— Ами сенатът? — попита Октавиан.
Канунций презрително изсумтя:
— Избягаха, Цезаре, до последния човек, включително проконсулите и висшите магистрати.
— Значи не мога да искам законно сваляне на Антоний.
— Прекалено много се страхуват от него, за да го направят.
След като накара Меценат да свика агентите си и да ги изпрати да съберат достойна аудитория, Октавиан се прибра вкъщи и сложи тогата и обувките си с високи подметки. Сетне се върна на Форума и завари там около хиляда редовни посетители на това място. Качи се на рострата и изнесе реч, която изненада приятно слушателите му — изящна, ясна, подредена, майсторски представена; изобщо истински балсам за ухото. Започна с хвалебствия за Цезар, обясни как всичките му дела са били извършени в името на Рим.
— Защото кой е най-великият римлянин, ако не този, който е направил най-много за величието на Рим? До убийството си остана най-верният слуга на този град. Той обогатяваше гражданите, разширяваше империята и беше самото олицетворение на Рим!
Когато бурните овации позаглъхнаха, Октавиан заговори за Освободителите и поиска възмездие за тези долни нищожества, преследващи само собствените си интереси и нехаещи за добруването на страната. С достойни за Цицерон изразни средства разказа за всеки от тях поотделно, като започна с позорното бягство на Брут при Фарсал. Говори за неблагодарността на Децим Брут и Гай Требоний, които дължаха всичко на Цезар. Описа как Минуций Базил изтезава робите си. Разказа как лично е видял главата на Гней Помпей, отрязана от Цезений Лентон. Никой от двайсет и тримата убийци не беше пропуснат.
Сетне попита тълпата защо Марк Антоний, братовчедът на Цезар, така толерира и подкрепя Освободителите. Ами че той лично бе видял как Марк Антоний си шушука съзаклятнически с Требоний и Децим Брут в Нарбон. Не беше ли разговарял Антоний именно с Требоний, докато останалите бяха убивали Цезар в Помпеевата курия? Не беше ли убил Антоний стотици невъоръжени римски граждани на Форума? Не хвърляше ли римски граждани от Тарпейската скала без съд и присъда? Не злоупотребяваше ли с властта си, като продаваше всичко — от римско гражданство до права за събиране на данъци?
— Ала аз започвам да ви отегчавам — заключи той. — Искам само да ви кажа, че аз съм Цезар! И възнамерявам да спечеля общественото положение и законните длъжности, които имаше моят обичан баща! Моят обичан баща, който сега е бог! Ако не ми вярвате, вижте мястото, където беше изгорен. Дори Публий Долабела призна това, като върна олтара и колоната! Цезаровата звезда в небето бе красноречива! Цезар е бог и аз съм негов син! Аз съм син на бога и ще постигна всичко, което олицетворяваше името Цезар!
Той си пое дълбоко дъх и сред бурни ръкопляскания се приближи до олтара на Цезар, загърна глава с единия край на тогата си и започна да се моли на баща си.
Това бе запомнящо се зрелище и войниците, които беше взел в града, никога нямаше да го забравят. По-късно нямаше да пропуснат да разкажат за събитието на всеки легионер, когото срещнат.
Това бе на десетия ден на ноември. След два дни се чу, че Марк Антоний наближавал Рим по Валериевия път с Легиона на чучулигите. Установи се на лагер в Тибур, недалеч от столицата. Когато чуха, че Антоний има само един легион, войниците на Октавиан с надежда зачакаха битка.
Тя не се състоя. Октавиан се върна на Марсово поле, обясни, че не желае да се бие срещу свои сънародници, вдигна лагера и поведе войската си на север по Касиевия път. Стигна Арециум, откъдето беше Гай Меценат, и зачака.
Антоний поиска сенатът да се събере. Смяташе да обяви Октавиан за хостис — държавен враг, лишен от гражданство, който можеше да бъде убит без съд. Сенатът обаче не се събра. Една ужасяваща вест накара Антоний да напусне града. Марсовият легион се беше обявил на страната на Октавиан, бе напуснал Адриатическото крайбрежие и наближаваше Рим по Валериевия път, тъй като войниците мислеха, че младият Цезар е все още там.
