Вация Изаурик взе думата след Цицерон и говори в същия дух, макар и не толкова цветисто. Старият майстор на ораторското изкуство се беше върнал и нямаше равен на себе си. Сенаторите дори се осмелиха да го аплодират.

Антоний реагира гневно и нареди Цицерон да присъства в сената на деветнайсетия ден на септември, за да чуе отговора му. В яда му обаче личеше и немалко страх. Антоний много добре знаеше, че когато двама толкова уважавани бивши консули като Цицерон и Вация Изаурик говорят срещу него в сената, плановете му са заплашени от провал. Около средата на месеца той издигна нова статуя на Цезар със златна звезда на челото, под която стоеше надпис, че бившият диктатор не е никакъв бог. Народният трибун Тиберий Кануций се изказа срещу този текст пред голяма тълпа. Изведнъж Антоний си даде сметка, че дори мишките са започнали да хапят.

Ако обвиняваше някого за тази промяна, това бе Октавиан, не Цицерон. Това хубаво, невинно дете работеше срещу него на всички фронтове. От деня, когато бе принуден да се извини публично на Октавиан, Антоний все повече си даваше сметка, че си има работа не с някакъв превзет женчо, а с коварна змия.

Затова на заседанието на сената на деветнайсетия ден на септември той произнесе гневна тирада срещу Цицерон, Вация, Кануций и всеки друг, който си позволяваше да го критикува открито. Не спомена нищо за Октавиан (така само щеше да стане за смях), но за сметка на това засегна темата за Освободителите. За пръв път ги заклейми публично за убийството на един велик римлянин и безотговорните им действия. Тази промяна не остана незабелязана. Везните вече се накланяха в ущърб на Освободителите. Марк Антоний не изпускаше възможност да говори срещу тях.

Октавиан постоянно наливаше масло в огъня, като разправяше наляво и надясно, че докато Освободителите стоят ненаказани, духът на Цезар няма да се успокои. Кометата не показваше ли недвусмислено, че Цезар е бог? Римски бог! Могъща сила, управляваща съдбините на Рим, все още неполучила своето! Октавиан не се задоволяваше само с речи пред обикновения народ, а проповядваше и сред първата класа. Какво щяха да правят Антоний и Долабела с Освободителите? Можеше ли да има прошка за държавна измяна? През всичките тези месеци от мартенските иди насам, разправяше Октавиан, никой не си бил помръднал пръста. Освободителите се разхождаха на свобода, въпреки че бяха убили един римски бог. Бог, който не получаваше никакви официални жертвоприношения и оставаше неомилостивен.

През първата нундина на октомври нарастващата мания за преследване на Антоний го накара да извърши чистка сред личната си стража от професионални войници. Той задържа няколко от тях с твърдението, че замисляли да го убият, и дори намекна, че Октавиан им бил платил. Възмутен, Октавиан излезе на рострите и пред огромна публика отрече обвиненията. Всеки, който го чу, му повярва напълно. Антоний се задоволи да прогони заподозрените. Не се осмели да ги екзекутира. Ако го беше сторил, без съмнение щеше да нанесе непоправима вреда на авторитета си както пред войската, така и пред цивилните. След речта на Октавиан пред него се яви нова група пратеници от легионите и ветераните, които му дадоха да разбере, че не ще позволят дори косъм да падне от главата на момчето. Антоний не проумяваше как Цезаровият наследник си е спечелил такава любов сред войската. Той се беше превърнал в нещо като талисман, почитан наравно с бойните орли.

— Не мога да повярвам! — възкликна той пред Фулвия, крачейки напред-назад като затворен в клетка звяр. — Той е… дете! Как го прави? Защото, кълна се, явно никой не го напътства!

— Ами Филип? — предположи тя.

Антоний се изсмя:

— Със сигурност не е той! Прекалено предпазлив е, това е семейна черта. Никой не го съветва, Фулвия, никой! Тази находчивост, тази дързост… просто са му вродени! Не разбирам как Цезар е видял тези качества в него!

