Цицерон не беше вкъщи, но се очакваше да дойде всеки момент. Требоний седна в атриума, взе чаша разредено вино от иконома и се приготви да чака. Робът му дойде пръв. Съобщи, че Помпеевата курия била празна, а освободителите потърсили убежище в храма на Юпитер.

Удивен, Требоний се хвана за главата и се опита да разбере къде са се провалили. Защо търсеха убежище, като трябваше да са на рострата и гордо да тръбят какво са извършили?

— Скъпи ми Требоний, какво има? — прозвуча меденият глас на Цицерон.

Той идваше от среща с жената на Квинт, Помпония, и още нищо не беше чул. Единственото, което го разтревожи, бе видът на Требоний, хванал с две ръце главата си.

— Ще ти кажа насаме — отвърна той и се изправи.

Цицерон го заведе в кабинета си и затвори вратата.

— Е?

— Група сенатори убиха Цезар в Помпеевата курия преди четири часа — обяви спокойно Требоний. — Аз не участвах лично, но планът и организацията бяха мои.

Набръчканото лице на стария адвокат грейна като Александрийския фар. Цицерон нададе радостен възглас, заръкопляска въодушевено, разтърси горещо ръката му.

— Требоний! О, каква прекрасна вест! Къде са? На рострите ли? Все още произнасят речи в курията?

Той издърпа ръката си и изръмжа:

— Де да беше така! Не, не са в курията! Нито на рострите! Първо, този малоумник Антоний изпадна в паника и побягна, към Карина, предполагам, но със сигурност не спря на Форума! Той трябваше да оглави кампанията за оправдаване на Цезаровите убийци, а не да тича към дома си, сякаш бяга от фурните!

— Антоний е участвал? — не повярва Цицерон.

Като си спомни с кого говори, Требоний отвърна:

— Не, не, разбира се, че не! Знам обаче, че не обичаше много Цезар, затова реших, че може да поуспокои духовете след убийството. Тъй като не успях да го догоня, дойдох при теб. Така и така смятах да го направя. Надявам се да ни окажеш подкрепа.

— С удоволствие, с удоволствие!

— Прекалено късно е! — изкрещя отчаяно Требоний. — Знаеш ли какво направиха? Уплашиха се! Изпаднаха в паника! Хора като Децим Брут и Тилий Цимбер изпаднаха в паника! Храбрите ми борци срещу тиранията си плюха на петите и са се сврели в храма на Юпитер, разтреперани като пребити псета! Оставиха четиристотин педарии да се разбягат из цял Рим и да тръбят, че Цезар е убит! Народът се сбира на Форума и няма ни един изтъкнат мъж, който да им каже какво е станало.

— Децим Брут ли? Не, той никога не изпада в паника! — прошепна Цицерон.

— Казвам ти, изпадна в паника! Всички треперят от страх! Касий, Галба, Стай Мурк, Базил, Квинт Лигарий… двайсет и двама мъже, които сега се крият на Капитолия и се молят пред статуята на Юпитер! Всичко отиде на вятъра, Цицероне. Мислех, че най-трудното ще е да ги накарам да го извършат. Не съм се замислял за реакцията им след това. Да се уплашат! Планът ми е провален, сега никой не може да ни оправдае. Те извършиха великото дело, но не успяха да запазят самообладание. Глупаци, глупаци!

Цицерон го потупа по гърба и заговори бързо:

— Може да не е толкова късно. Веднага тръгвам към Капитолия, но те съветвам да докараш някои от гладиаторите на Децим Брут. Те са в града за някакви заупокойни игри, или поне той така ми каза онзи ден. — Протегна ръка към Требоний. — Хайде, приятелю, горе главата! Осигури охрана на хората си, а аз ще ги изведа на рострите. — Адвокатът отново нададе възторжен възглас и радостно се засмя. — Цезар е мъртъв! О, най-после свобода! Те трябва да бъдат оправдани, славата им да се носи до небесата!

Късно следобед Цицерон, придружаван от любимия си прислужник Тирон, влезе в храма на Юпитер.

— Поздравления! — изрева. — Уважаеми сенатори, каква радост! Каква победа за републиката!

