— Ще проскрибираме — повтори Октавиан.

Лепид изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне: блед, разтреперан.

— Антоний, не може! — възкликна той.

Антоний го изгледа гневно:

— О, хайде, Лепид е, не се прави на по-голям глупак, отколкото си! Как иначе ще поддържаме държавата и войската в такава суша? Пък дори да нямаше суша!

Октавиан заговори:

— Баща ми беше известен със своето милосърдие, но точно то го уби. Повечето му убийци бяха получили прошката му. Ако ги беше погубил, сега нямаше да се чудим какво да правим с Брут и Касий, Рим щеше да получава всичките си приходи от изток и от Кимерия през Евксинско море щяха да идват цели флотилии със зърно. Съгласен съм с теб, Марк Антоний. Ще проскрибираме точно като Сула. Един талант за информация от свободен човек, половин талант и освобождаване за робите. Ала няма да документираме раздаването на награди; би било грешка. Защо да даваме възможност на някой амбициозен народен трибун в бъдеще да наказва информаторите ни? Проскрибциите на Сула донесоха в хазната шестнайсет хиляди таланта. Това ще е и нашата цел.

— Ти винаги ще ме изненадваш, скъпи ми Октавиане. Очаквах дълго да те увещавам — призна Антоний.

— Преди всичко аз съм разумен човек — усмихна се Октавиан. — Проскрибциите са единственият отговор. Освен това така ще се отървем от много врагове, сегашни или бъдещи. От всички привърженици на републиката или на Освободителите.

— Не мога да се съглася! — възкликна Лепид. — Моят брат Паул е заклет републиканец!

— Тогава ще го проскрибираме — отвърна Антоний. — И аз имам роднини, които трябва да се обявят извън закона; някои са общи с тези на Октавиан. Чичо Луций Цезар например. Той е богат и досега не съм видял никаква полза от него.

— Нито аз — кимна Октавиан; сетне се намръщи. — Предлагам обаче да не предизвикваме народната омраза, като избиваме собствените си роднини, Антоний. Нито Паул, нито Луций са заплаха за живота ни. Само ще конфискуваме имуществото им. Мисля, че и двамата ще трябва да жертваме по някой трети братовчед.

— Дадено! Само че искам Опий да умре. Сигурен съм, че той открадна военната каса на Цезар.

— Няма да пипаме банкерите и големите плутократи — възрази Октавиан с тон, нетърпящ възражения.

— Какво? Ама точно при тях са големите пари!

— Именно, Антоний. Помисли разумно, моля те. Проскрибциите са кратковременна мярка за напълване на хазната, те не могат да продължават вечно. Последното, което ни трябва, е да лишим Рим от финансовите му корифеи. Те винаги ще са пи нужни. Нима наистина мислиш, че някой бивш гръцки роб както Суловия Хризогон може да замени Опий или Атик. Виж бившия роб на Помпей Велики, Деметрий; къпе се в пари, но не може да стъпи на малкия пръст на Атик, когато стане дума за възвръщане на капитали. Затова ще проскрибираме Деметрий, но не и Атик. Нито Секст Парквициен, нито двамата Балби, нито Опий и Рабирий Постум. Атик и Парквициен винаги са играли двойна игра, но останалите са поддържали Цезар през цялата му политическа кариера. Независимо колко са големи богатствата им, няма да ги пипаме. Можем да си позволим да проскрибираме Флавий Хермицил, може би и Фабий, и двамата са агенти на Брут. Онези обаче, които ще са нужни на Рим в бъдеще, трябва да са неприкосновени.

— Прав е, Антоний — промълви Лепид.

Антоний го слушаше внимателно. Сега устните му се размърдаха беззвучно, русите му вежди се събраха — той мислеше.

— Разбирам — рече накрая; сведе глава и потрепери. — Освен това дори косъм да падне от главата на Атик, Фулвия ще ме убие. Той бе много добър към нея след обявяването ми извън закона. Цицерон обаче заминава. За онзи свят. Ясно ли е?

— Напълно — съгласи се Октавиан. — Ще се съсредоточим върху богатите, но ще погубим само неколцина от най-имотните. Ако проскрибираме достатъчно, хазната бързо ще се напълни. Разбира се, от недвижимите имоти не можем да очакваме истинската им стойност. Това го показаха търговете и на Цезар, и на Сула. Ще успеем обаче да осигурим за себе си и приятелите си луксозни имения направо без пари. Лепид трябва да бъде компенсиран за конфискуваните имоти, затова няма да плати нито сестерция, докато не си възстанови всички загуби.

