— Не си ли доволен от дела си, Октавиане? — Антоний.

— Да го поставим по такъв начин, Антоний. Няма да се оплаквам от дела си, ако имам равна командна власт с теб, когато тръгнем срещу Брут и Касий.

— Не, не съм съгласен.

— Нямаш друг избор, Антоний. Моите легиони ще настояват за това. Няма да можеш да ги вземеш на изток без мен.

Антоний скочи от креслото си и се отдалечи към водата. Лепид го последва разтревожено.

— Хайде, Антоний — зашепна, — не може всичко да бъде както ти искаш. Той направи големи отстъпки. И е прав, че легионите няма да мръднат без него.

Антоний остана дълго време взрян намръщено в реката; Лепид го държеше плахо за ръката. Сетне Антоний се извъртя и се върна на креслото си.

— Добре, имаш равна командна власт с мен, Октавиане.

— Идеално. Значи се споразумяхме — рече весело Октавиан и протегна ръка. — Да си стиснем ръцете, за да покажем на хората си, че сме се помирили и няма да има битка.

Тримата излязоха на средата на острова и си стиснаха ръцете. Хиляди гърла нададоха радостен рев. Триумвиратът беше реалност.

Появи се само едно различие в мненията — по отношение на реда, в който трябваше да влязат в Рим.

— Заедно — рече Лепид.

— Не, в три последователни дни — възрази Антоний. — Аз влизам на първия, Октавиан — на втория, ти, Лепиде, на третия.

— Аз ще вляза първи — заяви Октавиан.

— Не, аз.

— Аз ще вляза първи, Марк Антоний, защото съм старши консул и още не е приет никакъв закон, с който да отстъпвам каквито и да било права на вас с Лепид. Вие все още сте врагове на властта. Дори да не бяхте, в момента, в който прекосите помериума, губите командната си власт и ставате обикновени граждани. Това е неоспорим факт. Аз трябва да вляза пръв и да осигуря отмяната на законите срещу вас.

Колкото и да не искаше, Марк Антоний нямаше друг избор, освен да се съгласи. Октавиан трябваше да влезе пръв в Рим.

По-голямата част от Италийска Галия представляваше обширна равнина, през която протичаха река Падус и многобройните й притоци. В сушави години земеделците напояваха нивите си, затова дори сега хамбарите бяха пълни. За съжаление обаче провинцията не бе в състояние да изхранва Италия. Планинската верига на Апенините се простираше по цялото протежение на италийския ботуш и се свързваше с Приморските Алпи в Лигурия, като по този начин образуваше непреодолима бариера за транспортирането на стоки по суша. Зърното от Италийска Галия не можеше да бъде изпратено и по море — ветровете винаги духаха на север и не позволяваха на корабите да плават към Италия. По тази причина триумвирите решиха да оставят легионите си в Италийска Галия и потеглиха към Рим само с по един отряд от избрани войници.

— Тъй като на мен се пада да изхранвам Рим и Италия — рече Октавиан на Полион, с когото пътуваха в една колесница, — ще започна да изпращам кервани със зърно от южната част на провинцията през Дертона по тосканското крайбрежие. Там наклоните не са непреодолими, просто никой не се е сещал да го направи.

Полион го погледна с възхищение. След тръгването им от Бонония бе осъзнал, че този младеж никога не спира да мисли. Умът му бе практичен и той се съсредоточаваше най-напред върху най-обикновените проблеми. „Ако му дадеш да брои зърната в купчина нахут — мислеше си Полион, — той няма да се откаже, докато не изпълни задачата, и не ще допусне нито една грешка. Нищо чудно, че Антоний го ненавижда! Докато Антоний мечтае за бойна слава и мястото на пръв мъж в Рим, Октавиан се чуди как да изхрани народа. Докато Антоний пръска парите, той търси винаги начин да пести. Октавиан не взима общи решения, той планира подробности. Надявам се да доживея да видя какво ще излезе от него.“

Така Полион започна да разисква различни теми с Октавиан, включително съдбата на Рим.

— Коя е най-голяма ти амбиция, Октавиане?

