След това Цицерон се оттегли напълно от обществения живот и не написа повече нито едно писмо. Когато научи за триумвирата, той напусна Рим, като остави верния Тирон да му съобщава за всичко, което се случи.

Първо отиде в Тускулум, но старата къща му навяваше твърде много спомени за Тулия и Теренция и за разгулния му, сърцат син. Слава на всички богове, че младият Марк беше при Брут! И дано боговете помогнат на Брут да победи!

Когато Тирон му изпрати спешно писмо, за да го предупреди за проскрибциите, той събра багажа си и замина по обиколни пътища за вилата си във Форми, но все така с носилката си — мъчително бавен начин за придвижване, ала единственият, който старото му тяло можеше да издържи. Възнамеряваше да отплава от най-близкото пристанище, Кайена, и да избяга при Брут или може би при Секст Помпей в Сицилия — не беше решил още.

Изглежда, Фортуна бе на негова страна, защото в Кайена имаше подходящ кораб и капитанът се съгласи да го качи, въпреки че беше проскрибиран (нареждането за проскрибциите бе стигнало до всяко градче из Италия).

— При теб случаят е по-специален, Марк Цицероне — рече капитанът. — Аз не мога да участвам в преследването на един от най-великите мъже на Рим.

Ала това бе в началото на декември и зимата започна с бури и суграшица. Корабът отплава, но бе принуден да акостира на няколко пъти, макар че капитанът не се отказваше и се опитваше да се доберат поне до Сардиния.

Цицерон изпадна в ужасна депресия, обхвана го униние, защото осъзнаваше, че не му е писано да напусне Италия. Беше прекалено силно свързан с нея.

— Спри в Кайена и ме остави — рече на капитана.

Изпрати един слуга до вилата си във Форми и три часа след зазоряване на следващия ден, седмия на декември, носилката му бе готова. Измокрен и треперещ от студ, Цицерон се качи в пълното с меки възглавници, уютно транспортно средство, отпусна се и зачака какво ще му донесе съдбата.

„Ще умра, но нека поне да бъде в страната, за чието спасение съм работил толкова самоотвержено и неуморно. Успях срещу онзи помияр Катилина, но после Цезар ми отне славата с речта си… ала екзекуцията на враговете на Рим без присъда не беше противоконституционно! Дори Катон го каза. Речта на Цезар обаче постигна огромен ефект и след нея много хора ме гледаха с презрение. Животът ми след това бе като сън, неясен и безсмислен, само речите ми срещу Марк Антоний правеха изключение. Твърде съм уморен. Вече не издържам жестоките удари и изпитания на живота.“

Хората на Гай Попилий Ленас настигнаха носилката, докато се изкачваше по един хълм, слязоха от конете и я заобиколиха. Центурионът Херений извади меча си, две стъпки дълъг и остър като бръснач. Цицерон показа главата си от носилката.

— Не, не! — извика на слугите си. — Не се съпротивлявайте! Предайте се и спасете живота си.

Херений се приближи и вдигна меча си към сивото небе. Цицерон погледна острието и забеляза, че бе по-тъмно от мрачните облаци и не блестеше. Той се опря на носилката и показа раменете си навън, протегна врата си, доколкото можеше.

— Прицели се добре — заръча на убиеца си.

Мечът се спусна и отдели главата от тялото му с един удар. От раната рукна кръв, крайниците му се сгърчиха за миг. Главата се търкулна на известно разстояние в калта. Слугите избухнаха в плач и вопли, но хората на Попилий Ленас не им обърнаха внимание. Херений вдигна главата за дългата коса на тила. Един войник извади кутия и главата бе поставена вътре.

Докато вниманието му бе заето с това, Ленас не видя как двама от хората му изваждат тялото от носилката. Забеляза ги едва когато чу шума от измъкването на мечовете им от ножниците.

— Какво правите? — поинтересува се той.

— С дясната или с лявата ръка пишеше? — попита единият войник.

— Не знам.

— Тогава ще отсечем и двете му ръце. Една от тях е написала онези противни неща за Марк Антоний.

Ленас се замисли, сетне кимна:

— Добре. Сложете ги в кутията и да тръгваме.

