Тълпата бе спечелена, но Цезар не беше свършил.

— Трябва да добавя, народе александрийски, че Кипър се връща на Египет именно благодарение на царица Клеопатра. Защо мислите, че тя отсъстваше? Защото тя дойде при мен, за да преговаря за това връщане! И успя да ме убеди. — Той пристъпи леко напред и се усмихна. — Защо не приветствате царицата си?

Думите на Цезар се предаваха бързо към задните редици; както всеки добър оратор, когато говореше пред много хора, той използваше кратки и прости изречения. И така, доволни, хората започнаха да скандират оглушително.

— Всичко е много хубаво, Цезаре, но не можеш да отречеш, че войските ти събарят храмовете и обществените ни сгради! — изкрещя един от водачите на тълпата.

— Да, това е сериозна работа — отвърна Цезар, като разпери ръце. — Дори римляните трябва да се защитават, а пред Лунната порта сега чака войската на пълководеца Ахил, който ми е обявил война. Аз се готвя за отбрана. Ако искате разрушението да спре, вървете при Ахил и му кажете да разпусне войската си.

Тълпата се обърна като легион от добре тренирани войници и изчезна за минути, вероятно да се срещне с Ахил.

Теодот, треперещ като лист, погледна невръстния си цар със сълзи на очи, сетне коленичи, взе ръката му и я целуна.

— Много хитро, Цезаре — изсумтя Потин.

Цезар кимна на ликторите си и се обърна, за да се върне в двореца.

— Както ти казах и преди, Потине, аз съм достатъчно умен. Съветвам те да престанеш с подстрекателската си дейност сред жителите на града и да се заемеш с управлението на двореца и хазната. Ако те хвана да разпространяваш неверни слухове за мен или царицата, че накарам да те екзекутират по римския начин: с бичуване и обезглавяване. Ако чуя два неверни слуха, ще умреш като роб, разпънат на кръст. Три неверни слуха ще ти донесат разпъване с два счупени крака.

Е преддверието на двореца той освободи ликторите си, но постави ръка върху рамото на цар Птолемей:

— Край на разходките до агората, млади момко. Прибирай се сега в покоите си. Междувременно, поставил съм стража от двете страни на тайния тунел. — Сетне премести хладните си очи от момчето към Теодот: — Теодоте, забранявам ти да се виждаш с царя. До сутринта да те няма. И внимавай! Ако се опиташ да говориш отново с царя, ще последваш съдбата, която описах на Потин.

Бутна леко момчето и цар Птолемей се затича разплакал към покоите си. Цезар стисна ръката на Клеопатра:

— Време е да си лягаме, скъпа. Лека нощ на всички.

Тя се усмихна и сведе очи. Възмутеният Требаций; погледна към Фаберий. Цезар, и царицата? Ама тя изобщо не беше негов тип!

Изключително опитен с жените, Цезар не срещна трудности в изпълнението на едно много необичайно задължение: ритуалното съвкупяване на двама богове в името на една страна, на всичкото отгоре с девствена богиня. Нямаше никаква страст, нищо не разтуптяваше сърцето. Тя остана възхитена, когато той обръсна всичките косми по тялото й. Макар че Клеопатра сметна това за още едно доказателство за божествения му произход, то беше просто начин за предпазване от въшки — Цезар бе маниак на тема чистота. В това отношение тя отговаряше на изискванията му, пък и естествената й миризма беше приятна.

О, слабо бе удоволствието, което получи той от тази хилава, дребна девойка, чиито неопитност и нервност допълнително го караха да се чувства неловко! Гърдите й бяха плоски почти като на мъж и той се страхуваше да я притисне по-силно да не счупи ръцете й. Всъщност всичко това бе отвратително. Цезар не беше педофил и трябваше да полага огромни усилия да не мисли за недоразвитото й тяло, бързаше да свърши колкото се можеше по-бързо, макар и неколкократно. Ако тя трябваше да забременее, един път със сигурност не стигаше.

Клеопатра обаче се учеше много бързо и скоро започна да му харесва.

— Обичам те — бе последното, което прошепна тя миг преди да потъне в дълбок сън, свита до него.

„Цезар също има нужда от сън“ — рече си той и затвори очи.

На сутринта работата по Дворцовата улица и стената на двореца бяха приключили. Възседнал взет под наем кон (не беше взел бойния си жребец, което бе грешка), Цезар тръгна да огледа позициите си и да каже на легатите си в лагера на конницата да затворят пътя към плавателния канал, за да прекъснат достъпа на града към Нил.

