Главни легати на Брут бяха пиценецът Авъл Алиен, изключително способен войник, и аристократът от Клавдиите Марк Ливий Друз Нерон, осиновен в рода на Ливиите. Неговата сестра Ливия бе сгодена за Тиберий Клавдий Нерон, макар че не беше още достатъчно голяма, за да се ожени за този колосален некадърник, толкова омразен за Цезар, но желан зет за Цицерон. Двамата легати посъветваха Брут да започне обсада. Изгорената земя го ядоса, защото се налагаше да премахне зеленчуците от менюто на войската. Той не възнамеряваше да държи града в обсада, докато му свършат запасите. Смяташе да го превземе бързо.

Макар че бе известен като изключително ерудиран човек, Брут беше вещ само в няколко области на познанието: във философията, риториката и литературата. Географията го отегчаваше, както и неримската история, с изключение на автори като Тукидид. Никога не беше чел големите историци като Херодот. Затова не знаеше нищо за Ксант, освен че е основан от възпетия от Омир цар Сарпедон, който се почиташе като бог в града и имаше огромен храм. Ксант обаче имаше и друга традиция, непозната на Брут. Бе обсаждан два пъти в историята си: веднъж от мидиеца Харпаг, пълководец на Кир Велики от Персия, по-късно — от Александър Велики. И двата пъти при завземането му цялото население се беше самоубило. Една от основните дейности на ксантейците, след като научиха за приближаването на неприятеля, бе събирането на огромно количество дърва. Докато навън римляните подготвяха обсадата, вътре жителите на града трупаха клади на всяко празно място по улиците и площадите.

Кулите и насипите се издигаха по стандартния начин, артилерийските съоръжения се монтираха на позиция. Балистите и катапултите обсипваха укрепленията с камъни и заострени колове, но не и със запалени снопи пръчки — градът трябваше да остане непокътнат. Накрая бяха докарани и трите стенобойни оръдия, най-тежкия багаж на войската, който се придвижваше с най-голяма мъка по новосъздадения път. Те представляваха огромни дъбови дънери, които се окачваха с дебели, но гъвкави въжета на лесно сглобяемо скеле. На предния им край се закрепваше по една масивна овнешка глава от бронз, изящно оформена — от закривените рога до озъбената уста и заплашителните притворени очи.

Градът имаше само три врати, но те бяха недосегаеми за стенобойните оръдия, защото се спускаха вертикално и бяха от яко дъбово дърво с метален обков, който при удар се огъваше като пружина. Брут нареди оръдията да бъдат насочени към самите стени, които не бяха толкова устойчиви и бавно започнаха да се рушат. Твърде бавно, защото бяха много дебели.

Когато Алиен и Друз прецениха, че ксантейците вече се чувстват достатъчно застрашени, за да изпаднат в отчаяние, Брут изтегли войската си, сякаш се беше уморил и смяташе да се насочи към Патара, за да види дали там няма да му е по-лесно. Около хиляда въоръжени с факли мъже излязоха от града и се опитаха да запалят оставените наоколо артилерийски устройства и обсадни кули. Брут, който чакаше в засада, ги нападна. Ксантейците побягнаха, но се оказа, че пътят им за отстъпление е прекъснат, защото предпазливите градски стражи бяха затворили вратите. Всичките хиляда мъже загинаха.

На обяд на следващия ден ксантейците отново опитаха, като този път оставиха вратите отворени. При бързото си отстъпление, след като хвърлиха факлите, те със закъснение установиха, че механизмът на вратите е твърде бавен. Римляните започнаха да нахлуват в града, докато стражите не се сетиха да разсекат въжетата и портите не се затвориха с трясък. Някои войници загинаха под тежестта им, но в града вече бяха влезли две хиляди легионери. Те не изпаднаха в паника, а се събраха на плътни групи, защитени отвсякъде с щитовете си, проправиха си път до главния площад и се барикадираха в храма на Сарпедон.

Видът на стоварващата се порта оказа силно влияние върху останалите нападатели. Римските легионери имаха силно развито другарско чувство. Мисълта, че две хиляди от другарите им са затворени в Ксант, докара войниците на Брут до лудост. Лудост, но без да губят здрав разум.

