— Те бяха на Цезар — изпръхтя Фулвия.
И така в деня след края на игрите в чест на Цезар пред храма на Юпитер се събраха над хиляда ветерани. Облечен с бляскава броня, Марк Антоний дойде по-рано, защото искаше да се разходи сред мъжете, да побъбри с тях, да пусне по някоя и друга шега. Октавиан се появи с обикновени обувки и тога. С Цезаровата усмивка на уста той мина бързо сред ветераните и застана до Антоний.
„О, хитро! — помисли си Антоний, като едва устояваше на желанието да размаже това красиво лице. — Иска всички да видят какъв е дребосък, колко е беззащитен. Иска до него аз да приличам на недодялан селяк.“
— Гай Юлий Цезар Октавиан — изрече така омразното му име, — тези добри люде доведоха до знанието ми, че аз… ъ… невинаги съм се отнасял към теб с подобаващо уважение. Приеми най-искрените ми извинения за това. Ако съм го сторил, то е било неволно, тъй като умът ми е зает с прекалено много проблеми. Приемаш ли извинението ми?
— На драго сърце, Марк Антоний! — възкликна Октавиан с широка усмивка и му подаде ръката си.
Антоний я пое, сякаш бе направена от стъкло. Потърси с поглед Копоний и останалите петдесетина центуриони, за да види как се посреща жестът му. „Добре, но не е достатъчно“ — казваха лицата им. Затова с огромно отвращение Антоний прегърна Октавиан и го целуна шумно по двете бузи. Това вече свърши работа. Чуха се доволни възгласи и тълпата заръкопляска.
— Правя го само заради тях — прошепна Антоний в ухото на Октавиан.
— Аз също — отвърна също шепнешком момчето.
Двамата си тръгнаха. Антоний вървеше, поставил ръка върху рамото на Октавий, който до него приличаше на невръстно дете.
— Беше прекрасно! — промълви Копоний, без да крие сълзите си.
Октавиан срещна погледа му и се усмихна съучастнически.
Секстил донесе нова, не по-малко неприятна изненада за Антоний. Брут и Касий издадоха преторски едикт до всички градове в Италия, но той имаше доста по-различно съдържание от априлското им обръщение. В проза, носеща стила на Цицерон, те обявяваха, че не възнамеряват да си губят времето с квесторски занимания като събирането на зърно. Възлагането на тази задача на тях била голяма обида за двама мъже, които вече били управлявали провинции, и то добре. На трийсет години Касий не само че бе управлявал Сирия, ами и беше отблъснал страшната партска войска. А пък Брут бил определен лично от Цезар за управител на Италийска Галия. Освен това Марк Антоний сеел размирици сред легионите, връщащи се от Македония. Настояваха той веднага да престане и изтъкваха, че винаги са действали в името на мира и свободата; никога не са се стремели към гражданска война.
Антоний им отговори с гневно писмо.
„За кои се мислите вие, та пращате посланията си до всеки град от Брутиум и Калабрия до Умбрия и Етрурия? Аз ще издам консулски едикт за унищожаването на вашите писания във всяко селище, където са се получили. Ще обясня на народа как вие двамата преследвате само собствения си интерес и че нямате вече никакви преторски правомощия. Ще информирам властите, че ако се получат други подобни писания от ваше име, на тях трябва да се гледа като на държавна измяна, а авторите им да се смятат за обществени врагове.
Това ще разглася пред народа. Нещо повече, вие нямате право да изисквате нищо от сената и народа на Рим. Вместо да се оплаквате от задачите си за доставка на зърно, вие би трябвало да лазите пред сената и да му благодарите, че ви е дал каквато и да била държавна длъжност. Вие преднамерено убихте един мъж, който бе законен глава на римската държава. Наистина ли очаквахте да получите златни курулни кресла и украсени със скъпоценни камъни венци за това предателство? Я вземете да пораснете, глупави недоносчета!
И как смеете да ме обвинявате публично, че подбуждам македонските си легиони към бунт? Защо, в името на боговете, да го правя? Мълчете и се скрийте някъде, да не загазите още повече.“
На четвъртия ден на секстил Антоний получи отговор от Брут и Касий, адресиран лично до него. Беше очаквал извинения, но не ги получи. Брут и Касий упорито твърдяха, че те са законно избрани претори, че можели да издават каквито си поискат едикти и никой не можел да ги обвини, че не работят за мира, хармонията и свободата. Заплахите на Антоний не ги впечатлявали. Нима с поведението си не били доказали, че свободата им е по-ценна от приятелството на Антоний?
