Главният организатор на игрите имаше право да обяви официалното им начало и Октавиан, застанал на главната трибуна, се стори на огромната тълпа като истинско въплъщение на Цезар. Продължилите четвърт час аплодисменти вбесиха Антоний. Макар че това бе красноречив знак, Октавиан съзнаваше, че то изобщо не означава, че Рим е вече негов. Показваше само, че Рим принадлежи на Цезар. Точно това дразнеше Антоний.

Сетне, около час преди залез на този първи ден, точно когато Версенжеторикс седеше с кръстосани крака пред Цезар, на север над Капитолия се появи комета. Отначало никой не я забеляза, сетне някои започнаха да я сочат и в един момент цялото хилядно множество в цирка беше на крака и крещеше:

— Цезар! Това е Цезар! Цезар е бог!

През следващите шест дни представленията и шествията бяха организирани на някои по-малки сцени из града, но всеки ден, точно преди залез, кометата отново изгряваше и осветяваше нощта с тайнствения си блясък. Беше голяма колкото луната и имаше две потрепващи светли опашки, проточващи се на север. Продължи да блести и през последните четири дни на игрите, посветени на битки с диви зверове, надбягвания с коне и колесници и други зрелища, провеждани в Циркус Максимус. Щом игрите приключиха, звездата, олицетворяваща Цезар, изчезна.

Октавиан действаше бързо. На втория ден на игрите всички статуи на Цезар в града вече носеха златни звезди на челата си.

Благодарение на Цезаровата звезда Октавиан спечели много повече, отколкото бе загубил, когато самият Антоний забрани излагането на показ на златното кресло на Цезар и позлатения му венец, а статуята на Цезар не дефилира в парада на боговете. На втория ден на игрите Антоний произнесе пламенна реч в Помпеевия театър, в която енергично защитаваше Освободителите и се стремеше да омаловажи приносите на Цезар. Благодарение на кометата обаче всичките му усилия отидоха напразно.

Октавиан пък разправяше, че звездата е сигурно доказателство, че Цезар е бог. Защо иначе ще се появява на първия ден на игрите в негова чест и ще изчезва точно на края им? Не можеше да има друго обяснение. Това бе неоспоримо. Дори Антоний не беше в състояние да обори такива твърди доказателства. Долабела благодареше на боговете, че не е унищожил олтара и колоната на Цезар, ала все пак не нареди да ги върнат.

Октавиан гледаше по друг начин на Цезаровата звезда. Тя без съмнение показваше, че божествеността на Цезар се предава и на наследника му. Ако Цезар беше бог, значи синът му също бе такъв. Той съзираше израз на тези мисли в погледите на обикновените хора, докато се разхождаше из бедните квартали на Рим. Това израснало в най-богатата част на Палатина дете разбираше добре, че ако се движи само сред първата класа, не ще спечели народната любов. А и изобщо през ум не му минаваше, че може да си вади изводи за отношението на хората от реакцията им на някоя пиеса, изпълнена с дълбоки философски разсъждения и прочувствени диалози. Не, той вървеше сред тях и разговаряше, интересуваше се от проблемите им. Много от тези, с които се срещаше, бяха ветерани на Цезар. Те наистина го харесваха, възхищаваха се от скромността му, радваха се, че се интересува от тях. Нещо повече, Октавиан установи, че грубото държане на Антоний към него по време на игрите, не е останало незабелязано и се осъжда от обикновените хора.

Обхвана го непоклатима увереност, защото добре знаеше какво означава появата на Цезаровата комета. Тя бе послание от Цезар, че той ще управлява света. А Октавиан винаги беше искал да управлява света, но отначало то бе само далечна мечта. След появата на кометата вече беше сигурен, че това е неговата съдба. Цезар му бе прехвърлил задачата да изправи Рим на крака и да го превърне в могъща световна империя.

