— Едва когато се преместя в главния дворец и се погрижа за царя. Ако Потин и Теодот могат да използват бедното момче като маша, значи и на мен ще ми се удаде. Нека обаче хората ми да са в пълна готовност. Когато настъпи моментът, ще има много работа за вършене, и то за твърде кратко време. — Цезар блажено се протегна: — О, колко е хубаво да имаш външен враг!

На десетия ден от престоя на Цезар в Александрия една малка лодка навлезе в Главното пристанище заедно с пристигащата флота на Ахил. Тя незабелязано си проправи път между тромавите кораби и накрая бе завързана за един кей в Царския пристан. Стражите там проследиха внимателно приближаването й и се увериха, че никой не плува тайно във водата около нея. В лодката имаше само двама мъже — египетски жреци — боси, с бръснати глави, облечени в бели ленени роби, стегнати под гърдите и достигащи до средата на прасците. И двамата бяха обикновени жреци без право да носят златни украшения.

— Къде отивате? — попита началникът на стражата.

Жрецът, който стоеше на носа, слезе и събра смирено ръце пред слабините си.

— Искаме да се видим с Цезар — отговори на развален гръцки.

— Защо?

— Носим му подарък от У-еб.

— Кой?

— Сем на Птах, Неб-нотру, уер-хереп-хем, Секер-хабау, Птах-мосе, Хаем-уесе — изрецитира напевно жрецът.

— Не разбирам тези глупости, жрецо, и започвам да губя търпение.

— Носим подарък на Цезар от У-еб, висшия жрец на Птах в Мемфис. Преди малко ти казах пълното му име.

— Какъв подарък?

— Ето.

Жрецът се върна на лодката и стражът го последва. На дъното лежеше навита тръстикова рогозка, вехтория в очите на един александриец от македонски произход. Рогозката беше с избелели цветове и прости шарки. На най-бедния пазар на Ракотис можеше да се намери по-добра. Сигурно беше пълна с паразити.

— Това ли ще дадете на Цезар?

— Да, царски служителю.

Стражът извади меча си и побутна рогозката.

— Не бих я пипал на твое място — рече тихо жрецът.

— Защо?

Жрецът впери поглед в очите на стража, сетне направи някакво движение с главата и врата си и това накара войника да отстъпи ужасено. Изведнъж пред него сякаш стоеше не египетски жрец, а кобра.

— Ссссс! — изсъска жрецът и изплези език.

С един скок стражът се озова на кея, беше пребледнял като платно. Преглътна тежко и едва възвърна способността си да говори:

— Птах не обича ли Цезар?

— Птах създаде Серапис, както и всички други богове, но в неговите очи Юпитер Оптимус Максимус е заплаха за Египет.

Стражът се ухили; привидя му се тежка кесия злато от Потин.

— Носете подаръка на Цезар — рече — и нека Птах да постигне онова, което е решил. И внимавайте.

— Ще внимаваме, о, царски служителю.

Двамата жреци се наведоха, хванаха рогозката от двата края и я свалиха на брега.

— Накъде? — попита по-главният от двамата.

— Следвайте алеята през розовата градина, първия дворец вляво след малкия обелиск.

Двамата тръгнаха бързо. Явно рогозката не беше особено тежка.

„Добре — помисли си началникът на стражата, — сега остава само да чуя, че неканеният ни гост е умрял от ухапване на змия. Скоро ще си получа наградата.“

Трътлестият лакомник Гай Требаций Теста довлече намръщено телесата си. Нямаше нужда да убеждава Цезар, че би застанал на негова страна в гражданската война, въпреки че официално бе подчинен на Марк Тулий Цицерон. Защо бе избрал да дойде точно в Александрия, самият той не знаеше, освен че е търсил непознати лакомства. В Александрия обаче нямаше такива.

— Цезаре — рече той, — от Мемфис за теб пристигна доста странен предмет, подарък от върховния жрец на Птах. Не е писмо!

— Колко интересно — каза Цезар и вдигна поглед от книжата си. — Предметът в добро състояние ли е? Да не го е пипал някой?

— Съмнявам се някога да е бил в добро състояние — отвърна неодобрително Требаций. — Проскубана стара рогозка. Дори не е черга.

