На двайсет и третия ден на септември, когато навършваше двайсет години, Октавиан тръгна на север с единайсет легиона срещу Антоний и западните управители.

С него дойде и народният трибун Луций Корнифиций. Обяснението за това необичайно действие бе, че той трябвало да се грижи за интереса на войниците — все плебеи. Рим остана на грижите на Квинт Педий и народните трибуни Агрипа и Тиций, които да прокарват законите му през плебейското събрание. Помощникът му в сянка, Гай Меценат, също остана в Рим със задачата да избира способни хора сред нисшите класи.

На Агрипа никак не му хареса да се раздели с Октавиан.

— Ще имаш неприятности, ако не съм до теб — рече.

— Ще се справя, Агрипа. Искам да останеш в Рим и да натрупаш опит в управлението, да научиш някои неща за законотворчеството. Повярвай ми, при тази кампания за мен няма да има никаква опасност.

— Да, но с теб идва и един народен трибун — възрази Агрипа.

— Той е от по-малко известните ми привърженици.

Походът протече сравнително спокойно. Октавиан се установи на лагер край Бонония. Сетне повика шестте новобрански легиона от Мутина, които Децим Брут бе сметнал за напълно безполезни и не беше взел при похода си след Антоний. През всичкото това време с подготовката им се беше занимавал Салвидиен.

Октавиан нямаше никакво намерение да влиза в битка с Антоний. Затова беше измислил план, чийто успех зависеше изцяло от убедителността на думите му. Знаеше, че трябва да обедини всички войски на Цезар, участвали в предишната гражданска война. Ако не успее, Рим щеше да предпочете Брут и Касий, които сега контролираха провинциите на изток от Адриатическо море. Това положение трябваше да се промени, а за целта привържениците на Цезар трябваше да са единни.

В началото на октомври Марк Антоний изведе седемнайсет от легионите си от лагера край Форум Юлии. Остави шест под командването на Луций Варий Котила. След спокойното лято мъжете му бяха в отлична форма, отпочинали и зажаднели за някакво действие. Тримата управители тръгнаха с него: Планк, Лепид и Полион. План обаче нямаше. Антоний знаеше, че Брут и Касий владеят Изтока и разбираше, че трябва да бъдат свалени. Октавиан обаче усложняваше ситуацията. Антоний не желаеше да губи ценни сили в сражения срещу новия консул, но не виждаше друга алтернатива. Щом отстранеше Октавиан, щеше да вземе и неговите войски. Съзнаваше обаче, че никога няма да им има доверие. Ако два легиона бяха готови да го изоставят и да се присъединят към един хлапак само защото им напомняше за Цезар, как щяха да приемат убийството на същия този недорасъл Цезар от ръцете на Марк Антоний?

Затова когато тръгна по Домициевия път и навлезе в Италийска Галия край Оцелум, настроението му беше лошо. Особено след злобните писания и речи на Цицерон срещу него. Омразата му към известния адвокат бе по-голяма дори от ненавистта му към Октавиан. Ако не беше Цицерон, сега той нямаше да бъде обявен за обществен враг и Октавиан нямаше да му създава главоболия. Именно Цицерон насърчаваше Цезаровия наследник, Цицерон бе настроил сената срещу Антоний. Той не се притесняваше от конфискация, защото след като беше изплатил дълговете си, не му беше останала пукната сестерция. Колкото и да им се искаше, сенаторите нямаше да посмеят да пипнат Фулвия или двореца му в Карина — тя беше внучка на Гай Семпроний Гракх и се ползваше със закрилата на Атик.

Фулвия. Как му липсваше. Как му липсваха децата. С изтънчения си стил в писмата си тя го информираше за всички събития в Рим. Освен това мразеше Цицерон дори повече от него, ако изобщо бе възможно да има такава ненавист.

Когато стигна Мутина, на трийсет и два километра от лагера на Октавиан край Бонония, Антоний бе посрещнат от народния трибун Луций Корнифиций. Това беше най-подходящият пратеник в случая — дори Марк Антоний не би си позволил да се отнесе грубо към един народен трибун. Заемащите тази длъжност бяха неприкосновени, когато защитаваха интересите на плебса, а сега Корнифиций твърдеше, че прави точно това, въпреки че беше патриций.

