Въпросът беше твърде труден и Антоний неловко се размърда.

— Защото твоят Рим не е моят Рим.

— Рим остава Рим. Той не е на никого от нас. И двамата сме негови слуги, не господари. Всичко, което правим, трябва да увеличава мощта му. Това важи и за Брут, и за Касий. Трябва да се стремим да допринасяме за още по-голяма слава на Рим. Ние сме смъртни, независимо дали ще загинем в битка, или ще умрем в мир. Рим е вечен. Той е наш господар.

Антоний се усмихна злобно:

— Едно ще ти призная, Октавиане, добре говориш. Жалко, че не те бива да командваш.

— Ако силата ми е в говоренето, значи много добре съм избрал попрището си — усмихна се на свой ред Октавиан с типичната усмивка на Цезар. — Наистина, Антоний, аз не желая да се пролива кръв. И искам всички поддръжници на Цезар да се съюзим под едно знаме. Убийците не ни направиха никаква услуга, като отстраниха неоспоримия ни водач. След смъртта му ние сме разделени. И немалка вина за това носи Цицерон, който е враг на всеки последовател на Цезар, както беше враг на самия Цезар. За мен да пролеем кръв тук е равносилно на предателство спрямо Цезар. И на измяна към Рим. Истинските врагове на Рим не са тук, в Италийска Галия. Те са на изток. Убиецът Марк Брут властва над Македония, Илирия, Гърция, Крит, а чрез слугите си — над Витиния, Понт и провинция Азия. Убиецът Гай Касий владее Киликия, Кипър, Киренайка, Сирия и може би дори Египет.

— Съгласен съм с теб за Брут и Касий — рече Антоний, видимо облекчен. — Продължавай, Октавиане.

— Предлагам да се съюзим. Да съберем отново всички верни последователи на Цезар. Ако успеем да изгладим различията си, ще можем да се изправим срещу истинските врагове, Брут и Касий, от позицията на силата. В противен случай Брут и Касий ще победят и Рим ще загине. Защото Брут и Касий ще върнат провинциите на публиканите и така ще притиснат съюзниците ни, че те ще предпочетат да бъдат управлявани от варварите или партите, а не от Рим.

Лепид слушаше внимателно, а Марк Антоний вмъкваше по някоя реплика. Думите на младежа изглеждаха толкова логични, макар че той не казваше нищо ново или необичайно.

— Аз не се страхувам от битка, а не искам да се бия — наблегна отново Октавиан. — Трябва да запазим силите си за истинския враг.

— Да ги ударим толкова силно, че да нямат възможност да направят това, което стана след Фарсал — съгласи се Антоний. — Това безкрайно преследване на републиканците изтощи Рим. Фарнак, сетне Африка, сетне Испания.

И така се започна, макар че за измислянето на приемливи условия за всички бивши привърженици на Цезар бе необходим цял ден — защото не бяха само тези тримата. Антоний в никакъв случай не би приел да се подчинява на някого като при управлението на Цезар. Затова съревнованието за върховното командване трябваше да спре. Октавиан създаде впечатление, че е готов да отстъпи водачеството, докато възрастта на Антоний му позволява да управлява. „Ако успея да го убедя в това — помисли си младежът, — това ще задоволи и двама ни до смазването на Брут и Касий. След това ще видим. Всичко с времето си.“

— Разбира се, моите легиони няма да се съгласят на споразумение, от което да изглежда, че ти си надделял — започна обсъжданията Антоний на следващия ден.

— А моите няма да се съгласят, ако излезе, сякаш съм загубил — възрази Октавиан.

— А моите легиони — намеси се Лепид, — както и Планковите и Полионовите, ще искат ние да участваме наравно в командването.

— Планк и Полион ще трябва да се задоволят с консулство — отсече Антоний. — Ние тримата сме предостатъчно. Какво ще кажете да си разделим управлението на три?

— Звучи интересно — призна Октавиан. — Как по-точно?

— Ами… Никой от тримата не бива да бъде консул, но и тримата трябва да сме нещо повече от консули. Все едно и тримата да сме диктатори.

— Ти премахна диктаторския пост — напомни му Октавиан.