Гръмкият му глас ги накара да подскочат, да се разбягат, да се изпокрият в ъглите на залата. Когато очите му свикнаха с мрака, Цицерон ги огледа удивено. Марк Брут! О, богове! Как бяха успели да го придумат? Ала колко уплашени изглеждаха! Убийството на Цезар ги бе превърнало в страхливи мижитурки, дори Касий, дори Децим Брут, дори този звяр Минуций Базил.

Затова той се зае да разсее тревогите им, ала установи, че за нищо на света не може да ги придума да напуснат храма и да излязат на рострите. Накрая изпрати Тирон да купи вино. Когато слугата се върна с двайсетина груби глинени чаши, осигурени от продавача, те започнаха да се наливат толкова жадно, че упойващата течност скоро свърши.

Когато Требоний се появи, Цицерон още ги увещаваше.

— Гладиаторите са навън — обяви Требоний, сетне изсумтя презрително: — Както се опасявах, Антоний е избягал у дома си и се е залостил. Също Долабела и всички сенатори. — Той се обърна гневно към освободителите: — Защо не сте на рострите? Хората се събират като мухи на леш, ала няма кой да им разкаже за случилото се.

— Беше толкова ужасно! — изстена Брут, като се клатеше напред-назад. — Как е възможно един толкова жизнен човек да е мъртъв? Ужасно, ужасно!

— Хайде — извика внезапно Цицерон и издърпа Брут. Сетне се приближи до Касий, който беше хванал главата си с две ръце, и накара и него да се изправи. — Тримата отиваме на рострите, не искам да чувам възражения. Някой трябва да говори пред народа и тъй като Антоний и Долабела се крият, вие сте най-известните сред нас. Движение! Хайде!

Стиснал с една ръка Брут, а с другата Касий, Цицерон ги измъкна от храма и ги повлече към рострите. Там се беше събрала тълпа, но не твърде голяма, кротка, ужасена. Когато я съзря, Брут възвърна част от самообладанието си и осъзна, че Цицерон имаше право, че някой трябва да каже нещо. С шапка, символизираща свободата, и без тога, той се изправи пред рострата.

— Братя римляни — започна плахо, — Цезар наистина е мъртъв. Игото му стана непоносимо за свободолюбивите хора. Затова някои от нас, включително аз, решихме да освободим Рим от неговата тирания.

Той вдигна кинжала с окървавената си ръка, червеното изпъкваше на фона на бялата му превръзка. От тълпата се чу ропот, но тя остана спокойна — най-после някой говореше от рострата.

— Цезар вече няма да отнема земята на хора, чиито семейства са я притежавали с векове, за да заселва ветераните си в Италия — продължи все така плахо Брут. — Ние, освободителите, които убихме диктатора и царя на Рим, разбираме, че войниците ни трябва да получат земя, на която да се заселят. Ние обичаме римските войници не по-малко от Цезар. Ала обичаме и римските земевладелци. Какво можехме да сторим, питам ви аз? Цезар изпадна в една крайност, затова се наложи да бъде отстранен. Рим не е само за ветераните, макар че ние, които освободихме Рим от Цезар, обичаме римските ветерани…

Той продължи да бръщолеви все за римските ветерани, което не означаваше нищо за градското население на Рим. Така тълпата на практика не научаваше нищо за причината или начина на убийство на Цезар. Никой от слушателите на Брут не получи ясна представа какви са тези освободители или кой кого от какво е освободил. Цицерон слушаше със свито сърце. Той не можеше да вземе думата, докато Брут не свършеше, но колкото повече продължаваха безсмислените приказки на Брут, толкова повече намаляваше желанието му да говори. В ума му се въртяха понятия като „словесно самоубийство“. Проблемът бе, че тук не беше неговият форум. На него му бе нужна голяма зала, където гласът му да кънти, усилен от акустиката… и слушателите му да са интелигентни мъже, не проста сган.

Брут спря рязко. Тълпата запази пълно мълчание.

Изведнъж силен вик откъм Велабрума разцепи тишината. Последва го друг, по-близо, от сенките под Юлиевата базилика. Сетне трети, четвърти. От росурата Брут видя какво се приближава през една пролука в тълпата — количка за зеленчуци, бутана от двама много високи и яки младежи с вид на гали. Върху нея лежеше нещо, покрито със сенаторска тога, а отстрани се поклащаше безжизнена, бяла като тебешир ръка. Зад двамата гали пристъпваха още двама, а зад тях — Луций Цезар по туника.