— На ти, чудовище! Ето, убиецо на републиката!

— Дите! Дите! — провикна се Брут.

Икономът се появи веднага.

— Дите, намери прислужничките на господарката Порция и ги изпрати веднага тук. Тя не е добре, затова повикай и Атий Стилон.

— Много съм си добре! На ти! Умри, Цезаре! Умри!

Епафродит я изгледа ужасено и се оттегли. Върна се подозрително бързо с четири прислужнички.

— Ела, господарке — подкани я Силвия, която служеше на Порция от детството й. — Ела си легни, докато дойде Атилий.

Наложи се двама яки роби да я обуздаят.

— Заключи я в стаята й, Дите — нареди Брут, — но изнеси всички остри предмети. Боя се, че губи разсъдъка си.

— Много лошо — рече Епафродит, разтревожен повече за господаря си, отколкото за Порция. — Нека ти донеса нещо за хапване.

— Съмна ли се вече?

— Да, господарю, тъкмо просветлява. Слънцето още не е изгряло.

— Донеси ми тогава малко хляб, мед и билков чай. Имам стомашни смущения.

Когато Брут, облечен със сенаторската си тога и с речта си в ръка, излизаше, Атилий Стилон, един от известните римски медици, вече бе пристигнал.

— Моля те, Стилоне, дай на жена ми някакво успокоително — заръча Брут и се присъедини към шестимата си ликтори, които чакаха отвън.

Слънчевите лъчи тъкмо огряваха позлатените статуи върху храма на Магна Матер. Брут заслиза бързо по Каковите стълби, излезе на Форум Боариум и се насочи към Флументанската порта, водеща към Зеленчуковия пазар, където търговците вече бяха подредили сергиите си за ранобудните клиенти. Това бе най-краткият път от Палатина за огромния театър на Помпей Велики на Марсово поле — не повече от четвърт час.

Брут стъпваше предпазливо, защото дългият кинжал на кръста му можеше да прониже бедрото му — той никога не беше слагал нож под тогата си. Съзнаваше, че каквото е писано, ще се случи, но бъдещето продължаваше да му се струва някакво нереално пророчество. Докато си проправяше път между сергиите със зеле, репи, лук и целина, Брут с изненада установи, че е разкаляно. Нима бе валяло? Какви мъже бяха тези ликтори! Вървяха, без да обръщат внимание на нищо.

— Ужасна буря! — говореше някакъв градинар на една клиентка, която си избираше репички.

— Струваше ми се, че е дошъл краят на света — съгласи се тя.

Буря ли? Нима е имало буря? Той не беше чул дори далечен грохот, не бе видял дори най-слаб отблясък от мълния. Нима бурята в сърцето му беше толкова силна, че да заглуши природната стихия?

След Фламиниевия цирк огромният мраморен комплекс на Помпей изпъкваше над зеленината на Марсово поле, полукръглият театър се виждаше от западната му страна. Непосредствено до него, на изток, се намираше прекрасният правоъгълен перистил, обграден от всички страни с колонада, съдържаща точно сто боядисани в синьо колони с позлатени коринтски капители. По стените бяха изрисувани различни митологични сцени. От едната страна на градината се намираше входът към сцената на театъра, от другата се влизаше в курията, построена от Помпей специално за заседанията на сената.

Брут влезе под колонадата от южния й край, спря и се огледа в полумрака за останалите освободители. Той отчаяно се държеше за тази дума — не убийци, а освободители. Освободителите! Ето! Бяха се събрали на едно слънчево място до богато украсения фонтан. Касий му махна и се отдели от останалите, за да го посрещне.

— Как е Порция? — попита.

— Никак не е добре. Повиках Атилий Стилон.

— Добре. Ела да чуеш плана на Гай Требоний. Само теб чакахме.

Цезар беше чул бурята, първата за този сезон, и бе излязъл в градината си, за да се наслади на фантастичните рисунки на мълниите сред облаците, на оглушителните гръмотевици. Когато заваля проливен дъжд, той се върна в спалнята, легна и за четири часа потъна в дълбок, безпаметен сън. Два часа преди разсъмване отново бе буден и готов да посрещне писарите от сутрешната смяна. На зазоряване Трог му донесе обичайното топло питие — в този сезон беше приготвено от лимонов сок, не от оцет, и по настояване на Хапдефане бе подсладено с мед.

