Придружен от неколкостотин ветерани, Антоний влезе в Рим на двайсет и първия ден на март. Задникът го болеше от дългата езда, а настроението му бе ужасно. Да не говорим, че беше зарязал жизненоважна работа — ако не наглеждаше ветераните си, кой знае какво щяха да сторят Освободителите?
Гневът му се подклаждаше най-вече от един друг проблем. Беше изпратил свои хора в Брундизиум да приберат данъците от провинциите и военната каса на Цезар. Данъците бяха пристигнали в Теанум, основното му седалище — голямо облекчение, защото сега имаше с какво да купува земя и да покрие част от дълговете си. Антоний не се свенеше да използва държавни пари за лични цели. Като консул просто изпрати на Марк Куспий в Съкровищницата заявление, че дължи на тази институция двайсет милиона сестерции. Военната каса обаче не беше пристигнала в Теанум, защото не беше в Брундизиум. Бе изтеглена от наследника на Цезар от името на Цезар, както легатът му Кафон беше научил от банковия чиновник. С пълното съзнание, че не може да се върне в Кампания с това обяснение, Кафон бе разпитал из целия Брундизиум и околностите. Ала напразно. В деня, когато изчезнали парите, валяло като из ведро, улиците били празни и войниците от двете кохорти в близкия лагер твърдяха, че при такова време никой разумен човек не би си показал носа навън. Авъл Плавтий пък се кълнеше, че Гай Октавий не би могъл да има нищо общо с кражбата. Пристигнал от Македония предния ден и бил прекалено болен — син като патладжан. Затова Кафон се върна в Теанум и разпрати хората си да разпитват за кервана от шейсет фургона на север от Бариум, на запад от Тарентум, на юг от Хидрунт и по близките пристанища.
Когато Антоний се върна в Рим, разследването бе стигнало до задънена улица. Никой не беше виждал нито керван, нито кораби. Парите сякаш се бяха изпарили.
Тъй като бе твърде късно да вика Гай Октавий, Антоний накисна натъртеното си седалище в топлата вана, сетне се изкъпа заедно с Фулвия, погледна заспалия Антил, нахрани се обилно, пи много вино и заспа.
На заранта научи, че Долабела не бил в града, но докато закусваше, го посети Авъл Хирций. Той също не беше в настроение.
— Какво означава това, Антоний? Да водиш въоръжена войска в Рим! — попита той. — В града няма размирици и ти вече не се ползваш с правомощията на началник на конницата. Носят се слухове, че възнамеряваш да задържиш всички Освободители, които още са тук. Вече седмина от тях ме посетиха! Писали са на Брут и Касий. Така ни тласкаш към война!
— Чувствам се застрашен, ако нямам стража — изръмжа Антоний.
— Застрашен от кого?
— От тази подла змия, Гай Октавий!
Хирций се отпусна на един стол и се засмя:
— Гай Октавий ли? О, хайде, Антоний, не ставай за смях!
— Този негодник е откраднал военната каса на Цезар от Брундизиум.
— Глупости! — възкликна Хирций и се за кикоти още по-силно.
Един роб се появи на вратата.
— Гай Октавий е тук, господарю.
— Да го попитаме лично — измърмори Антоний.
Настроението му не се беше подобрило от реакцията на Хирций. Проблемът бе, че не смееше да противоречи на този човек. Хирций беше най-преданият и най-влиятелен поддръжник на Цезар в града. Думата му тежеше в сената, а догодина щеше да бъде и консул.
Обувките с високи подметки изненадаха и двамата и някак си не се връзваха с метафори като „подла змия“. Този смешен хилав младок с префърцунени маниери — опасен? Да води неколкостотин въоръжени войници, за да се пази от него? Хирций хвърли на Антоний красноречив поглед, облегна се на стола и се подготви да стане свидетел на този „титаничен“ сблъсък.
Антоний не си даде труда да става или да подава ръка.
— Октавий.
— Цезар — поправи го Октавиан.
— Не си никакъв Цезар! — изрева Антоний.
— Напротив. Аз съм Цезар.
— Забранявам ти да използваш това име!
— Имам право на него по закона за осиновяването ми, Марк Антоний.
