Когато видя красивата египтянка, облечена като храмова музикантка, Клеопатра изкрещя радостно и се хвърли в прегръдките й.
— Тач’а! Тач’а! Майко, майко!
Докато Хармиан и Ира се мръщеха и подсмиваха, защото тя мачкаше осеяната си с мъниста дреха, Клеопатра прегърна и разцелува пламенно Тач’а.
Родната й майка бе много мила и добра, но винаги твърде заета, за да я дари с любов. Клеопатра, също жертва на ужасните порядки в александрийския палат, можеше да й го прости. Майка й се казваше Клеопатра Трифена и бе дъщеря на Митридат Велики. Беше се омъжила за Птолемей Авлет, незаконен син на десетия Птолемей с прякор Нахута. Имаше две дъщери, Вереника и Клеопатра, но никакви синове. Авлет имаше полусестра, все още дете, когато Митридат го принуди да се ожени за Клеопатра Трифена, но това се беше случило преди трийсет и три години и сестра му бе пораснала. До смъртта на Митридат Авлет се беше страхувал прекалено много от тъста си, за да се отърве от натрапената си съпруга. Не му оставаше друго, освен да чака.
Когато Вереника бе на дванайсет, а Клеопатра — на пет години, Помпей сложи край на царуването на Митридат Велики, който избяга в Кимерия и там бе убит от един от синовете си — Фарнак, който сега завладяваше Анатолия. Най-после освободен от бремето си, Авлет се разведе с Клеопатра Трифена и се ожени за сестра си. Ала дъщерята на Митридат беше прагматична и хитра; тя успя да запази живота си и остана в двореца с двете си дъщери, докато заместницата й роди на Авлет друго момиче, а най-накрая и двама синове.
Вереника беше достатъчно голяма, за да живее с възрастните, но Клеопатра трябваше да отиде в яслата, едно отвратително място. Сетне, когато Авлет започна да се отнася с тях по-лошо, майка й я изпрати в храма на Птах в Мемфис, където тя попадна в един свят, коренно различен от живота в Александрия. Озова се сред хладни варовикови постройки в древноегипетски стил и топли, нежни обятия. Защото Хаем, върховен жрец на Птах, и жена му Тач’а приеха Клеопатра като собствено дете. Те я научиха на древен и народен египетски, арамейски, еврейски и арабски, научиха я да пее и да свири на голямата арфа, научиха я на всичко за Египет около Нил, за могъщия пантеон на боговете, създадени от Птах.
Не само сексуалните перверзни и пиянските оргии правеха Авлет труден за понасяне. Той се беше качил на престола след смъртта на законния си полубрат, единайсетия Птолемей, който не беше оставил наследници — но за сметка на това със завещанието си оставяше Египет под управлението на Рим. Така Рим също се намеси в управлението. По време на консулството на Цезар Авлет бе платил шест хиляди златни таланта, за да осигури одобрението на Рим за царуването си, злато, откраднато от александрийците. Тъй като не беше фараон, Авлет нямаше достъп до пословичните съкровища на Мемфис. Проблемът беше в това, че доходите на александрийците принадлежаха на самите александрийци и те настояха царят да им се издължи. Времената бяха тежки, цените на храната се вдигаха, Рим постоянно оказваше натиск. Авлет реши да намали стойността на александрийските монети.
Народът веднага въстана, тълпата побесня. Тайният тунел позволи на Авлет да избяга по море, но без пукната пара в джоба. Това не вълнуваше особено александрийците и те го замениха с най-голямата му дъщеря Вереника и майка й Клеопатра Трифена. Нещата в двореца се обърнаха: сега втората жена и децата й отстъпиха водещата роля на две царици от Митридатите.
Малката Клеопатра се върна от Мемфис. Ужасен удар! Как само плака тя за Тач’а и Хаем, за идиличния живот на любов и учение край сините води на Нил! В двореца в Александрия тя се чувстваше още по-зле. Макар че вече беше на единайсет, Клеопатра отново попадна в яслата заедно с две хапещи, дращещи, щипещи дребни Птолемейчета. Арсиноя беше най-зла, постоянно й повтаряше, че не е достойна — че има твърде малко Птолемейска кръв и е внучка на един стар мошеник, който, въпреки че тероризирал цяла Анатолия в продължение на четирийсет години, пак умрял като просяк, победен от Рим.
