— Рим е заплашен от банкрут, затова ще проскрибираме.

Педий присви очи и вдигна ръце, сякаш да се защити от невидима заплаха.

— Отказвам да подкрепя проскрибциите. Като консул ще се противопоставя.

— Като консул ще ги подкрепиш. Противопостави се, Квинте, и името ти ще бъде първото в списъка. Хайде, приятелю, бъди разумен. Нима искаш Валерия Месала да остане вдовица и да бъде изхвърлена на улицата? Децата й да бъдат лишени от наследство и полагащото им се място в обществото? Племенниците на Цезар! Квинт Младши скоро ще се кандидатира за войнишки трибун. А покрай теб ще се наложи да проскрибираме и Месала Руф. — Октавиан се изправи. — Помисли добре, преди да говориш, братовчеде, умолявам те.

Квинт Педий помисли добре. Същата нощ, докато всички спяха, той се прободе с меча си.

На сутринта Октавиан си поговори доста сериозно със сломената Валерия Месала. А на брат й, гадателят, каза:

— Ще съобщим, че Квинт Педий е умрял в съня си, преуморен от консулските си задължения. Моля те, разбери, че има основателна причина да дадем такова обяснение за смъртта му. Ако искате да запазите живота си, живота на децата си и имуществото си, изпълнявайте.

Антоний влезе в града по много по-тържествен начин от Октавиан, защото съзнаваше, че сега по-трудно ще блесне. Носеше позлатената си броня и наметалото си от леопардова кожа и яздеше представителния си кон Милосърдие. Придружаваше го германската му конница. Остана приятно изненадан от посрещането. Октавиан беше прав — римляните не желаеха нови военни конфликти между властниците си. Затова на следващия ден и Лепид бе посрещнат с ликуване.

В края на ноември Октавиан се отказа от консулството и предаде поста си на двама ветерани от Италийската война: Гай Карин и Публий Вентидий. В момента, в който бяха назначени консулите, Публий Тиций отиде пред плебейското събрание. Първо затвърди властта на триумвирата, сетне прокара закони за обществените врагове, които копираха тези от времето на Сула във всички подробности — от наградите за информация до публичното огласяване на имената на проскрибираните. В първия списък фигурираха сто и трийсет имена начело с Марк Тулий Цицерон (по настояване на Антоний). Много от тези хора вече бяха мъртви или избягали. Брут и Касий също бяха в списъка. Като причина за проскрибцията бе посочено „симпатии към Освободителите“.

Първата и втората класа бяха сварени неподготвени и изпаднаха в още по-голяма паника от задържането и екзекутирането на народния трибун Салвий веднага след края на заседанието. Главите на жертвите не се излагаха на показ, просто ги хвърляха заедно с труповете във варовите ями край Есквилина. Октавиан бе успял да убеди Антоний, че терорът се издържа по-леко, ако остава скрит. Единственото изключение щеше да е Цицерон, ако го заловят в Италия.

Лепид проскрибира брат си Паул, Антоний — чичо си Луций Цезар и братовчедите си от фамилията на Октавиите, но никой от тях не беше екзекутиран. Това изключение обаче не беше направено за тъста на Полион и брата на Планк, по онова време претор. Още трима претори бяха проскрибирани, а също народният трибун Публий Апулей. Гай Каска и брат му успяха да избягат на изток. Бившият легат на Ватиний, непоколебимият Квинт Корнифиций също бе убит.

Атик и банкерите бяха уведомени тайно, че няма от какво да се страхуват. Така бе избягнато масовото скриване на парични средства, съпътстващо проскрибциите. Хазната бавно започна да се пълни от имуществото на Луций Цезар, неколцината Апулей, Паул Емилий Лепид, братята Цецилии, уважавания бивш консул Марк Теренций Варон, изключително богатия Гай Луций Хир и стотици други.