Чувстваше се добре, доволен, че най-после ще се махне от Рим.

Калпурния дойде след закуска. Под очите й имаше тъмни сенки от умора. Той стана и я целуна, сетне се вгледа загрижено в лицето й.

— Скъпа моя, какво ти е? Бурята ли те уплаши?

— Не, Цезаре, сънят ми — отвърна тя и стисна ръката му.

— Кошмар?

Тя потрепери:

— Ужасен! Група мъже те бяха наобиколили и забиваха ножове в тялото ти.

— Полуксе! — възкликна той; как да успокои тази разтревожена жена? — Това е само сън, Калпурния.

— Изглеждаше толкова истински! — проплака тя. — В сената, но не в Хостилиевата курия. В Помпеевата, защото се случи близо до статуята му. Моля те, Цезаре, не ходи на това заседание!

Той се освободи от прегръдките й и я хвана за ръцете.

— Трябва да отида, мила моя. Днес ще отстъпя от поста си на консул и ще сложа край на официалните си задължения в Рим.

— Недей! Моля те! Толкова беше истинско!

— В такъв случай ти благодаря за предупреждението и обещавам да внимавам да не ме наръгат с нож в Помпеевата курия.

Трог донесе трабеята му. Вече с туниката си на алени и пурпурни ивици и високите си червени ботуши, Цезар изчака икономът да го загърне с голямата тържествена дреха и да я закрепи на лявото му рамо.

„Колко е прекрасен — помисли си Калпурния. — Аленото и пурпурът му отиват повече от бялото.“

— Какво занимание имаш като върховен жрец? — попита тя. — Не можеш ли да използваш тези си задължения като извинение?

— Не, не мога — отвърна той малко раздразнено. — Сега са идите, жертвоприношението е кратко.

И така, Цезар излезе и се присъедини към процесията, очакваща го на Сакра Виа. Провери набързо жертвената овца и закрачи към Форума.

След час отново бе вкъщи, за да се преоблече. Завари приемната си пълна с клиенти, с някои от които трябваше да разговаря, преди да тръгне за сената. Децим Брут беше в кабинета му и разговаряше с Калпурния.

— Надявам се — рече Цезар, след като се появи със сенаторската си тога, — че си успял да убедиш жена ми, че точно днес няма опасност да бъда убит.

— Опитвам се, но не съм сигурен, че съм успял — отвърна той, облегнат небрежно с кръстосани крака на малахитовото бюро на Цезар.

— Трябва да изслушам петдесетина клиенти, но това няма да ми отнеме много време. Работата ми с никого не е поверителна, затова можеш да останеш. Какво те води тук в този ранен час?

— Реших, че може би ще посетиш Калвин на път към сената, и дойдох, защото и аз искам да го видя. Ако се появя сам, вероятно ще ме отпратят, но в твоята компания това няма да стане.

— Умно — подсмихна се Цезар. Сетне се обърна към Калпурния и вдигна вежди: — Благодаря ти, скъпа, но сега имам малко работа.

— Дециме, пази го! — заръча тя от вратата.

Той се усмихна широко, толкова успокоително!

— Не се тревожи, Калпурния. Ще се погрижа за него.

След два часа двамата излязоха от Домус Публика и се насочиха към стълбището на весталките на Палатина, следвани от цяла тълпа клиенти. Когато завиха покрай храма на Веста, подминаха стария Спурина, клекнал до хранилището на завещанията.

— Цезаре! Внимавай на мартенските иди! — извика той.

— Мартенските иди са днес, Спурина, и както виждаш, аз съм в отлично здраве — подхвърли с усмивка Цезар.

— Мартенските иди са днес наистина, но още не са минали.

— Изкуфял дъртак — измърмори Децим.

— Може да е всякакъв, Дециме, но не е изкуфял — поправи го Цезар.

В основата на стълбите тълпата ги заобиколи от всички страни. Някаква ръка подаде бележка на Цезар. Децим избърза и взе листчето, пъхна го в гънките на тогата си.

— Да продължаваме — рече. — По-късно ще ти я дам.

На вратата на Гней Домиций Калвин никой не направи опит да ги отпрати. Калвин лежеше на кушетка в кабинета си.