— Да, и не мисля да се отмятам! — тросна се Антоний. — Искам да кажа, че Рим не може да бъде управляван от обикновени консули, докато Освободителите не бъдат наказани. Ако се назначи диктатор обаче, всички привърженици на демокрацията ще се почувстват засегнати. Ако тримата притежаваме известни диктаторски правомощия, ще можем да се контролираме взаимно и едновременно с това да управляваме Рим.

— Триумвират — вметна Октавиан. — Трима равноправни владетели, които да сложат републиката в ред. Да, добре звучи. Така ще успокоим сената и на народа ще му хареса. Рим знае, че сме дошли с намерение да се бием. Представете си колко добре ще бъде, ако се върнем като приятели и легионите ни останат непокътнати. Така ще покажем на всички, че сме в състояние да разрешаваме споровете си, без да вадим меч, че сме загрижени за сената и народа на Рим повече, отколкото за самите себе си.

Те се облегнаха назад и се вгледаха доволно един в друг. Да, прекрасно беше! Една нова епоха.

— Освен това — добави Антоний — така ще покажем на Рим, че ние сме законните му управници. Няма да има никакви призиви за гражданска война, когато заминем на изток, за да се разправим с Брут и Касий. Добра идея беше да осъдиш Освободителите за измяна, Октавиане. Ще кажем, че не искаме да се бием срещу други римляни, а срещу хората, които се погавриха с гражданските си права.

— Нещо повече, Антоний. Ще изпратим агенти из цяла Италия, които да подклаждат омразата у обикновените хора срещу онези, които убиха обичания им Цезар. И когато благосъстоянието на народа се влоши, ще хвърлим вината върху Брут и Касий, които присвояват държавните приходи.

— Как така ще се влоши благосъстоянието? — изненада се Лепид.

— То вече се влошава — заяви Октавиан. — Ти си управител, Лепиде. Със сигурност трябва да си забелязал, че в провинциите ти тази година няма почти никаква реколта.

— От началото на лятото не съм бил в провинциите си — оправда се Лепид.

— Аз забелязах, че изведнъж издръжката на легионите ми стана много скъпа — рече Антоний. — Суша ли има?

— Навсякъде. Дори на изток. Брут и Касий сигурно също срещат трудности.

— Искаш да кажеш, че скоро ще ни свършат парите — изръмжа Антоний и гневно изгледа Октавиан. — Е, след като военната каса на Цезар е у теб, ти можеш да финансираш кампанията на изток.

— Не съм взимал никаква военна каса, Антоний. Изхарчих цялото си наследство за заплати на войниците, изтеглих пари от хазната и въпреки това все още съм им длъжник. И няма да мога да им се издължа скоро. Нямам представа кой е откраднал касата, така че престани да ме обвиняваш.

— Значи трябва да е Опий.

— Не можем да сме сигурни. Може и някой самнит да го е сторил. Да не се ровим в миналото, Антоний. Рим трябва да има достатъчно хляб и забавления. За това ще отидат много средства, а се налага да поддържаме и доста легиони. Колко мислиш, че ще са ни нужни?

— Четирийсет легиона. Двайсет ще дойдат с нас и двайсет за охрана на Запада и Африка и за резерва. Плюс десет-петнайсет хиляди конници.

— Като включим и несражаващите се слуги, това прави четвърт милион мъже. — Октавиан зарея поглед в далечината. — Помислете колко жито, нахут, леща, сушено месо, зехтин… милион и четвърт модия жито на месец по петнайсет сестерции за модий прави седемстотин и петдесет таланта на месец само за зърното. Като прибавим останалите храни, сумата ще се удвои, дори може да се утрои при тази суша.

— Какъв прекрасен префектус фабрум може да стане от теб, Октавиане! — възкликна Антоний.

— Подигравай се колкото искаш, Антоний, но отсега мога да ти кажа, че няма да се справим. Особено ако трябва едновременно да храним Рим и Италия и да воюваме.

— О, знам едно решение.

— Наострям уши.

— И без това са достатъчно остри, Октавиане!

— Свърши ли с шегите?

— Да, защото решението не е шега работа. Ще проскрибираме.

След тази дума на острова настъпи тишина, нарушавана само от ромона на водата, шумоленето на пожълтелите листа на тополите, очакващи есенните ветрове да ги отвеят, и далечния говор на хиляди войници и цвиленето на коне.