Клеопатра Трифена почина година, след като се възкачи на трона, и Вереника реши да се омъжи. Рим обаче не беше съгласен. Крас и Помпей все още замисляха да анексират Египет със съдействието на управителите на Киликия и Сирия. Всеки път, когато Вереника решеше да си търси съпруг, Рим я изпреварваше и подплашваше кандидата. Накрая тя се обърна към роднините си от Митридатите и сред тях намери неподдаващия се на влияние Архелай. Без да се бои от Рим, той отиде в Александрия и се ожени за царица Вереника. Щастието им продължи само няколко дни. Сетне Авъл Габиний, управителят на Сирия, нахлу в Египет.
Птолемей Авлет не си беше губил времето напразно, бе отишъл при банкерите (сред тях и Рабирий Постум) и беше предложил на всеки управител на източна провинция, който го върне на власт, десет хиляди сребърни таланта. Габиний прие и тръгна на поход към Пелузиум заедно с Авлет. В похода на Габиний участваше и началникът на конницата му, двайсет и седем годишният римски благородник Марк Антоний.
Клеопатра обаче никога не се срещна с Антоний. Още щом Габиний прекоси египетската граница, Вереника изпрати малката си сестра отново при Хаем и Тач’а в Мемфис. Цар Архелай свика египетската войска с намерението да се сражава, но нито той, нито Вереника знаеха, че Александрия не одобрява брака на царицата с мъж от Митридатите. Александрийските войници в армията се разбунтуваха и убиха Архелай и това сложи край на египетската съпротива. Габиний влезе в Александрия и върна Птолемей Авлет на трона. Авлет уби собствената си дъщеря Вереника още преди римляните да напуснат града.
Клеопатра тъкмо бе навършила четиринайсет, Арсиноя беше на осем, едното от момчетата — на шест, а другото — едва на три. Нещата отново се обърнаха. Втората жена на Авлет и децата й отново заемаха водещо място в двореца. Хаем и Тач’а разбираха добре, че ако изпратят Клеопатра в двореца, тя ще бъде убита, затова я задържаха в Мемфис, докато баща й умря от пороците си. Александрийците не я искаха на трона, но върховният жрец на Птах заемаше пост, датиращ от три хиляди години, и знаеше какво да прави. А именно да я провъзгласи за фараон, преди тя да напусне Мемфис. Като фараон никой нямаше да посмее да я докосне, дори Потин и Теодот. Или Арсиноя. Защото фараонът държеше ключа за съкровищниците, бездънни запаси от злато, а също така беше бог в долината на Нил, която изхранваше Александрия.
Главният източник на доходи за трона не беше Александрия, а Египет по поречието. Там, където от хиляди години съществуваше държава, всичко принадлежеше на фараона — земята, нивите, добитъкът, пчелите, данъците и таксите. Фараонът се лишаваше само от част от продукцията от лен; жреците получаваха една трета от приходите, които осигуряваше това най-фино платно в света. Никъде, освен в Египет нишките не се тъчаха толкова внимателно, че тъканта да прилича на леко запотено стъкло; никъде, освен в Египет не се плетяха толкова нежни дантели и не се постигаха такива ярки багри; никъде, освен в Египет нямаше толкова бяло платно. Друг уникален и изключително доходен продукт беше хартията; папирусът растеше по цялата делта и също бе собственост на фараона.
Така приходът на фараона възлизаше на дванайсет хиляди златни таланта годишно и се разпределяше по равно за лично и за обществено ползване. От парите за обществено ползване фараонът плащаше на местните управители, бюрократите, гвардията си, речната и морската стража, войската, флотата, занаятчиите и земеделците си. Дори когато Нил не излезеше от коритото си, този обществен приход бе достатъчно голям за закупуването на зърно от други страни. Личните пари принадлежаха само на фараона и не можеха да бъдат докоснати за други цели, освен за задоволяване на нуждите и прищевките на владетеля. Този приход се попълваше от добива на злато, скъпоценни камъни, порфир, слонова кост, абанос, подправки и перли. Повечето кораби, които пътуваха до рога на Африка, също принадлежаха на Фараона.
