с профила на Нахута?

— Нито знам, нито ме интересува. Лукул бе прогонен несправедливо, макар че аз лично го ненавиждах.

Във водата тя не изглеждаше толкова слаба. Малките й кафяви гърди се показваха на повърхността и изглеждаха по-пълни, зърната им — по-големи и изпъкнали.

— Носиш дете — рече рязко той.

— Да, от три месеца. Заченах от теб в онази първа нощ.

Той се втренчи в леко изчервеното й лице и трескаво започна да обмисля значението на тази новина за плановете си. Дете! А той нямаше друго и не очакваше да има. Колко удивително, детето на Цезар щеше да седи на египетския трон. Щеше да е фараон. Той беше баща на цар или царица. За него нямаше никакво значение с какъв пол ще е бебето; римляните ценяха момичетата не по-малко от момчетата, защото с тяхна помощ се скрепваха политически съюзи.