— Да затвърдя мира в целия римски свят.

— И как смяташ да го постигнеш?

— С всички средства — отвърна простичко момчето.

— Това е цел, достойна за възхищение, но се съмнявам да я осъществиш.

Октавиан го изгледа изненадан:

— Защо?

— О, може би защото войната е в кръвта на римляните. Повечето хора смятат, че войната и завоеванията носят основните доходи за държавата.

— Приходите вече са достатъчно големи за нуждите на държавата. Войната само изпразва хазната.

— Това не е римският начин на мислене! Войната пълни хазната. Виж Цезар и Помпей Велики, да не говорим за Паул, Сципионите, Мумии…

— Това време е минало. Рим вече е взел всички големи съкровища на света, с изключение на едно.

— Партските съкровища?

— Не! — изсумтя презрително Октавиан. — Тази война бе само по Цезаровите мащаби. Разстоянията са големи и войската ще трябва да се изхранва сама с години, заобиколена от всички страни от врагове и пустини. Имам предвид египетското съкровище.

— Би ли одобрил, ако Рим вземе и него?

— Аз лично ще го взема, когато му дойде времето. Това е изпълнимо поради две причини.

— Кои?

— Първо, няма да се налага римската войска да се отдалечава от Нашето море. Второ, освен съкровището Египет произвежда голяма житна реколта, която ще е нужна за растящото население на Рим.

— Много хора твърдят, че такова съкровище не съществува.

— О, съществува, и още как. Цезар го е видял. Разказа ми за него, когато бяхме в Испания. Знам къде е и как да го намеря. Рим ще се нуждае от него, защото войната го съсипва.

— Гражданската война имаш предвид.

— Помисли върху това, Полионе. През последните шейсетина години сме водили повече граждански войни, отколкото външни. Римляни избиват римляни. Конфликта за основите на римската република. Спорове за същността на свободата.

— Ти няма ли да воюваш за идеи?

— Не, няма.

— А за осигуряването на мир?

— Не и ако се налага да воювам срещу други римляни. Войната срещу Брут и Касий трябва да е последната гражданска война.

— Секст Помпей може би ще промени плановете ти. Той без съмнение е приятелски настроен към Брут и Касий, но не вярвам да се посвети изцяло на каузата им. Секст също ще предизвика война.

— Секст Помпей е пират, Полионе.

— Значи не вярваш да събере останалите републикански сили след разгрома на Брут и Касий, така ли?

— Той вече е избрал територията си: морето. Затова никога няма да е в състояние да води истинска война.

— Има и друга опасност от гражданска война. Какво ще кажеш, ако триумвиратът се разпадне?

— Готов съм като Архимед да поместя Земята, само и само да не се стигне дотам. Уверявам те, Полионе, аз никога не ще воювам срещу Антоний.

„Защо ли му вярвам? — запита се Полион. — Защото наистина му вярвам.“

Октавиан влезе в Рим в края на ноември пеша и с тога, съпроводен от танцьорки и певици, възпяващи мира между триумвирите, и заобиколен от ликуваща тълпа. Той ги удостояваше с Цезаровата усмивка, махаше им, както бе махал Цезар, и пристъпяше гордо с високите си обувки. Отиде направо на рострите и обяви създаването на триумвирата в кратка, прочувствена реч, която ясно показа на народа, че постигнатият мир се дължи най-вече на него. Той бе Цезар Миротвореца, не Цезар Войнолюбеца.

Сетне отиде в сената, събран в Хостилиевата курия. На Публий Тиций бе възложено да свика Плебейското събрание и да отмени мерките срещу Антоний и Лепид. Макар че Квинт Педий научи за края на консулството си на самото заседание, Октавиан запази новината за планираните проскрибции за по-късно, когато останаха насаме.

— Тиций ще прокара закона, утвърждаващ властта на триумвирата — рече той на Педий в кабинета му, — но той ще приеме и други, също толкова важни мерки.

— Какви са тези други, също толкова важни мерки? — попита със свито сърце Педий, който никак не хареса изражението на братовчед си.