За Брут и Касий главното предимство от пребиваването в управителския дворец на Смирна бе бързината, с която получаваха новини от Рим. Така с ужас научиха за триумвирата и разбраха, че Октавиан смята Освободителите за много по-голяма заплаха за своя Рим от Марк Антоний. Решението на триумвирите беше ясно — Брут и Касий трябваше да бъдат елиминирани. Из цяла Италия и Италийска Галия кипеше трескава подготовка за война и никой от четирийсетте легиона на триумвирите не беше разпуснат. Носеше се слух, че Лепид, сега старши консул с подвластник Планк, щял да остане да управлява Рим, докато Октавиан и Марк Антоний се разправят с Освободителите. Кампанията най-вероятно щеше да започне през май.

Най-ужасната новина бе, че Цезар официално бил обявен за бог и че култът към Дивус Юлиус, както го наричаха сега, щял да бъде разпространен повсеместно из Италия и Италийска Галия — с храмове, жреци, празненства. Октавиан сега открито наричал себе си „Диви Филиус“ (Син божи) и Антоний не се противопоставял на това. Щом един от триумвирите е син на бог, значи каузата им беше справедлива! Антоний толкова се бе променил след онова катастрофално консулство, че сега заедно с Октавиан открито настояваше всички закони и решения на Дивус Юлиус да бъдат спазвани. На мястото на Форум Романум, където беше изгорен Цезар, се издигал величествен храм на новия бог. Римският народ бе извоювал правото си да боготвори мъртвия си пълководец.

— Дори да победим Антоний и да си върнем Рим, този Дивус Юлиус ще ни преследва вечно — измърмори мрачно Брут.

— Градът върви към пълен упадък — съгласи се Касий. — Можеш ли да си представиш някой да изнасили весталка?

Бяха научили, че тези толкова почитани жени, които навремето можеха спокойно да се движат из улиците на Рим, сега били принудени да наемат ликтори за охрана. Един ден Корнелия Мерула, излязла сама, за да посети Фабия на Квиринала, била нападната и малтретирана, макар и не изнасилена. Поне в писмото на Сервилия не се споменаваше нищо подобно. В цялата история на Рим весталките, загърнати с ритуалните си бели роби и воали, бяха излизали в града без страх, че някой ще им посегне.

— Това е красноречиво — рече тъжно Брут. — Старите ценности и ограничения вече не се зачитат. Дори не съм сигурен, че отново ще мога да вляза в Рим.

— Ако оставим на Антоний и Октавиан, няма да можеш. Ако искат да спрат мен обаче, ще се наложи доста да се потрудят.

Касий разполагаше с деветнайсет легиона, пет хиляди конници и седем хиляди кораба. Сега той се зае с измислянето на план как да измъкне шест милиона сестерции от Родос и Ликия. Брут му правеше компания, но през последните няколко нундини се беше научил да мълчи, когато шуреят му работи. Касий смяташе, че Брут просто е имал късмет в Тракия и не признаваше похода му за истинска военна кампания.

— Ще завзема Родос — заяви той. — Това означава морска война, поне в началото. Ти ще нахлуеш в Ликия по суша, макар че ще се наложи да превозиш войската си по море. Съмнявам се, че ще имаме голяма полза от конницата, затова предлагам да си запазим само хиляда конници, а останалите да изпратим в Галатия за пролетта и лятото. — Той се ухили. — Нека Дейотар да поеме разходите.

— Той досега много ни помогна — отбеляза скромно Брут.

— Ето възможност да ни помогне още.

— Не мога ли да навляза в Ликия по суша през Кария?

— Предполагам, че можеш, но защо да го правиш?

— Защото римските пехотинци мразят пътуванията по море.

— Добре, както искаш, само не се бави. На пътя има няколко труднодостъпни прохода.

— Знам.

— Десет легиона и пет хиляди конници за разузнаване.

— И няма да взимам каруци с багаж, щом има трудни проходи — продължи Брут. — Войската ще използва само мулета, което означава, че походът не бива да продължи повече от шест нундини. Дано в Ксант да има достатъчно храна. Мисля, че този град трябва да е първата ми цел, как смяташ?

