Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Делото бе извършено. Всеки от двайсет и двамата беше ранил Цезар някъде, Децим Брут — два пъти. Цезар лежеше под статуята на Помпей с покрити лице и крака, с разрязана на ивици тога на гърдите и гърба. Върху мраморната платформа се образува огромна локва кръв, сякаш щеше да залее всичко. Всичко. Някои отстъпиха, за да не ги изцапа, но Децим Брут я забеляза едва когато намокри обувките му. Той изстена, сякаш го пареше.

Освободителите се спогледаха задъхани и с разширени от страх очи. Брут бе зает с кървящата си ръка. Сякаш по сигнал всичките се втурнаха панически навън; Децим бе не по-малко изплашен от останалите. Педариите, станали свидетели на убийството, вече бяха вън и крещяха, че Цезар е мъртъв. Когато освободителите се появиха с кървави тоги и ножове, паниката стана пълна.

Хората се втурнаха във всички посоки, освен към курията: сенатори, ликтори и роби тичаха и крещяха, че Цезар е мъртъв, Цезар е мъртъв, Цезар е мъртъв!

Забравили великите планове за гръмки речи, освободителите също се разбягаха. Кой можеше да подозира, че реалността ще се окаже толкова различна от фантазиите, че смъртта на Цезар ще сложи толкова ужасен край на идеите, мечтите, амбициите им? Едва след убийството си дадоха сметка за неговото значение. Титанът бе паднал, но светът беше толкова променен, че никаква република не можеше да се роди от кръвта му. Смъртта на Цезар наистина бе освобождение, но освобождение на хаоса.

Освободителите потърсиха убежище в храма на Юпитер. Там, задъхани и разтреперани, двайсет и двамата се свлякоха на земята. Над тях се издигаше на петдесет стъпки високата статуя на най-великия сред боговете. Беше изработена от злато и слонова кост и с яркочервено лице от печена глина, на което стоеше широка, глуповата усмивка.

Щом първият педарий изскочи от Помпеевата курия и закрещя, че Цезар е убит, Марк Антоний изрева кански и също побягна към града! Изненадан от реакцията му, Требоний се втурна след него, крещейки му да спре, да се върне и да събере сената. Долабела и ликторите му заедно с всички сенатори и робите им… и освободителите също избягаха. На Требоний не му оставаше друго, освен да продължи след Антоний.

В курията се възцари абсолютна тишина. Неспособна да сведе поглед към онова, което лежеше в краката й, статуята на Помпей продължаваше да гледа втренчено с ясносините си очи към вратата. Кръвта на Цезар най-сетне престана да изтича в малкия водопад през ръба на подиума. По едно време някаква птичка влетя в залата, попърха около изображенията на цветя под куполообразния таван, сетне отново намери пътя към светлината и свободата. Времето течеше, но никой не посмя да влезе. Цезар и Помпей стояха неподвижни.

Късно следобед икономът на Калвин влезе в кабинета на господаря си, където болният, вече много по-добре, разговаряше с Луций Цезар и Пизон. След слугата влезе и египетският лечител Хапдефане.

— Пак ли прегледи! — възкликна пациентът, който се чувстваше вече достатъчно добре, за да се възпротиви срещу намесата на лекаря.

— Не, господарю. Помолих Хапдефане да присъства за всеки случай.

— За всеки случай за какво, Хекторе?

— Из града се носи ужасен слух. — Хектор се поколеба, сетне каза: — Говори се, че Цезар е убит.

— Юпитере! — възкликна Пизон.

Калвин скочи от кушетката.

— Къде? Как? Говори, човече, говори! — изкрещя Луций Цезар.

— Легни, господарю Калвине, моля те, легни.

Хапдефане се опита да успокои домакина, докато Хектор отговаряше на въпроса на Луций:

— Никой не знае, господарю. Просто казват, че Цезар е мъртъв.

— Лягай на кушетката, Калвине, и никакви възражения. С Пизон ще разучим — нареди Луций Цезар, преди да излезе.

— Дръжте ме в течение! — изкрещя след тях той.

— Не е възможно, не е възможно — занарежда Луций Цезар, докато прекрачваше стъпалата на весталките по пет наведнъж; Пизон едва го догонваше.

