След няколко дни, на двайсет и първия на април, Хирций и Октавиан отново влязоха в битка с Антоний и го разбиха окончателно. Той се принуди да вдигне обсадата на Мутина и да избяга на запад по Емилиевия път. Хирций командваше и планът беше негов. Октавиан раздели своите легиони на две и даде едната половина на Салвидиен, а другата — на Агрипа. Съзнаваше, че не е роден за главнокомандващ, но нямаше никакво намерение да оставя войската си под командването на легати с достатъчно знатен произход и жизнен опит, за да си припишат заслугите за победата.

Макар че победиха — и още един убиец, Понтий Аквила, биещ се за Антоний, се прости с живота, — Фортуна не беше изцяло на страната на Октавиан. Докато наблюдаваше битката от едно възвишение, Авъл Хирций бе пронизан от вражеско копие и загина на място. На следващия ден Панза издъхна от раните си и така Цезар Октавиан остана единствен главнокомандващ на законната римска войска.

Разбира се, ако не се смята Децим Брут, освободен от обсадата и много ядосан, че не е имал възможност да се сражава срещу Антоний.

— Единственият легион, който Антоний успя да спаси, е Пети — каза му Октавиан, когато се срещнаха в Мутина. — Измъкна се с още няколко пълни кохорти и бързо се оттегля на запад.

За Октавиан това бе неприятна среща. Като законен главнокомандващ на войските на сената той беше принуден да запази добри отношения с този убиец. Затова се държеше резервирано и хладно.

— Възнамеряваш ли да преследваш Антоний? — попита.

— Едва след като видя какво ще става занапред — отвърна Децим Брут, който също не харесваше Октавиан. — Ти доста се издигна, откакто беше адютант на Цезар. Наследник на диктатора, сенатор, пропреторски империум… брей, брей!

— Защо го уби? — поинтересува се Октавиан.

— Цезар ли?

— Чия друга смърт би ме заинтересувала?

Децим затвори светлите си очи, отметна русата си глава назад и заговори като насън:

— Убих го, защото всичко, което аз или който и да е друг римски благородник можеше да получи, бе благодарение на него, благодарение на неговия диктат. Той си присвои властта на цар, макар и не самата титла, и се смяташе за единствения, способен да управлява Рим.

— И е бил прав, Дециме.

— Не, грешеше.

— Рим е световна империя — изтъкна Октавиан. — Това означава нов начин на управление. Ежегодният избор на магистрати вече не е подходящ. Нито дори петгодишният империум за управителите на провинции, въведен от Помпей Велики. Цезар го съзнаваше и планираше далеч в бъдеще.

— Смяташ да станеш следващият Цезар, а? — злобно Децим.

— Аз съм следващият Цезар.

— Само по име. Няма да се отървеш лесно от Антоний.

— Знам. Рано или късно обаче ще го елиминирам.

— Винаги ще има някой Антоний.

— Не съм съгласен. За разлика от Цезар аз няма да проявявам милост към тези, които ми се противопоставят, Дециме. Това важи и за теб и останалите убийци.

— Ти си едно самонадеяно хлапе, което се нуждае от добър бой, Октавиане.

— Не. Аз съм Цезар. И божи син.

— О, да, опашатата звезда. Е, като бог Цезар е доста по-безопасен, отколкото приживе.

— Вярно е. Като бог обаче предоставя добри възможности за умните хора. И аз смятам да се възползвам.

Децим избухна в смях:

— Надявам се да доживея да видя как Антоний те налага по задника!

— Няма — отвърна Октавиан.

Макар че Децим Брут го покани добронамерено, Октавиан отказа да се премести в дома му в Мутина. Остана в лагера, за да проведе погребенията на Панза и Хирций и да изпрати пепелта им в Рим.

След два дни Децим го навести; беше много разтревожен:

— Чух, че Публий Вентидий ще се присъедини към Антоний с два легиона, които набрал в Пиценум.

— Интересно — отбеляза спокойно Октавиан. — Какво предлагаш да направя?

— Да спреш Вентидий, естествено.

— Това решение не е в моята власт. Ти имаш проконсулски империум и си законно назначен управител.