— Ти тъпчеш на едно място, скъпи — рече убедено тя. — Ако останеш в Рим, ще вземеш да изколиш всички, от Цицерон до Октавиан, и това ще бъде краят ти. Най-добре иди да се биеш с Децим Брут в Италийска Галия. С победата срещу един от основните водачи на Освободителите бързо ще си възвърнеш авторитета. Жизненоважно е да спечелиш войската на своя страна, затова съсредоточи усилията си към това. Приеми факта, че не си роден за политик. Октавиан е такъв. Прибери ноктите си и остави Рим и сената на мира.

Шест дни преди октомврийските иди Марк Антоний и бременната Фулвия напуснаха Рим и заминаха за Брундизиум, където трябваше да пристигнат четири от шестте опитни легиона от Македония.

Децим Брут се противопоставяше на нарежданията на сената и плебейското събрание, като твърдеше, че все още е законен управител на Италийска Галия, и продължаваше да набира войска. Преди да напусне Рим, Антоний даде нареждане на Децим Брут да напусне провинцията и обяви, че отива лично да поеме управлението. Ако Децим откажеше, Антоний щеше да има повод за война. А беше сигурен, че Децим няма никакво намерение да се подчини. Ако го стореше, това щеше да означава край на обществената му кариера и опасност от съд за измяна.

Октавиан също не спеше. В деня след заминаването на Антоний и той напусна Рим. Тръгна за Кампания. Там лагеруваха няколко легиона от Македония, а също и няколко хиляди ветерани и младежи, записали се в наборната кампания на Вентидий.

Октавиан взе Меценат, Салвидиен и Марк Агрипа, който наскоро се беше върнал с два фургона дървени трупи. Банкерът Гай Рабирий Постум също го придружи заедно с най-изтъкнатия гражданин на Велитра, Марк Миндий Марцел, много богат роднина на Октавиан.

Започнаха в Казилинум и Калация, две градчета покрай Латинския път в Северна Кампания. Всички войници там, ветерани или новобранци, веднага получиха по две хиляди сестерции и обещание за още по двайсет хиляди, ако се закълнат във вярност към наследника на Цезар. Само за четири дни Октавиан събра пет хиляди войници, готови да минат през огън и вода с него. Какво прекрасно нещо бе тази военна каса!

— Не мога да повярвам — рече той на Агрипа. — С нея мога да си наема цяла армия. Нямам нито опит, нито военен талант, за да се сражавам срещу Марк Антоний. Затова ще направя да изглежда така, сякаш се нуждая от един легион, за да се защитавам от него. Ето задача за Меценат и неговите агенти: ще разпространяват слуха, че наследникът на Цезар не желае да се сражава, а само да живее необезпокоявано.

В Брундизиум Антоний не се справяше добре. Когато предложи на мъжете от четирите пристигнали от Македония легиона по четири хиляди сестерции на човек, те му се изсмяха в лицето и заявиха, че младият Цезар дава повече. За Антоний това беше неочакван удар. Той нямаше никаква представа, че двете кохорти, все още под командването на Марк Копоний, са се сдушили с новодошлите и им разправят небивали истории за богатството на Цезаровия наследник.

— Този малък негодник! — изръмжа Антоний пред Фулвия. — Започна да купува войниците ми! Плаща им в брой, можеш ли да повярваш? Откъде взима тези пари? Едно ще ти кажа: той наистина е откраднал военната каса на Цезар!

— Не е задължително — отвърна разумно Фулвия. — Твоят куриер каза, че Рабирий Постум бил с него. Това означава, че има достъп до парите на Цезар, въпреки че завещанието не е влязло в сила.

— Е, аз умея да се справям с бунтовете — изръмжа Антоний. — И няма да съм милостив като Цезар!

— Марк, не прави нищо прибързано — призова го тя.

Той не я послуша. Порица Марсовия легион, изгони всеки десети от редиците им, а от изгонените екзекутира всеки пети за неподчинение. Това не беше особено жестоко клане, но от двайсет и петимата убити легионери никой не беше виновен за подбуждане на непокорство. Легионите се успокоиха, но Марк Антоний си спечели омразата на войниците.