— Не, главни шамбелане, не може да го видиш. В него Птолемей Дванайсети, известен още като Авлет, изрично казва, че завещанието не бива да стои нито в Александрия, нито в Рим поради… ъ… „проблеми в държавата“. Тъй като по време на написването на документа нашата гражданска война е била далечно бъдеще, Авлет вероятно е имал предвид събитията тук, в Александрия. — Цезар се изправи, лицето му бе сериозно. — Крайно време е нещата в Александрия да се сложат в ред и управниците й да станат по-щедри към бедните. Аз нямам намерение да си тръгна от този град, докато в него не се осигурят по-човешки условия за всичките му жители, а не само за гражданите с македонско потекло. Няма да позволя под римска власт да съществуват такива помийни ями, нито в някоя страна да продължават да тлеят огнища на съпротива срещу Рим. Примирете се с факта, уважаеми, че диктаторът Цезар ще остане в Александрия и ще сложи нещата в ред; да излекува цирея, ако мога така да се изразя. Затова искрено се надявам, че ще изпратите вестоносец на царица Клеопатра, та до няколко дни да мога да видя и нея.

„И с това трябва добре да сте разбрали, че диктаторът Цезар не желае Александрия да се използва за база на републиканците. Те трябва да бъдат прогонени в провинция Африка, където ще ги смачкам.“

Той се изправи.

— Свободни сте.

Четиримата се оттеглиха с мрачни лица.

— Изпрати ли вестоносец на Клеопатра? — обърна се Ганимед към шамбелана, когато излязоха в розовата градина.

— Не един, а двама — отвърна с усмивка Потин, — но с много бавна ладия. Изпратих с бърза лодка и трети при Ахил, разбира се. Когато двамата бавни вестоносци излязат от делтата при Пелузийския ръкав, хората на Ахил ще ги чакат. Опасявам се — въздъхна той, — че Клеопатра няма да получи писмото на Цезар. Накрая той ще се откаже от нея, защото ще я сметне за твърде надменна, за да се подчини на Рим.

— Тя има шпиони в двореца — отбеляза Ганимед, загледан в Теодот и малкия цар, които бързаха пред тях. — Ще се опита да се срещне с Цезар, в неин интерес е.

— Това ми е добре известно, ала началникът на стражата Агатакъл и хората му оглеждат всяка педя от стената и всяка вълничка около нос Лохиас. Тя няма да успее да се промъкне. — Главният шамбелан замълча и се вгледа в лицето на другия евнух, не по-нисък и не по-грозен от него. — Да разбирам ли, Ганимеде, че предпочиташ Арсиноя да стане царица?

— Много хора предпочитат Арсиноя за царица. Например самата Арсиноя. И брат й, царят. Клеопатра е покварена от Египет, тя носи зараза.

— В такъв случай не ни остава друго, освен да работим за тази цел. Ти не можеш да имаш моя пост, но ако възпитаничката ти заеме трона, това няма да ти се отрази зле, нали?

— Не — усмихна се Ганимед. — Какво е намислил Цезар?

— Намислил ли?

— Той крои нещо, чувствам го. В лагера на конницата кипи усилена дейност и честно да си кажа, изненадвам се, че укрепва лагера на пехотата в Ракотис.

— Мен ме дразни повече арогантността му! — изсъска Потин. — Когато приключи с укрепването на лагера, няма да е останал камък върху камък от старата градска стена.

— Защо ми се струва, че всичко е само за заблуда? — подхвърли Ганимед.

На следващия ден Цезар извика Потин:

— Искам да поговорим за един стар приятел.

— Така ли?

— Може би помниш Гай Рабирий Постум.

Главният шамбелан се намръщи:

— Рабирий Постум… смътно.