Накрая завършваха със злобната забележка: „И нека ти напомним, че от значение е не продължителността на живота на Цезар, а краткостта на управлението му.“
Какво ставаше с късмета му, чудеше се Антоний с чувството, че всички са се съюзили срещу него. Октавиан публично го бе натикал в миша дупка, като му показа, че контролът му върху легионите не е толкова пълен, колкото си беше мислил. А сега двама претори му намекваха, че имат власт да прекратят кариерата му със същата лекота, с която бяха свалили Цезар. Или поне така тълкуваше той това омразно писмо. Краткостта на управлението, а? Добре, той можеше да се справи с Децим в Италийска Галия, но не беше в състояние да воюва на два фронта — Брут и Касий постоянно подклаждаха недоволството в самнитската част на Италия, която винаги бе готова да въстане срещу Рим.
Октавиан можеше да му каже защо късметът се е обърнал срещу него, но на Антоний, разбира се, никога не би му хрумнало да се допита до най-омразния си враг. Той бе обърнал късмета с грубото си държане към Октавиан. А това никак не харесваше на бог Цезар.
Така Антоний реши, че е крайно време да се отърве от Брут и Касий, за да може спокойно да се заеме с Децим Брут. Затова събра сената в деня, след като получи писмото, и им осигури по една провинция. Брут щеше да замине като управител на Крит, а Касий — за Киренайка. В тези провинции нямаше войска. Провинции ли искаха? Ето им провинции. Сбогом, Бруте и Касий.
Цицерон бе отчаян и с всеки изминал ден се отчайваше все повече и повече. И то въпреки че двамата с Атик най-после бяха успели да изгонят римските безимотни заселници от Цезаровата колония край Бутротум. Обърнаха се към Долабела, който след дълга разходка с Цицерон с удоволствие прие тлъстия рушвет на Атик. Така имението на изтъкнатия конник, истинска златна мина за кожа, лой и торове, бе спасена. Атик се нуждаеше от тази добра новина, защото жена му беше тежко болна. Малката Атака скърбеше, понеже никой не я пускаше да види майка си. Атик бе изпратил дъщеричката си във вилата си в Помпей, а съпругата му оставаше в Рим.
Парите отново се превърнаха в ужасен проблем за Цицерон, до голяма степен заради младия Марк, който още се скиташе по света и постоянно пращаше писма с искания за още средства. Двамата Квинтовци отказваха да му говорят, а краткият му брак с Публилия не му донесе толкова средства, колкото очакваше, заради проклетите й брат и майка. Клеопатриният агент в Рим, египтянинът Амоний, отказваше да му изплати обещаните от царицата средства. И всичко това, след като си беше дал толкова труд да напише всичките си речи и дисертации на най-луксозната хартия, придружени с изящни илюстрации! Това му бе струвало цяло състояние, а в бележката си царицата ясно казваше, че е готова да му върне разходите. Доводите на Амоний бяха, че смъртта на Цезар била принудила Клеопатра да замине от Рим, преди трудът му да й бъде доставен! „Добре, де, изпрати й го!“ — възрази Цицерон. Амоний просто вдигна вежди и каза, че бил сигурен, че царицата, завърнала се успешно в Египет (слухът за корабокрушението се оказа пълна измислица), имала много по-важни занимания от четенето на хиляди страници римски безсмислици. Ето ти на! Беше подготвил най-луксозното издание на пълните си трудове, а никой не желаеше да го купи!
Сега най-много на света му се искаше да напусне Рим, да отиде в Гърция, да натрие сол на главата на младия Марк и да се потопи в необятната атинска култура. Любимият му прислужник Тирон работеше неуморно за осъществяването на това начинание, но откъде щяха да дойдат парите? Теренция продължаваше да трупа злато, но когато се обърна към нея, тя изтъкна, че доколкото си спомняла, той притежавал десетина луксозни вили из Етрурия и Кампания, натъпкани с най-скъпите произведения на изкуствата. Така че ако имал нужда от средства, да продадял една-две вили и статуи. Изобщо да не я занимава със смешните си финансови проблеми!