— Сигурно са се събрали и са потърсили убежище — рече Алиен пред събранието на старшите центуриони. — Затова вероятно засега са в безопасност. От нас се иска да измислим как да проникнем вътре и да ги спасим.

— Няма да стане през вратите — каза главният центурион Малей. — Стенобойните оръдия са безполезни, нищо не може да пробие желязото.

— Въпреки това трябва да се държим така, сякаш си мислим, че можем да го пробием — рече Алиен. — Ланий, ти ще се заемеш с това. — Той вдигна вежди. — Някакви други предложения?

— Да ги нападнем отвсякъде със стълби и куки. Не могат да наредят по цялата стена гърнета с нагорещено олио, а и нямат достатъчно копия. Какви глупаци. Ще търсим слаби места в отбраната — предложи Судис.

— Действай. Други?

— Да потърсим местни жители, останали извън стените, и „учтиво“ да ги помолим да ни кажат дали няма друг начин да се влезе — изказа се Калум.

— Добра идея! — ухили се Алиен.

Не след дълго отрядът на Калум се върна с двама мъже от едно близко селце. Не се наложи да ги молят „учтиво“, защото бяха страшно ядосани на ксантейците, че са опожарили градините им.

— Виждате ли това? — попита единият и посочи.

Главната причина за непревземаемостта на ксантейските бастиони бе фактът, че почти една трета от града беше долепена до скалите на едно стръмно възвишение.

— Гледам, но нищо не виждам — призна Алиен.

— Това възвишение изобщо не е толкова непристъпно, колкото изглежда. Можем да ви покажем десетки пътечки, които да ви изведат над скалите. Това няма да ви вкара вътре, но съм чувал, че римляните били находчиви. Няма да срещнете стражи, но ще се натъкнете на отбранителни съоръжения. — Градинарят се изплю. — Мръсници, изгориха ябълковите ни градини в разгара на цъфтежа и всичките ни зелки и марули. Останахме само с лук и репи.

— Уверявам те, приятелю, че когато превземем града, ти и твоите съселяни ще получите право да избирате първи от плячката — обеща му Калум. — От онова, което става за ядене, имам предвид. — Той спусна шлема над челото си и се потупа по крака с лозовата си пръчка. — Добре, на работа. Макроне, Понтий, Кафоне, вашите легиони са млади, но не искам да ми водите новобранци, дето им прилошава от високо. Действайте!

По обяд възвишението вече гъмжеше от войници. От скалите добре се виждаше какво ги очаква вътре: цяла гора от остри колове, насочени нагоре. Някои от легионерите носеха железни куки и ги забиха в скалата. Спуснаха въжета от надвесената част на скалите. Когато някой войник стигнеше до края на въжето, другарите му го залюляваха, докато успее да се прехвърли отвъд ивицата смъртоносни колове.

Това прехвърляне продължи цял следобед. Когато вътре се събра достатъчно голям отряд, войниците се разделиха на две и си проправиха път до двете най-удобни врати. Заеха се да секат дървото от вътрешната страна и скоро оголиха напълно железния обков. Сетне се заеха да го къртят с помощта на яки лостове, докато накрая портите не се сринаха. Войската нададе радостни викове и нападна.

Ксантейците останаха верни на традицията. Улиците бяха задръстени от клади, също и основните помещения на всички къщи. Мъжете убиваха жените и децата си, хвърляха труповете им върху дървата, сетне ги запалваха и едва тогава отнемаха и своя живот със същите кървави ножове.

Ксант избухна в пламъци, нищо не беше пожалено. Войниците, които се бяха барикадирали в храма на Сарпедон, успяха да изнесат част от скъпоценностите му, други нахълтаха в къщите, но в крайна сметка Брут не получи почти нищо от Ксант. При тази обсада само загуби време, ценни припаси и много хора. Решен да не позволява кампанията му в Ликия да започва с такъв провал, той изчака огънят да изгасне и изпрати хората си да ровят из овъглените развалини за злато и сребро.

По-голям успех пожъна в Патара, която се предаде бързо. Този град нямаше традиция в масовите самоубийства и не се наложи да бъде обсаждан дълго време. Патара се оказа невероятно богата и от продажбата на петдесетте й хиляди жители в робство щяха да се съберат още средства.