— Ахенобарб изчезна. Къде и за колко време, не мога да кажа — рече Калвин на Октавиан, когато младежът пристигна в Брундизиум. — Сега сме блокирани само от Мурк и шейсетте му кораба. Много е способен, но Салвидиен още не се е показал. Предполагаме, че Мурк не подозира за присъствието му. Затова с Марк Антоний смятаме, че трябва да натоварим корабите и да ги изпратим с пълна скорост.

— Както искате — отвърна Октавиан.

Съзнаваше, че не е сега моментът да разтръбява за споразумението със Секст. Той отново писа на Лепид в Рим, за да е сигурен, че мързеливецът ще се размърда.

Пристанището на Брундизиум бе голямо и имаше много кейове и разклонения с почти неограничени възможности за товарене. Така недоволстващите от предстоящото пътуване войници бяха качени на четиристотинте кораба само за два дни. С ругатни и закани центурионите успяха някак си да сместят осемнайсет от всичките двайсет легиона в тях. Мъжете и мулетата бяха натъпкани толкова плътно, че по-паянтовите плавателни съдове газеха прекалено дълбоко, за да издържат дори слаба буря.

В отсъствието на Ахенобарб Стай Мурк бе предприел тактиката да се крие зад острова на самия изход на пристанището и да напада всеки кораб, който се опита да излезе. Времето го улесняваше, защото единственият вятър, който щеше да помогне на триумвирите, бе западният, а той не беше характерен за този сезон.

На секстилските календи корабите наизлизаха от залива буквално със стотици, толкова близко един до друг, колкото им позволяваха греблата. В същия момент Салвидиен се приближи с флотилията си и подпомогнат от благоприятен североизточен вятър, заобиколи Мурк край островчето. Адмиралът на Освободителите можеше да се измъкне, но не без битка, а не беше подготвен за това — бе дошъл само да потопява товарни кораби. О, защо Ахенобарб бе тръгнал да гони вятъра точно сега заради слуховете за втора египетска флотилия?

Пред очите на Мурк четиристотинте товарни кораба се изнизваха от Брундизиум цял ден, а и през нощта, като осветяваха пътя си с огньове, запалени върху високите кули на носовете, издигнати първоначално като средства за самозащита по хрумване на Антоний; сега все пак влизаха в употреба. Западна Македония отстоеше на сто двайсет и осем километра. Половината от корабите бяха предназначени за Аполония, другите — за Дирахиум, където с малко късмет трябваше да ги чакат конницата, артилерията и керванът с провизиите и тежкото оборудване, прехвърлени по-рано.

Ако в Италия имаше суша, положението в Македония и Гърция бе катастрофално, дори по пословично влажното епирско крайбрежие. Дъждовете, оказали се толкова досадни за редица римски пълководци, от Паул до Цезар, не бяха паднали и нямаше да дойдат тази година. Конете, воловете и мулетата бяха превърнали почвата във фин прах, който се вдигаше с вятъра и биваше отнасян по посока на Италия.

Едва бяха излезли от пристанището, когато хриптенето на Октавиан стана толкова силно, че можеше да съперничи на скърцането на мачтите и другите шумове на кораба. Загриженият Агрипа забеляза, че този път състоянието на младежа не се дължи на морската болест. Корабът бе толкова натоварен, че бордовете му едва се показваха над водата и греблата с мъка успяваха да му придадат някаква скорост на североизток. Не, единственото страдание на Октавиан беше астмата.

Никой от двамата не искаше специални удобства, при положение че самите войници бяха натъпкани като сардини, затова Октавиан и Агрипа заемаха ограничено пространство на палубата, встрани от руля и капитана, но заобиколени отвсякъде от легионери. Там Агрипа настоя да сложат един креват с доста странен вид — силно издигнат в единия си край. Върху твърдите дъски имаше няколко одеяла за омекотяване, но нямаше нито дюшек, нито възглавница. Под уплашените погледи на войниците той накара Октавиан да седне на леглото и му помогна да си поеме въздух. Един час по-късно в прегръдките на Агрипа Октавиан едва дишаше, толкова силно стискаше приятеля си през кръста, че болката щеше да мине едва след два дни. Кашлицата му го накара да повърне, след което той като че ли се почувства по-добре, но лицето му остана синкаво, очите му — затворени.