Касий примигна удивено. Кой би си помислил, че от устата на Брут могат да излязат такива разумни слова?

— Да, първо Ксант — съгласи се той. — И нищо не ти пречи да изпратиш провизии по море и да си ги вземеш, когато стигнеш града.

— Добра идея — усмихна се Брут. — А ти?

— Както казах, очакват ме морски битки. Имам нужда от четири легиона. Ще ги кача на товарните кораби, независимо дали им харесва или не.

Брут тръгна с десетте си легиона и петте си хиляди конници през март по добрия римски път на юг през долината на река Меандър до Керам. Оттам щеше да следва крайбрежието, доколкото бе възможно. По пътя намери достатъчно храна, защото запасите от миналогодишната оскъдна реколта още не се бяха изчерпали, а и той не се интересуваше дали след него местните жители ще гладуват. Все пак прояви достатъчно здрав разум, за да им остави зърно за сеитба. За нещастие пролетните дъждове не бяха обилни, което беше лоша поличба. Нивята трябваше да се напояват на ръка от близките реки. Как, питаха го жално селяните, ще се справят, ако са измършавели от глад?

— Яжте яйца и месо — посъветва ги Брут.

— Тогава не позволявай на войниците си да крадат кокошките ни!

Брут видя смисъл в това и затегна дисциплината. Войниците му вече си даваха сметка, че пълководецът им е по-строг, отколкото изглеждаше.

Планината Солима беше страховита. Издигаше се стръмно направо от морския бряг и именно тя бе причината никой управител на провинция Азия да не си даде труда да събира данъци от Ликия. Областта бе служила дълго време като убежище на пирати и селищата й бяха разположени по брега, в устията на тесни речни долини. Страната на Сарпедон и Главк от „Илиада“ започваше с градчето Телмес. Там свършваше и павираният римски път. След Телмес имаше само кози пътеки.

Брут се зае сам да си пробие път. Възложи на войниците си задачата да вървят напред, да секат и да копаят. Те роптаеха, но превиваха гръб, когато видеха пръчките на центурионите си.

Времето беше сухо и хубаво, без опасност от подхлъзвания и труднопроходима кал, но за лагери и дума не можеше да става. Всяка нощ войниците лягаха на разчистения път и заспиваха, без да обръщат внимание на искрящата дантела на звездите в нощното небе, на бучащите пенливи водопади, на покритите с вековни борове планински склонове, пресечени от огромни свлачища, на ефирните мъгли, стелещи се между дърветата на разсъмване. От друга страна, на всички им правеха впечатление големите лъскави черни камъни, които изравяха с лопатите си, но само защото ги мислеха за редки скъпоценности. В момента, в който научиха, че това е неподлежащо на обработка природно стъкло, те го проклеха заедно с всичко друго наоколо и продължиха мъчителното прокарване на пътя през Солима.

Само Брут и тримата му философи бяха достатъчно възвишени (и незаети с работа), за да се наслаждават на красотите, които се откриваха пред очите им през деня и продължаваха да ги изненадват с тайнствените си прояви нощем: с крясъците на непознати горски животни, пърхането на прилепите и тъмните силуети на нощни птици на лунната светлина. Освен да се възхищават от природата, всеки от тях имаше предпочитано занимание: за Статил и Стратон Епирски това беше математиката; римлянинът Волумний водеше дневник; а Брут пишеше писма до мъртвите Порция и Катон.

От Телмес до долината на река Ксант имаше само трийсет и два километра, но за преминаването им бяха нужни почти половината от трийсетте дни за този поход. Двата най-големи ликийски града, Ксант и Патара, бяха разположени на тази река: Патара при устието, Ксант — на двайсет и четири километра нагоре по течението.

Войската на Брут слезе в долината по-близо до Патара, отколкото до Ксант, първата им цел. За нещастие на римляните един наблюдателен пастир бе предупредил и двата града, чиито жители не си губеха времето. Те веднага изгориха всички насаждения, евакуираха се и затвориха градските врати. Всички хамбари бяха вътре, крепостите разполагаха с питейна вода, а стените на Ксант бяха достатъчно дебели, за да спрат нашественика.