Групичката тръгна за Рим, без да спира. Когато стигнаха двореца на Антоний в Карина, конете им се бяха запенили и останали почти без дъх. С кутията в ръце Ленас влезе в атриума, където го чакаха Антоний и Фулвия по нощници и все още сънени.

— Пратка за теб — рече Ленас и подаде кутията на Антоний.

Антоний извади главата, вдигна я и избухна в смях:

— Падна ли ми най-после, стар негоднико!

Фулвия посегна към главата:

— Дай ми я, дай ми я!

Антоний вдигна зловещия предмет нависоко, за да я дразни.

— Донесохме ти и още нещо — добави Ленас. — Виж пак в кутията, Марк Антоний.

Така Фулвия най-после успя да се докопа до главата — Антоний бе твърде зает с двете ръце.

— Не знаех дали е писал с лявата или с дясната, затова ти донесохме и двете — обясни Ленас. — Както казаха хората ми, те са писали отвратителни неща за теб.

— Спечелихте си един допълнителен талант — ухили се Антоний.

Погледна Фулвия, която бе оставила главата върху една масичка и ровеше трескаво из нещата, разхвърляни отгоре — свитъци, документи, мастилници, перодръжки, восъчни плочки.

— Какво правиш? — поинтересува се той.

— А! — възкликна тя и вдиша един метален писец за восък.

Очите на Цицерон бяха затворени, устата му зееше. Жената на Антоний бръкна между зъбите му и зарови вътре. Извика радостно и издърпа езика му с дългите си нокти. Стисна го по-здраво и го прободе с писеца така, че да остане да стърчи от устата.

— Това мисля за неговата дарба — изсъска тя и загледа творението си със задоволство.

— Заковете я на една дъска и я окачете на рострите — нареди Антоний на Ленас. — Сложете ръцете отстрани.

И така на другата сутрин Рим осъмна с главата и ръцете на Цицерон, заковани на рострите.

Редовните посетители на Форума бяха покрусени. Още от дванайсетата си година Цицерон бе владял без конкуренция този храм на римското слово. Пледоариите му! Речите му! Магическата сила на думите му!

— Все пак — рече някой, бършейки сълзите си — скъпият Марк Цицерон си остава ненадминат владетел на Форума.

Двамата Квинтовци Цицерони бяха убити скоро след това, но главите им не бяха изложени на показ. Скоро Рим с ужас научи истинското измерение на любовта на разведената Помпония към сина си. Тя отвлякла роба, който ги бе наклеветил, и го убила, като го накарала да реже парчета от собствената си плът, да ги вари и да ги яде.

Варварското отмъщение на Антоний към Цицерон не се хареса на Октавиан, но тъй като с нищо не можеше да промени нещата, той реши да не споменава за случая нито в частни разговори, нито публично. Стараеше се да избягва Антоний. При първата си среща с Клавдия си бе помислил, че може би ще успее да я заобича, защото тя беше много красива, много мургава (той обожаваше мургави жени) и девствена. Ала след като видя прободения език на Цицерон и чу Фулвия да описва какво удоволствие й е доставила тази гавра с плътта на адвоката, Октавиан реши, че Клавдия не ще има честта да зачене от него.

— Затова — сподели той пред Меценат — тя ще остане моя съпруга само официално. Намери шест едри и яки германски робини и се погрижи Клавдия никога да не стои сама. Искам да остане девствена до деня, когато я върна на Антоний и тази надменна харпия майка й.

— Сигурен ли си? — намръщи се Меценат.

— Повярвай ми, Меценате, по-скоро бих се сношил с разложения труп на куче, отколкото, с която и да е дъщеря на Фулвия!

Тъй като Филип умря в същия ден, сватбата беше скромна. Ация и Октавия не можеха да дойдат, а веднага след церемонията Октавиан се присъедини към тях, като остави жена си на германските й пазителки. Смъртта на втория му баща му даде идеално извинение да не консумира брака си.

С времето обаче ставаше все по-ясно, че тази консумация не ще се състои никога. Клавдия не можеше да си обясни поведението на съпруга си — и на германските си робини. При първата им среща тя го сметна за красив и добродушен, ала сега живееше като затворничка, недокосната и явно нежелана.