Понеже тръгна толкова бързо, че не взе никаква войска, когато се срещна с размирниците, Антоний не беше в положение да ги наказва като в Брундизиум. Наложи се да използва ораторските си способности, за да ги вразуми. Ала напразно. Войниците го прекъснаха грубо и му дадоха да разбере, че възнамеряват да се сражават за Октавиан. Когато им предложи по две хиляди сестерции, те отказаха. Затова се задоволи да им обясни, че не са достойни да носят името легионери, сетне се върна в Рим. Марсовият легион продължи за Арециум, за да се присъедини към Октавиан. Другото, което Антоний научи от тази среща, бе, че нито един войник от страната на Октавиан или от негова не възнамеряваше да се бие срещу сънародниците си. Подлата малка змия вече открито се наричаше „Син на бога“ и си стоеше спокойно в Арециум.
Щом се върна в Рим, Антоний отново предприе незаконни действия: събра сената на нощно заседание в храма на Юпитер на Капитолия. На сената бе забранено да се събира след залез, но въпреки това заседанието се проведе. Антоний забрани на народните трибуни Тиберий Кануций, Луций Касий и Децим Карфулен да присъстват и пак предложи Октавиан да бъде обявен за хостис. Ала преди да призове сенаторите да гласуват, пристигна нова ужасяваща новина. Четвърти легион също беше застанал на страната на Октавиан, а заедно с него и квесторът Луций Егнатулей. За втори път се наложи да отложи гласуването за обявяване на Октавиан извън закона. Освен това получи бележка от народния трибун Тиберий Кануций, който го уведомяваше, че с огромно удоволствие ще използва правото си на вето срещу такъв законопроект, ако бъде представен в Плебейското събрание за ратификация.
И така, докато Четвърти легион отиваше към Арециум при Октавиан, заседанието на сената продължи с обсъждане на несъществени въпроси. Антоний похвали Лепид за споразумението, което бе постигнал със Секст Помпей в Близка Испания, сетне отне Крит от Брут и Киренайка от Касий. Бившата си провинция Македония (сега лишена от повечето си войски) даде на брат си Гай Антоний, тогава все още квестор.
Най-лошото бе, че Фулвия не можеше да го съветва. Беше започнала да ражда, докато той говореше пред сената, и за пръв път след толкова много деца изпита трудности. След раждането на втория Антониев син Фулвия се разболя. Той реши да нарече момчето Юл, което беше плесница за Октавиан, защото наблягаше на Юлиевата кръв, течаща във вените на Антониите. Юл бил син на Еней, основал Алба Лонга и дал началото на римляните… и на Юлиевия род.
Страхливите му слуги го бяха изоставили на братята му, от които не можеше да получи ни помощ, ни утеха.
Положението бе толкова сложно, че Антоний вече не беше в състояние да се справи, особено сега, след като този малодушник Долабела бе дезертирал в Сирия. В крайна сметка реши, че не му остава друго, освен да нахлуе в Италийска Галия и да изхвърли Децим Брут, който не се беше подчинил на заповедта му да се махне от провинцията. Това го съветваше и Фулвия, а тя рядко грешеше. Октавиан щеше да почака, докато смачка Децим. Дойде му наум, че така ще вземе и легионите на Децим Брут, които не изпитваха топли чувства към наследника на Цезар. Време бе да действа!
Антоний не беше достатъчно мъдър и търпелив, за да се държи както трябва с Октавиан — да го приветства и да опознае слабостите му. Отнасяше се високомерно към момчето, което на двайсет и третия ден на септември навърши деветнайсет. Затова сега имаше опасен и непредвидим враг. Най-доброто, което роди главата му, преди да замине за Италийска Галия, бе да издаде серия едикти, обявяващи Октавиановата войска за лична, тоест изменническа. Предпочете да я нарече Спартаковска, не Катилинина, за да осмее хората на Октавиан като недостойни роби. Едиктите му съдържаха и груби обвинения за хомосексуалните влечения на Октавиан, за лакомията на втория му баща, за порочността на майка му, за репутацията на лека жена на сестра му и за това, че истинският му баща бил неудачник. Римските граждани приеха тези писания с насмешка, но Антоний не беше в града, за да види реакцията им. Вече бе потеглил на север.