— Забрави ли, Октавиане, че моят империум не ми позволява да влизам на територията на Италия? Който ще спре Вентидий, трябва да влезе в Италия, защото той се движи през Етрурия към тосканското крайбрежие. Освен това моите войници са новобранци и не могат да се сравняват с Вентидиевите пиценци. Всички са бивши войници на Помпей Велики, който ги засели на собствените си земи в Пиценум. Твоите легионери са ветерани, а новобранците на Хирций и Панза поне са участвали в битката тук. Затова ти трябва да спреш Вентидий.

Октавиан трескаво разсъждаваше: „Той знае, че не мога да командвам войски, и иска да си получа боя. Е, Салвидиен може би ще се справи, но това не е мой проблем. Аз не смея да мръдна оттук. Ако го сторя, сенатът ще види в мен поредния Помпей Велики, самонадеян и безкрайно амбициозен. Ако не внимавам, ще бъда свален и няма да загубя само поста на главнокомандващ, а и живота си. Какво да направя? Как да откажа на Децим?“

— Отказвам да хвърля войската си срещу Публий Вентидий — заяви хладно той.

— Защо? — удиви се Децим.

— Защото не желая да слушам съветите на един от убийците на баща ми.

— Сигурно се шегуваш! В този случай сме съюзници!

— Аз никога не мога да бъда съюзник с убийците на баща си.

— Ама Вентидий трябва да бъде спрян в Етрурия! Ако се събере с Антоний, всичко ще започне отначало!

Децим си тръгна ядосан и Октавиан си отдъхна. Сега имаше добро извинение да не предприема нищо. Войниците му щяха да го подкрепят в отказа да приеме съвет от един убиец.

Той нямаше доверие на сената. Членовете му само чакаха повод да обявят Цезаровия наследник за обществен враг. Ако влезеше в Италия с войската си, това щеше да им е достатъчно. Следващия път, когато влезе в страната, мислеше си Октавиан, трябваше да има достатъчно силна армия и да отиде направо в Рим.

След една нундина се получиха вести, доказващи верността на предчувствията му. Сенатът обяви Мутина за огромен успех, но всички заслуги се приписваха на Децим Брут, който изобщо не беше участвал в битката! Освен това Децим Брут получаваше пълномощия да продължи войната срещу Антоний. Сенатът му даваше всички легиони, включително тези на Октавиан, които бяха удостоени с обидно скромната форма на триумф — овация. Фасциите на загиналите Хирций и Панза бяха върнати в храма на Венера Либитина и щяха да останат там до избирането на нови консули. Никаква дата за избори обаче не се съобщаваше и Октавиан остана с впечатлението, че те изобщо няма да се проведат. Освен това сенатът отменяше решението за изплащане възнагражденията на войниците му. Беше създадена комисия за обсъждане на въпроса с войнишките представители и в нея не влизаха нито Октавиан, нито Децим.

— Виж ти, виж ти! — рече Цезаровият наследник на Агрипа. — Така ясно ни показват къде ни е мястото, нали?

— Какво възнамеряваш да правиш, Цезаре?

— Нищо. Ще чакам. Все пак не виждам причина ти и неколцина други доверени лица да не уведомите войнишките представители, че сенатът ми иззе правото да определям възнаграждението на собствените си войници. Наблегнете на това, че сенатските комисии никога не си вършат добре работата.

Легионите на Хирций лагеруваха отделно, а тези на Панза — заедно с Октавиановите. Децим пое командването на Хирциевите в края на април и поиска от Октавиан да му предаде своите и тези на Панза. Октавиан му отказа учтиво, но решително с твърдението, че още има командни правомощия и че писмото от сената не било достатъчно да го убеди в правото на Децим да му отнеме войската.

Ядосан, Децим Брут издаде пряка заповед до шестте легиона, ала представителите им му отговориха направо, че подкрепят младия Цезар, който им плащал добре, и възнамерявали да останат с него. Освен това защо трябваше да се подчиняват на убиеца на стария им пълководец? Те оставаха верни на Цезар и не искаха да имат нищо общо с престъпници.