— Нареди да ми я донесат в същото състояние, в което е пристигнала.

— Ще трябва да го направят ликторите ти, Цезаре. Робите от двореца само погледнаха приносителите и станаха по-бледи от северни германи.

— Просто някой да я донесе, Требаций.

Двама младши ликтори донесоха рогозката.

— Благодаря. Свободни сте — каза Цезар.

Манлий смутено се размърда:

— Цезаре, може ли да останем? Това… ъ… нещо бе донесено от най-странните хора, които някога сме виждали. В момента, в който я оставиха, побягнаха, сякаш ги преследваха фурии. Фабий и Корнелий искаха да я развият, но Гай Требаций забрани.

— Чудесно! Излизайте сега, Манлий. Вън, вън!

Когато остана сам, Цезар се усмихна, коленичи и надникна от единия край.

— Можеш ли да дишаш там? — попита.

Отвътре се чу глас. Цезар забеляза, че в двата края на рогозката са завити допълнителни ивици от тръстикови стебла, за да изглежда еднакво по цялата си дължина. Колко находчиво! Той издърпа подплънките и разопакова много внимателно подаръка на Птах.

Нищо чудно, че можеше да се скрие в рогозка. Тя бе само кожа и кости. Къде бяха едрите кокали на Митридатовия род? Цезар седна на един стол и я заоглежда. Тя нямаше и пет римски стъпки и надали тежеше повече от талант и половина.

Цезар нямаше навика да си представя как изглежда някой непознат, дори този непознат да беше изтъкната личност. Със сигурност обаче не беше очаквал това хилаво дребно създание, лишено от всякаква царственост! А и тя явно изобщо не се интересуваше от външния си вид, защото изскочи от рогозката като маймунка, без дори да провери дали в стаята има огледало, за да се пооправи. „О, харесва ми! — помисли си той. — Напомня ми за мама; има същото делово държание.“ Майка му обаче някога беше най-красивата жена в Рим, докато Клеопатра изобщо не можеше да се нарече хубава.

За гърди и ханш не можеше да се говори, тя бе равна от горе до долу, ръцете й приличаха на пръчки, вратът й бе дълъг и хилав, а главата й напомняше за тази на Цицерон — прекалено голяма за тялото.

Лицето й беше грозно, защото носът й бе твърде дълъг и закривен. За сметка на това останалите черти на лицето й бяха доста изящни: пълни устни, добре оформени скули, овално лице и добре очертана брадичка. Очите й бяха красиви, много големи, с черни мигли и вежди и с ириси с цвета на лъвска козина, златистожълти. „Къде съм виждал очи с подобен цвят? Сред потомците на Митридат Велики, разбира се! Е, тя е негова внучка, но освен с очите не напомня по нищо друго за дядо си. Техният род са едри, високи хора с германски носове и руси коси.“ Косата й беше светлокестенява и не особено гъста, разделена на път и вързана зад тила. Имаше прекрасна кожа, маслиненокафява и гладка. Клеопатра носеше диадема с бяла панделка и това бе единственият признак, че е царска особа. Бе облечена с проста рокля и не носеше никакви скъпоценности.

Тя също го оглеждаше внимателно и с нескрита изненада.

— Какво виждаш? — попита сериозно той.

— Голяма красота, Цезаре, макар че очаквах да си мургав.

— Има руси, кестеняви и тъмнокоси римляни, има също червенокоси и луничави.

— Оттам идват и прякорите ви: Албин, Флав, Руф, Нигер.

О, какъв прекрасен глас! Нисък и толкова мелодичен.

— Говориш ли латински? — попита изненадан той.

— Не, не съм имала възможност да го науча. Говоря осем езика, но всичките са източни: гръцки, староегипетски, народен египетски, еврейски, арамейски, арабски, мидийски и персийски. — Котешките й очи проблеснаха. — Може би ти ще ме научиш, а? Много бързо схващам.

— Няма да имам достатъчно време, дете, но ако искаш, ще ти изпратя учител от Рим. На колко си години?

— На двайсет и една. Седя на трона от четири.

— Изживяла си една пета от живота си. Заповядай, седни.

— Не, така няма да мога да те виждам добре. Много си висок.