Зад близкия храм на Кастор и Полукс се намираха канторите на колегията на народните трибуни. Луций Антоний излезе тъкмо навреме, за да види как Октавиан загръща главата си с тогата.

Най-младият от тримата братя Антонии се смяташе за най-умния, но имаше един недостатък, който пречеше на израстването му в кариерата: беше дебел, напълно плешив и толкова циничен, че неведнъж се беше спречквал дори със собствения си брат Марк.

Той спря да погледа молитвата, като едва сдържаше смеха си. Какво зрелище! Това значи бил митичният Цезаров наследник! Никой от тримата братя не се навърташе в компанията на чичо им Луций и затова той никога не бе виждал Гай Октавий. Сега обаче без никакво съмнение разбра, че това е той. Още повече, че знаеше от брат си Гай, сега градски претор, че Октавий му е изпратил писмо с молба за разрешение да говори пред народа от рострите на мартенските нони.

Да, това беше наследникът на Цезар. Какъв смешник! Тези обувки! Кого си мислеше, че заблуждава? И нямаше ли бръснар? Косата му беше по-дълга от тази на Брут. „Истински недорасъл фукльо. Гледай само как си оправя тогата! Това ли успя да измислиш, Цезаре? Да предпочетеш този пикльо пред брат ми! Явно не си бил с всичкия си, когато си писал това завещание, братовчеде Гай.“

— Привет — рече той, като излезе напред и подаде ръка на Октавиан.

— Ти сигурно си Луций Антоний — отгатна момчето и на устните му се появи типичната Цезарова усмивка.

Издържа болезненото ръкостискане, без дори да мигне.

— Същият, Октавий — потвърди весело Луций. — Братовчеди сме. Видя ли се вече с чичо Луций?

— Да, посетих го в Неапол преди няколко нундини. Не се чувства добре, но се зарадва да ме види. — Октавиан замълча, сетне попита: — Брат ти Гай в съда ли е?

— Днес не. Реши да си почине.

— О, лошо — въздъхна младежът, без да спира да се усмихва на тълпата. — Писах му с молба да ми разреши да говоря от рострите, но той така и не ми отговори.

— Няма проблем, аз мога да ти дам разрешение — увери го Луций и кафявите му очи блеснаха.

По някаква причина той харесваше този нахакан позьор, типично за един Антоний. Ала тези големи очи не издаваха нищо; Цезаровият наследник пазеше мислите си в тайна.

— Ще можеш ли да вървиш на тези кокили? — попита Луций и посочи високите обувки.

— Разбира се — отвърна Октавиан и закрачи редом с него. — Десният ми крак е по-къс от левия и затова се налага да ги нося.

Луций цинично се изкиска:

— Стига третият крак да е достатъчно дълъг, всичко е наред!

— Нямам представа дали е достатъчно дълъг. Девствен съм.

Луций примигна.

— Глупаво е да издаваш такава неудобна тайна.

— Не съм я издал и защо да е тайна?

— Сигурно намекваш, че е крайно време да използваш третия крак, а? С удоволствие ще те заведа на подходящо място.

— Не, благодаря. Аз съм много претенциозен в избора си. Това исках да кажа.

— В такъв случай си коренно различен от Цезар. Той не подбираше.

— Вярно е. В това отношение нямам нищо общо с него.

— Цял Рим ли искаш да ти се смее, Октавий, та бръщолевиш такива глупости?

— Не, но нямам нищо против, ако се посмее. Скоро ще се засмеят със задните си лица. Или по-скоро ще заплачат.

— О, това беше духовито, много остроумно! — възкликна Луций и се засмя. — Обърна собствената ми шега срещу мен.

— Това само времето ще покаже.

— Припкай по стълбите, сакати братовчеде, и застани по средата между двете колони с корабни носове.

Октавиан се подчини и се изправи пред първите си слушатели на Форума (които не бяха никак малко). „Колко жалко, че при това изложение на рострите ораторът не може да застане така, че слънцето да свети зад него — помисли си. — Хубаво би било, ако сиянието се вижда около главата ми.“

— Аз съм Гай Юлий Цезар Филиус! — обяви той пред тълпата с изненадващо силен глас. — Да, това е името ми! Аз съм наследникът на Цезар, официално осиновен от него по силата на завещанието му. — Вдигна глава и посочи слънцето. — Цезар изпрати знак за мен, неговия син!