Нахълтаха в приемната на върховния жрец и завариха Квинктилия и Корнелия Мерула да крачат из помещението. Калпурния седеше неподвижно на една скамейка, опряна на рамото на Юния. При влизането на двамата мъже и четирите жени се скупчиха около тях.

— Къде е? — попита Луций Цезар.

— Никой не знае, върховни авгуре — отвърна главната весталка Квинктилия, пълна и червендалеста жена. — Просто из Форума се носи слух, че е убит.

— Връщал ли се е у дома след заседанието в Помпеевата курия?

— Не.

— Някоя по-важна личност явявала ли се е тук?

— Не, никой.

— Пизоне, пази жените — нареди Луций Цезар. — Аз ще отида в Помпеевата курия.

— Вземи няколко ликтори — извика след него Пизон.

— Не, Трог и неколцина от синовете му стигат.

Луций се втурна през Велабрума, следван от Гай Юлий Трог и трима от синовете му. Навсякъде се събираха хора, някои кършеха ръце, други плачеха, но никой не знаеше друго, освен че Цезар е убит. Четиримата изтичаха покрай Фламиниевия цирк, стигнаха театъра и нахълтаха през колонадата в перистила. Луций Цезар спря, за да си поеме въздух. Тук нямаше никого, но личеше, че много мъже са напуснали трескаво сградата.

— Стойте тук — нареди той на Трог и изкачи стълбите към курията.

Надуши я още от входа, познатата за всеки опитен войник миризма — на стара, съсирена кръв. Креслото от слонова кост бе разбито на парчета. Една масичка се беше катурнала до най-долната скамейка, наоколо бяха разхвърляни свитъци, а трупът лежеше върху подиума. Цезар очевидно бе мъртъв от доста време, но въпреки това той се наведе и отметна тогата от лицето му. Гледката накара дъха му да секне. Лявата страна на лицето бе превърната в кървава маса, показваха се кости, окото липсваше. „О, Цезаре!“

— Трог! — изкрещя Луций.

Прислужникът притича и застена като дете.

— Няма време за това, човече! Изпрати двама от синовете си на зеленчуковия пазар за ръчна количка. Хайде, човече, бързо! После ще плачеш.

Двамата младежи се втурнаха навън. Трог и третият му син влязоха, но Луций им махна да останат в двора.

— Изчакайте навън.

Отпусна се на ръба на курулния подиум до обичания си братовчед, проснат сред море от кръв. За да има толкова много, раната, сложила край на живота му, явно е била сред последните.

— О, Гай, защо трябваше да се стига до това! Какво ще правим сега? Как ще продължи да съществува светът без теб? По-лесно щяхме да приемем загубата на боговете си.

По лицето му потекоха сълзи. Той плачеше за годините, за спомените, за радостта, за гордостта, за жестоката загуба на този бляскав, несравним римлянин. Цезар караше всички други да се чувстват жалки. Именно затова го бяха убили.

Когато Трог обяви, че количката е дошла, Луций Цезар се изправи и очите му бяха съвършено сухи.

— Докарайте я — нареди той.

Внесоха я — очукана, стара дървена количка с колела и две ръкохватки, много тясна, но достатъчно дълга, за да побере човешко тяло. Луций разсеяно изтръска няколко листа и остатъци от почва. После се увери, че обезобразеното лице на братовчед му е покрито.

— Вдигнете го внимателно и го сложете отгоре.

Вкочаняването още не беше започнало. Едната ръка не се побираше върху платформата, все провисваше отстрани. Луций свали тогата си и уви Цезар с нея, ала остави ръката да виси. Нека всички видят какъв е товарът им.

— Да го закараме у дома.

Требоний продължи да тича след Антоний и да му крещи отчаяно да се успокои, да му помогне да излязат от трудното положение, да свика отново сената. Той обаче се движеше като вятъра, излезе на Форума и продължи да тича, следван от ликторите си.

Ядосан и смутен, Требоний се отказа да го гони. Нареди на роба, който носеше курулното му кресло, да се върне в Помпеевата курия и да види какво става там, сетне да го намери при Цицерон и да му докладва. След това се качи на Палатина и потропа на вратата на известния адвокат.

131
{"b":"282879","o":1}