Не всички загубиха живота си. Квинт Фуфий Кален прие в дома си стария Варон и го кри от проскрибционните власти (както при Сула изпълнението на проскрибциите бяха възложени на държавни бюрократи), докато не принуди Антоний да го пожали. Луций Хир избяга от страната с робите и клиентите си, като си проправи път с бой до крайбрежието, а град Калес затвори вратите си и отказа да предаде брата на Публий Ситий. Любимецът на Катон Марк Фавоний също успя да избяга от Италия, както и много други. Щом парите влизаха в хазната, триумвирите не се интересуваха особено от съдбата на бившите им собственици.

Изключение правеше Цицерон, когото Антоний бе твърдо решен да умъртви по особено жесток начин. Натовареният със задачата войнишки трибун Гай Попилий Ленас тръгна с отряд войници и центуриона Херений да претърсва Цицероновите вили. Верният поддръжник на Цезар Квинт Цицерон и синът му бяха включени във втория проскрибционен списък заради твърдението на един роб, че си били променили възгледите и сега възнамерявали да напуснат страната и да се присъединят към Освободителите. Така Ленас трябваше да издирва трима души, макар че Марк Цицерон бе най-важната му жертва.

Последиците от влизането на Октавиан в Рим бяха удивили Цицерон. Той отиде при новия главен консул и го помоли да бъде освободен от бъдещите заседания на сената.

— Уморен съм и съм болен, Октавиане. Ще ми се да мога да посещавам именията си в провинцията, когато поискам. Възможно ли е?

— Разбира се! — увери го Октавиан. — Щом като мога да освободя втория си баща от заседанията, не мога да не приема същото за теб и Луций Пизон. Филип и Пизон още страдат от последиците от онова ужасно зимно пътуване.

— Аз се противопоставих на изпращането им!

— Така е. Жалко, че сенатът не се вслуша в съвета ти.

Този красив младеж изглеждаше напълно променен от пристигането му в Брундизиум преди няколко месеца и Цицерон изведнъж осъзна, че той е решил на всяка цена да поеме цялата власт в свои ръце. Как се беше заблудил, че е възможно да окаже каквото и да е влияние върху това безжалостно парче лед в гърдите му? Цезар имаше емоции, дори понякога губеше власт над тях, но Октавиан беше напълно лишен от чувства. Приликата му с Цезар бе една голяма илюзия.

В този момент Цицерон загуби всякаква надежда, дори се отказа да убеждава Брут да се върне в Рим. Последните писма на Брут бяха станали толкова критични и язвителни, че адвокатът вече не си даваше труда да му пише, да споделя с него мислите си за консулството на Гай Октавиан и Квинт Педий.

След срещата с новия главен консул Цицерон отиде при Атик.

— Няма да идвам повече, а и не смятам да ти пиша — рече той. — Наистина, Тите, така ще е най-добре и за двама ни. Грижи се за Пилия, малката Атика и за себе си. Не предизвиквай по никакъв начин Октавиан! С обявяването му за консул републиката умря завинаги. Нито Брут и Касий, нито дори Марк Антоний могат да го изместят. Нашият стар, милосърден господар все пак постигна своето. Той много добре е знаел какво прави, когато е обявил Октавиан за свой наследник. Октавиан ще довърши започнатото от него, повярвай ми.

Атик го изгледа с насълзени очи. Колко остарял изглеждаше! Беше станал кожа и кости; в прекрасните му тъмни очи се четеше страх, сякаш бе елен, заобиколен от глутница вълци. От четирийсетгодишното му водачество на Форума не беше останало нищо. Когато най-близкият му и най-емоционален приятел започна да произнася изпълнените с нападки речи срещу Марк Антоний, Атик си бе помислил, че Цицерон ще се възстанови, ще се върне към нормалния живот след толкова много тежки разочарования, беди и постоянната самота след загубата на дъщеря си и раздялата с жена си и брат си. Ала издигането на Октавиан беше направило това възстановяване невъзможно. „Сега Октавиан е този, от когото Цицерон се бои най-много“ — помисли си Атик.

— Ще ми липсва кореспонденцията с теб — рече Атик, като не се сети какво друго да каже. — Уверявам те, че писмата ти се пазят и ще останат за идните поколения.

— Добре. Публикувай ги, когато се осмелиш да го сториш, моля те.

— Ще го направя, Марк, ще го направя.