Това, което правеше сега, всъщност бе вариант на стратегията му при Алезия, където заедно с шейсет хиляди войници бе устроил силно укрепен лагер, като едновременно държеше в обсада осемдесет хиляди противници в крепостта Алезия и се отбраняваше от двеста и петдесет хиляди гали, лагеруващи по околните възвишения. Този път укреплението му бе с форма на гира, не с пръстеновидна форма. Дворцовата улица представляваше дръжката на гирата, а дворцовият комплекс и лагерът край езерото — тежестите от двата й края. Гредите, събрани от целия град, бяха наредени между къщите като стена, а плоските покриви, по които Цезар бе наредил леката си артилерия, щяха да служат за бруствери. Големите му балисти бяха качени върху купичките на високата двайсет стъпки стена от източната страна на лагера. Пановият хълм му служеше за наблюдателница. В подножието му беше издигната стена от огромни каменни блокове, изкъртени от гимназията и огромните зидове на пресечката на Канопската и Дворцовата улици. Сега неговите три хиляди и двеста ветерани можеха да се придвижват бързо по свободната от ибиси Дворцова улица. Птиците бяха предусетили какво предстои и бяха отлетели навреме от гнездото на римляните. „Добре — помисли си с усмивка Цезар. — Нека александрийците да се сражават, без да убиват свещените птици, ако могат! Ако бяха римляни, щяха да отидат в храма на Юпитер и да вземат от жреците временно разрешение за това срещу съответно жертвоприношение в името на бога. Съмнявам се обаче Серапис да разсъждава като Юпитер.“

На изток от Цезаровото укрепление се намираха районите Делта и Епсилон, населени само с евреи и метици.

На запад се разполагаше по-голямата част от града с гръцко и македонско население — оттам можеше да се очаква по-сериозна опасност. От върха на Пановия хълм Цезар виждаше как Ахил (о, богове, колко бавно действаше!) се опитва да подготви войските си. В Евностското пристанище и Кивота бойните кораби се вадеха от хангарите им и се пускаха на вода, за да заместят дошлите от Пелузиум, които бяха извадени на брега да съхнат. След един-два дни (адмиралът им беше също толкова муден като Ахил) галерите щяха да преминат под сводовете на Хептастадиона и да потопят плавателните съдове на Цезар.

Затова той изпрати две хиляди от хората си да събарят всички къщи зад първата редица от западната страна на Дворцовата улица и така създаде пространство с ширина четиристотин стъпки, покрито с отломки и внимателно скрити смъртоносни изненади като ями със заострени колове на дъното, вериги, които се издигаха сякаш от нищото, за да стегнат врата на невнимателния нападател, остри парчета александрийско стъкло. Други хиляда и двеста легионери нахлуха в търговската част на Голямото пристанище, превзеха всички кораби там, натовариха ги с фрагменти от колоните на съдилището, гимназията и агората и започнаха да ги потапят под сводовете на Хептастадиона. След два часа никакъв плавателен съд, от лодка до квинкверема, не можеше да премине от едното пристанище в другото. Ако александрийците искаха да нападнат римската флотилия, трябваше да го сторят по по-трудния начин — да заобиколят плитчините и наносите на Евностското пристанище, да заобиколят остров Фарос и да влязат в Голямото пристанище през някой от трите пролива. „Побързай с другите ми два легиона, Калвине! Имам нужда от собствени бойни кораби!“

След блокирането на сводовете войниците на Цезар се качиха на Хептастадиона и разрушиха акведукта, носещ вода за острова, след това откраднаха най-външните артилерийски устройства от Кивота. Срещнаха силна съпротива, но беше ясно, че на александрийците им липсва трезв разум и добър пълководец. Те се хвърляха срещу легионерите безразсъдно като белгийските гали, преди да разберат цената на войнишкия живот. Не представляваха особено опасен противник за римляните, които до един бяха ветерани от деветгодишната война в Галия на дългокосите и обожаваха да избиват такива омразни врагове като александрийците. Прекрасни катапулти и балисти бяха тези от Кивота! Цезар щеше да е доволен. Легионерите закараха артилерията на доковете, след това опожариха всички кораби, стоящи край кейовете на Евност. За целта използваха горящи дървени колове, които изстрелваха с пленените балисти. О, какъв плодотворен ден!