Замълча за малко, за да отдаде нужното значение на предзнаменованието, сетне заговори за завещанието на Цезар към народа на Рим. Обясни надълго и нашироко за условията в него и обеща веднага щом завещанието влезе в сила, да разпредели средствата от името на Цезар. Защото той бе Цезар.

Тълпата го слушаше в захлас, забеляза разтревожено Луций Антоний. Никой от стоящите на Форума не забелязваше обувките с високи подметки и никой не му се присмиваше. Вниманието им бе насочено към красивото му лице, мъжественото му държание, прекрасната му коса, удивителната му прилика с Цезар — от усмивката до жестовете му. Слухът явно се предаваше много бързо, защото се бяха появили много от старите почитатели на Цезар: евреи, чужденци, безимотни.

Не само външният вид помагаше на Гай Октавий. Той говореше наистина добре и с времето очевидно щеше да стане един от най-способните оратори на Рим. Когато свърши, избухнаха аплодисменти. Сетне той слезе безстрашно сред народа, с протегната десница и усмивка. Жени бързаха да докоснат тогата му, някои за малко да припаднат. „Ако наистина е девствен (а вече започвам да си мисля, че ме прати за зелен хайвер), бързо може да промени това положение с всяка жена от тълпата — мислеше си Луций Антоний. — Този хитрец хубаво ме баламоса.“

— Сега при Филип ли отиваш? — поинтересува се той, когато тръгна с Октавиан по стъпалата на весталките към Палатина.

— Не, към собствената ми къща.

— На баща ти?

Октавиан вдигна русите си вежди също както бе правил Цезар.

— Баща ми живееше в Домус Публика, нямаше собствено жилище. Аз си купих къща.

— Не дворец?

— Моите нужди са скромни, Луций Антоний. Мога да се наслаждавам на любимото си изкуство в обществените храмове на Рим. Обичам обикновена храна, не пия вино и нямам никакви пороци. Това е.

С тези думи Октавиан се заизкачва пъргаво по стълбите. Гърдите му започваха да го болят. Сега астмата щеше да вземе своята дан.

Луций Антоний не направи опит да го последва; остана на мястото си намръщен.

— Хитрата малка лисица хубаво ме баламоса — сподели той пред Фулвия след известно време.

Тя отново беше бременна и Антоний й липсваше страшно. Това я правеше нервна.

— Не биваше да му разрешаваш да говори — рече и на лицето й се появиха няколко бръчки. — Понякога си такъв глупак, Луций. Ако наистина е използвал тези думи и е посочил слънцето, значи намеква, че Цезар е бог, а той е син божи.

— Наистина ли мислиш така? На мен ми се стори чисто представление — възрази Луций с насмешка. — Да го беше видяла само, Фулвия. Той е един актьор, нищо друго.

— Такъв беше и Сула. И защо ще ти казва, че е девствен? Обикновените младежи не издават такива тайни. Готови са да умрат, само да не се разчуе.

— Подозирам, за да ми даде да разбера, че не е хомосексуалист. Тъй де, доста е красив за мъж, но изрично ми заяви, че нямал никакви пороци. Нуждите му били скромни. Все пак е добър оратор. Впечатли ме.

— На мен ми изглежда опасен.

— Опасен ли? Фулвия, та той е на осемнайсет!

— Осемнайсет или осемдесет, няма значение. Той се стреми да привлече Цезаровите клиенти и привърженици, не да се хареса на другите благородни римляни. — Тя стана. — Веднага ще пиша на Марк. Той трябва да знае.

Две нундини след писмото на Фулвия Марк Антоний получи и едно от плебейския едил Критоний. От него научи, че Цезаровият наследник се опитал да изложи на показ златното курулно креело на Цезар на игрите в чест на Церера. Марк Антоний реши, че е крайно време да се върне в Рим. Дребосъкът не беше постигнал своето — Критоний, който организирал игрите, му забранил да показва каквото и да било. Тогава Гай Октавий поискал на шествието да се покаже диадемата, която Цезар бе отказал! Критоний забранил и това, но момчето не се обезкуражило. Напротив. Критоний пишеше, че младежът настоявал да го наричат „Цезар“! Не „Октавий“, нито дори „Октавиан“!