Възмутеният Лепид се поуспокои. За тази полза от проскрибциите не се беше замислял.

— Земя за ветераните — обяви Антоний, който мразеше земеделските въпроси. — Предлагам да конфискуваме обществената земя на селищата, които са проявили враждебност към Цезар или са откликнали на Брут и Касий, когато издадоха обръщенията си. Венузия, старата Капуа, Беневентум, още няколко самнитски свърталища. Кремона не е дала своята дан за Италийска Галия, а и знам как да попреча на Беневентум да подкрепи Секст Помпей. Ще основем и няколко войнишки колонии около Вибон и Региум.

— Чудесно! — възкликна Октавиан. — Предлагам да не разпускаме всички легиони след края на войната срещу Брут и Касий. Ще ги задържим на постоянна служба и ще накараме войниците да подпишат, да речем, за петнайсетина години. Това набиране на легиони преди всяка война може да е в съгласие с римските традиции, но е скъпо и досадно. Всеки път, когато един войник бъде освободен от войската, той получава парче земя. Някои са се записвали толкова пъти в продължение на последните двайсет години, че имат по десетина имота, които отдават под наем на местни земеделци. Постоянната войска може да охранява провинциите и да се използва, когато е необходимо, без да се налага ново събиране на легионери или търсене на земя за освободените.

Тази реч обаче дойде малко множко на Марк Антоний, който започваше да се отегчава. Той не изпитваше такъв интерес към подробностите като младия Октавиан.

— Да, да, но времето лети и аз искам да свършим работата днес, не следващия месец — рече той и си придаде важен вид. — С Лепид вече сгодихме две от децата си. Ти, Октавиане, си свободен. Какво ще кажеш да се сродиш с мен?

— Сгоден съм за Сервилия Вация — отвърна хладно Октавиан.

— О, Вация няма да има нищо против, ако разтрогнеш годежа! Голямата дъщеря на моята Фулвия е на осемнайсет. Какво ще кажеш за нея? Страхотни предци за децата ти! Юлии, Гракхи, Клавдии, Фулвии. Няма по-подходяща избраница от дъщерята на Фулвия и Публий Клодий, не мислиш ли?

— Така е — съгласи се Октавиан. — Добре, ако Вация е съгласен, мога да се сгодя за Клавдия.

— Не да се сгодиш, а да се ожениш — настоя Антоний. — Лепид може да проведе церемонията веднага щом се върнем в Рим.

— Както кажеш.

— Ще се наложи да се откажеш от консулството.

— Да, предвиждах го. Кои предлагаш за консули до края на годината?

— Гай Карин като първи и Публий Вентидий като втори консул.

— Все твои хора.

Антоний не му обърна внимание и продължи:

— За догодина Лепид като старши и Планк като младши.

— Да, определено ще трябва един от тримата да е старши консул догодина. А по-догодина?

— Вация като първи, а моят брат Луций като втори.

— Моите съболезнования за Гай Антоний.

Очите на Антоний се напълниха със сълзи и той преглътна тежко.

— Брут ще си плати за това убийство! — изсъска гневно.

Октавиан бе на мнение, че Брут е направил голяма услуга на Рим с премахването на глупака Гай Антоний, но си придаде състрадателно изражение. Реши да смени темата:

— Измисли ли как най-добре да узаконим триумвирата?

— Чрез плебса, това вече стана традиция. Надконсулска командна власт, империум маюс дори на територията на Рим за пет години. И право за назначаване на консули. В Италия тримата ще имаме равна власт. Мисля, че трябва да си разделим провинциите. Аз ще взема Италийска и Отвъдна Галия. Лепид ще получи Нарбонска и двете Испании, защото ще използвам Полион като легат в моите провинции. Всъщност той ще управлява.

— Така за мен остават Африка, Сицилия, Сардиния и Корсика — отбеляза със смирен вид Октавиан. — Ъ… зърнените провинции. Както чувам, там никак не е спокойно. Управителите на Африка и Нова Африка постоянно воюват, а Секст Помпей използва корабите, дадени му от сената, за да отклонява зърнените ни доставки. Добре, че Педий го обяви за враг на държавата.