— Консулът Цезар иска да преговаря с Марк Антоний и Марк Лепид — обяви двайсет и една годишният Корнифиций.

— Да преговаря или да се предаде? — изръмжа Антоний.

— Да преговаря, определено да преговаря. Както виждаш, нося маслинено клонче, не бяло знаме.

Планк и Лепид бяха против каквито и да било преговори с Октавиан, докато Полион смяташе, че това е добра стъпка. След известно премисляне Антоний стигна до същото решение.

— Кажи на Октавиан, че ще обмисля предложението му — отвърна той.

През следващите няколко дни Луций Корнифиций доста поязди напред-назад, но накрая срещата бе уредена. Антоний, Лепид и Октавиан щяха да преговарят на един остров насред буйната река Лавинус край Бонония. Корнифиций определи мястото при последното си посещение.

— Добре, става — склони Антоний, след като обмисли предложението. — Стига Октавиан да изтегли войските си на бононския бряг на реката, аз ще разположа моите на мутинския. Ако има измяна, битката ще започне начаса.

— Нека двамата с Полион също да дойдем — предложи Планк, недоволен, защото тази среща щеше да определя бъдещето на всички. — Преговорите би трябвало да се водят в по-широк кръг, Антоний.

Гай Азиний Полион изгледа весело Планк. Горкият! Прекрасен писател, изключително ерудиран мъж, но неспособен да разбере онова, които той, Полион, осъзнаваше съвършено ясно. Какво значение имаха те двамата? Какво значение имаше този глупак Лепид? Всичко щеше да се решава от Октавиан и Антоний. Един четирийсетгодишен мъж и един двайсетгодишен младеж. Познатото срещу неизвестното. Лепид просто бе изкупителната им жертва, с която да умилостивят Цербер и да влязат необезпокоявани в подземния свят. Каква вълнуваща съдба за един историк — да стане свидетел на такива съдбовни събития! Първо Рубикон, сега Лавинус. Две реки и Полион бе присъствал и край двете.

Островът бе малък и обрасъл с трева, няколко големи тополи хвърляха дебели сенки. Имаше и ракитак, но няколко войници го изсякоха, за да има видимост от двата бряга. Мястото за преговорите, на което бяха поставени три курулни кресла под една топола, бе достатъчно далеч от слугите и писарите, които се намираха в единия край на острова, готови да сервират напитки или да водят записки, ако се наложи.

Антоний и Лепид дойдоха с лодка от своя бряг, и двамата — с брони. Октавиан предпочете тога с пурпурна ивица и кафяви сенаторски обувки с консулски токи. Зрителите на това зрелище бяха много, защото и двете войски се наредиха на брега, за да наблюдават как преговарящите седят, стоят, крачат напред-назад, жестикулират или се взират втренчено в буйните води.

Всеки поздрави останалите по характерния си начин: Октавиан — официално; Лепид — приятелски; Антоний — троснато.

— Да се залавяме за работа — рече Антоний и седна.

— Каква мислиш, че ни е работата, Марк Антоний? — попита Октавиан, който зае креслото си едва след като Лепид се настани на своето.

— Да ти помогнем да изпълзиш от дупката, която сам си изкопа. Знаеш, че ако се стигне до битка, ще загубиш.

— Всеки от нас има по седемнайсет легиона и в моите ветераните са не по-малко отколкото в твоите — отвърна спокойно Октавиан. — Твоето предимство е, че си по-опитен военачалник.

— С други думи, ти отчаяно искаш да се измъкнеш от тази дупка.

— Не, не мисля за себе си. На моята възраст, Антоний, мога да си позволя да изтърпя някое и друго унижение, без това да навреди на бъдещата ми кариера. Не, аз мисля за тях. — Октавиан посочи сбраните на брега войници. — Поисках тези преговори, за да избегнем кръвопролитието. Твоите или моите хора, Антоний, няма никаква разлика. Те са римски граждани и трябва да отглеждат синове и дъщери на Рим и Италия, които баща ми приемаше за едно неделимо цяло. Защо да проливаме кръвта им само за да решим кой от нас ще ги управлява?