— Не и докато не бъде издаде куриатен закон, а се съмнявам някога да стане. Няма да бързам със свикването на Куриатното събрание, за да го потвърди. Всъщност, Гай Октавий, съмнявам се да доживееш да видиш какъвто и да било куриатен закон!
— По-спокойно, Антоний — смъмри го Хирций.
— Не, няма спокойно! Ти, смърдящ пикльо, ти ли ще ме разиграваш, бе? — изрева Антоний.
Октавиан стоеше пред него със съвършено безизразно лице. Нищо в държанието му не издаваше страх или дори напрежение. Държеше ръцете си отпуснати; по лицето му не се виждаше нито капка пот.
— Аз съм Цезар — повтори той. — И като такъв искам онази част от имуществото на Цезар, която той завеща на римския народ.
— Не може, завещанието не е влязло в сила. Плати на римския народ от военната каса, Октавий.
— Моля? — попита искрено учуден Октавиан.
— Откраднал си я от Опиевото хранилище в Брундизиум.
Хирций се изправи на стола, очите му заблестяха.
— Моля? — повтори Октавиан.
— Ти си откраднал военната каса на Цезар!
— Уверявам те, че не съм.
— Касиерът на Опий ще свидетелства.
— Не е възможно, защото не съм го направил.
— Нима отричаш, че си се явил пред касиера на Опий, че си се представил за наследника на Цезар и си взел трийсетте хиляди таланта от военната каса?
Октавиан се усмихна весело:
— Полуксе! Каква хитра кражба! Обзалагам се, че не е представил никакви документи, защото когато бях в Брундизиум, и аз нямах. Може би касиерът на Опий ги е откраднал. Леле, какъв досаден проблем за държавата! Надявам се скоро да хванеш злосторника, Марк Антоний.
— Мога да наредя да изтезават робите ти, Октавий.
— В Брундизиум ме придружаваше само един, така че няма да ти е много трудно… ако повдигнеш обвинения срещу мен. Кога е извършено това дръзко престъпление?
— В един ден на проливен дъжд.
— О, това отхвърля всички подозрения! Моят роб още не се беше възстановил от морската болест, а аз бях прикован на легло от астмата и от ужасно главоболие. Иска ми се, Антоний, да признаеш онова, което ми се полага, и да ме наричаш Цезар.
— Никога.
— Като главен консул, Марк Антоний, искам да те уведомя, че възнамерявам да организирам игри в чест на Цезаровите победи след Аполоновия празник през юли. Затова всъщност дойдох.
— Забранявам — отсече Антоний.
— Това вече не можеш да направиш! — намеси се възмутено Хирций. — Аз съм сред приятелите на Цезар, които участват с парични средства в организирането на игрите, и се надявам, Марк Антоний, и ти да внесеш своята лепта! Момчето е право. Той е наследникът на Цезар и има право да участва в тези празненства.
— О, махай се от очите ми, Октавий! — изръмжа Антоний.
— Казвам се Цезар — подчерта Октавиан и излезе.
— Държа се непростимо грубо — рече Хирций. — Какво ти е сторил, та така да се нахвърляш върху него? Дори не го покани да седне.
— Ще го поканя аз да седне върху някой по-остър кол!
— И не можеш да му откажеш куриатния закон.
— Ще му дам куриатния закон, като върне парите.
При тези думи Хирций отново избухна в смях:
— Глупости! Ако наистина някой е откраднал военната каса, за планирането на този удар е отишла поне една нундина. Много добре го знаеш, Антоний. Нали чу, че Октавиан току-що бил пристигнал от Македония и бил на легло.
— Октавиан ли?
— Да, Октавиан. Независимо дали ти харесва или не, името му е Гай Юлий Цезар Октавиан. Аз ще го наричам Октавиан. Няма да използвам „Цезар“, но „Октавиан“ е достатъчно признание, че е наследник на Цезар. Забележително умно и хладнокръвно момче, не мислиш ли?
Когато излезе в перистила на Антониевия дворец в Карина, Хирций завари ветераните от стражата събрани, очевидно в очакване на заповеди от старшия консул. Сред тях стоеше Октавиан, усмихваше се като Цезар, жестикулираше като Цезар и явно бе казал някаква остроумна шега като Цезар, защото всички войници се смееха. Всеки път, когато Хирций го чуеше, гласът му напомняше все повече на Цезаровия.