— Какво му има, Марк Агрипа? — попита един младши центурион.

„Знаят името ми. Значи познават и него.“

— Болест, изпратена му от Марс, бога на войната — измисли бързо отговора Агрипа. — Той е син на бог Юлий и това страдание му е част от наследството.

— Затова ли не хванахме морска болест? — обади се със страхопочитание един редови легионер.

— Разбира се — излъга Агрипа.

— Ще помогне ли, ако обещаем дарове на Марс и бог Юлий? — попита друг.

— Ще помогне — отвърна сериозно Агрипа; огледа се. — А също и ако измислите някаква защита от вятъра.

— Ама времето е тихо — възрази младшият центурион.

— Във въздуха има прах — отново си измисли Агрипа. — Ето, вземете тези одеяла и ги вдигнете около нас. Така ще спрете праха. Нали знаете, Дивус Юлиус винаги е казвал, че… прахът е враг на войника.

„Поне няма да навреди — помисли си Агрипа. — Важно е тези войници да не започнат да гледат на пълководеца си с пренебрежение заради болестта му. Те трябва да му вярват, не да го презират като слабак. Хапдефане е прав за прашния въздух, а по време на кампанията условията няма да се подобрят. Затова ще продължа да наблягам на това, че той е син на бог Юлий, че поема това страдание в името на победата, защото Дивус Юлиус не е само бог на римския народ, а и на римската войска.“

В края на пътуването и след дълга мъчителна нощ Октавиан се посъвзе. Излезе от транса си и се втренчи в загрижените лица наоколо. Сетне се усмихна и вдигна десницата си към младшия центурион.

— Почти стигнахме — изхриптя. — В безопасност сме.

Войникът хвана ръката му, стисна я внимателно.

— Ти ни преведе през морето, Цезаре. Колко си храбър, да се подложиш на такива страдания заради нас.

Октавиан обърна изненадан поглед към Агрипа, сетне пак се усмихна и рече:

— Сторих, каквото беше нужно, за да запазя легионите си. Другите кораби в безопасност ли са?

— Да, Цезаре — отвърна центурионът.

След три дни легионите слязоха на сушата благополучно, благодарение (както се говореше) на храбрата саможертва на Цезар Диви Филиус. Двамата триумвири установиха, че връзката им с Брундизиум е прекъсната.

— Вероятно за постоянно — рече Антоний, дошъл на посещение в Октавиановата барака в лагера на хълма Петра. — Предполагам, че флотилията на Ахенобарб се е върнала, така че вече нищо не може да излезе от пристанището, дори лодка. Това означава, че ще получаваме новините от Италия през Анкона. — Той хвърли на Октавиан запечатано писмо. — Оттам се получи това за теб, а също и писмо от Калвин и Лепид. Чух, че си се споразумял със Секст Помпей за зърнените доставки. Много умно! — Той презрително изсумтя. — Най-лошата новина е, че някакъв малоумен легат толкова се забавил с Марсовия легион и още няколко кохорти в Брундизиум, че няма да могат да се прехвърлят.

— Жалко — съгласи се Октавиан и стисна писмото.

Лежеше на една кушетка с меки възглавници. Все още хриптеше, но на върха на хълма не беше толкова прашно.

Въпреки това бе отслабнал толкова, че му личеше, а очите му бяха хлътнали като в черни дупки.

— Марсовият легион ми трябва — добави той.

— Не се изненадвам, след като се разбунтува, за да се присъедини към теб.

— Това е минало, Антоний. Нали сега сме съюзници. Значи, зарязваме онова, което е в Брундизиум, и тръгваме на изток по Игнациевия път, така ли?

— Определено. Норбан и Сакса са стигнали почти до Филипи и са заели два прохода в планините по крайбрежието. Брут и Касий са тръгнали от Сарди към Хелеспонт, но докато стигнат Норбан и Сакса, ще мине доста време. Ние ще ги изпреварим. Или поне аз. — Антоний изгледа изпитателно Октавиан. — Съветвам те да останеш тук, о, носителю на късмета на легионите. Прекалено си болен, за да пътуваш.