— Дойде в Александрия след връщането на Авлет на престола. Задачата му бе да събере четирийсет милиона сестерции, които Авлет дължеше на група римски банкери, водени от Постум. Изглежда обаче, че ковчежникът и блестящите му македонски помощници са докарали финансите на града до плачевно състояние. Затова Авлет казал на приятеля ми Рабирий да си заслужи парите, като отново напълни царската и обществената съкровищница. Рабирий изпълнил задача, като работил ден и нощ облечен в македонски дрехи, които намира за грозни и неудобни. В края на годината александрийските финанси били организирани по блестящ начин. Когато обаче моят приятел си поискал четирийсетте милиона сестерции, Авлет и твоят предшественик наредили да го съблекат гол, както го е майка родила, и го натоварили на кораб за Рим. Казали му да се радва, че все още е жив. Рабирий пристигна в Рим без пукната пара. За един банкер, Потине, това е жестока съдба.

Сивите очи на Цезар пронизваха Потин, но шамбеланът не отмести поглед. Сърцето му обаче биеше лудо.

— За щастие — продължи спокойно римлянинът — аз помогнах на приятеля си Постум и го изправих на крака. Днес той заедно с двамата Балби и Гай Опий е един от най-изтъкнатите плутократи. Дългът обаче не се губи и една от причините да дойда в Александрия е свързана именно с него. Можеш да ме приемеш, главни шамбелане, като бирник на Рабирий Постум. Плащай четирийсетте милиона сестерции веднага. В международни валутни единици те се равняват на хиляда и шестстотин сребърни таланта. Би трябвало да поискам и лихва върху сумата на определената от мен стойност от десет процента, но няма да го направя. Главницата ми стига.

— Аз не съм упълномощен да плащам задълженията на покойния цар.

— Не, но сегашният цар е.

— Царят е непълнолетен.

— Точно затова се обръщам към теб, приятелю. Плащай.

— Трябва да представиш доказателства.

— Секретарят ми Фаберий с удоволствие ще ти ги даде.

— Това ли е всичко, Цезаре? — попита Потин и се изправи.

— За момента. — Той учтиво изпрати госта до вратата. — Някакви вести от Клеопатра?

— Никакви, Цезаре.

Теодот се срещна с Потин в главния дворец и въодушевено обяви:

— Новини от Ахил!

— Слава на Серапис! Какво казва?

— Че вестоносците са мъртви и Клеопатра все още е с войските си край Касиус. Ахил е сигурен, че тя дори не подозира за присъствието на Цезар в Александрия, макар че не може да се предвиди как ще реагира на следващите действия на Ахил. Той смята да прехвърли двайсет хиляди пехотинци и десет хиляди конници от Пелузиум тук. Задухаха пасатите, така че ще пристигнат след два дни. — Теодот весело се засмя. — О, какво не бих дал да видя лицето на Цезар, когато пристигне Ахил! Смята да използва и двете пристанища, но ще устрои лагер пред Лунната порта.

Теодот не се отличаваше с особена наблюдателност, затова изненадано изгледа мрачното лице на събеседника си:

— Не си ли доволен, Потине?

— Доволен съм, доволен съм, но не това ме тревожи! — тросна се шамбеланът. — Току-що бях при Цезар. Той иска да му изплатим от царската хазна дълга на Авлет към римския банкер Рабирий Постум. Какво кожодерство! Каква наглост! А не мога да искам от тълкувателя да плаща частните дългове на покойния цар!

— О, богове!

— Е — изсъска през зъби Потин, — ще дам парите на Цезар, но той ще прокълне деня, в който ми ги поиска!

— Имаме неприятности — рече Руфрий на Цезар на следващия ден, осмия след пристигането им в Александрия.

— Какви?

— Взе ли парите на Рабирий Постум?

— Да.

— Хората на Потин разгласяват наляво и надясно, че си ограбил царската съкровищница, претопил си всички златни кюлчета и си присвоил съдържанието на хамбарите за войската си.

Цезар избухна в смях:

— Циреят май скоро ще се пукне, Руфрий! Пратеникът ми се върна от лагера на царица Клеопатра. Не го изпратих по прехвалените канали през делтата, а с кон, който често е сменял. Разбира се, никакъв вестоносец от Потин не е пристигал там. Предполагам, че е убит. Царицата ми изпраща много любезно писмо, в което ме предупреждава, че Ахил и войската му се канят да се върнат в Александрия, където ще се установят на лагер около Лунната порта.

Руфрий го изгледа изпитателно:

— Ще започваме ли?