„Аз съм човекът, който трябва да го направи. Аз ще управлявам света. Ала трябва да имам търпение, да се уча, да поправям грешките, които несъмнено ще допусна. Сетне ще смажа всяка опозиция, ще си разчистя сметките с всички, от Освободителите до Марк Антоний. Цезар ме направи свой наследник не само за да взема богатството и имотите му, а да наследя клиентите и привържениците му, мощта, съдбата и божествеността му. И в името на Сол Индигес, Телус и Либер Патер, аз няма да го разочаровам. Аз ще бъда достоен син. Аз ще бъда Цезар.“

Вечерта на осмия ден на игрите — първия, през който те отново се провеждаха в Големия цирк, Антоний бе пресрещнат от група центуриони. В този ден беше дал на тълпата ясно да разбере, че презира наследника на Цезар.

— Това трябва да спре, Марк Антоний — рече говорителят им Марк Копоний, главният центурион на двете кохорти, които бяха помогнали на Октавиан да изнесе военната каса от Брундизиум. Сега тези войници трябваше да се присъединят към Четвърти легион.

— Кое трябва да спре? — озъби се Антоний.

— Обидното ти държане към младия Цезар. Това не е справедливо.

— Да не искаш да бъдеш съден за измяна, центурионе?

— Не, определено. Искам само да ти обърна внимание, че в небето свети голяма опашата звезда, наречена на Цезар, който сега живее при боговете. Той осветява пътя на сина си, младия Цезар. Това е начин да му благодари за прекрасните игри. Това оплакване не е лично мое, Марк Антоний. Всички сме недоволни от поведението ти. Със себе си водя петдесет мъже, все бивши центуриони на Цезар. Аз и някои от тях отново се записахме в легионите. Други са се установили на земята, дадена им от Цезар. Всички виждаме как се държиш с момчето. Третираш го като боклук. Той обаче не е боклук. Той е младият Цезар. И ние искаме това държане да престане. Трябва да се отнасяш към младия Цезар с уважение.

Със съзнанието, че е облечен в тога, не в ризница и не изглежда толкова внушителен в очите на войниците, Антоний запази мълчание, но на лицето му се изписа жесток гняв. Центурионите се направиха, че не забелязват това изражение. Той си даде сметка, че с поведението си неволно е обидил хора, от които имаше огромна нужда. Проблемът бе в това, че Антоний се изживяваше като истинския наследник на Цезар и вярваше, че и Цезаровите ветерани са на това мнение. Голяма грешка. В сърцата си те се оказаха деца. Храбри, силни, страшни воини. Ала въпреки всичко деца. Искаха Марк Антоний да се умилква около това женствено хлапе на високи токове само защото за него се говореше, че бил наследникът на Цезар. Те бяха заслепени. Наранените им чувства ги бяха убедили, че на осемнайсет години Цезар е изглеждал именно така.

„Аз не познавам Цезар на осемнайсет, но може би наистина е приличал на това женствено хлапе. Може би наистина е бил женствено хлапе, ако вярваме на историята за цар Никомед. Аз обаче отказвам да повярвам, че Гай Октавий е един бъдещ Цезар! Никой не е в състояние да претърпи такава промяна. Октавий не притежава Цезаровата самоувереност, стила му, гения му. Не, той постига своето чрез измама, благи думи, съчувствие и усмивки. Той сам казва за себе си, че не може да командва войска. Той е само въздух. А тези глупци искат да се отнасям добре с него заради някаква проклета комета.“

— Какво наричате „справедливо отношение към Гай Октавий“? — попита той, като се постара да прикрие гнева си.

— Ами като начало трябва да обявиш публично, че сте приятели — отвърна Копоний.

— В такъв случай всички заинтересовани да се появят на Капитолия пред храма на Юпитер през втория час на деня след края на игрите — каза Антоний. — Хайде, Фулвия — обърна се към жена си, която стоеше разтревожена до него.

— По-добре внимавай с този малък червей — посъветва го тя, докато с мъка се изкачваше с големия си корем по Каковите стълби. — Той е опасен.

Антоний подпря гърба й с ръка и започна да я бута нагоре. Това бе най-хубавото в него — друг на негово място би заповядал на някой роб да й помогне, но той не смяташе за унижение да го стори лично.

— Голямата ми грешка е, че реших да освободя личната си стража за игрите. Ликторите са безполезни — рече той на глас; сетне прошепна: — Мислех, че войската ще е на моя страна. Те са мои.