Жреците от трите колегии на луперците се събираха при пещерата чисто голи и там убиваха козли и едно мъжко куче. Тримата префекти, на Юлиевите, Фабиевите и Квинктилиевите луперци, наблюдаваха как подчинените им режат гърлата на животните и бършат кървавите ножове в челата си, като се кикотеха необуздано и налудничаво. Никой друг не можеше да се кикоти толкова необуздано и налудничаво като Марк Антоний, примигващ, за да пропъди кръвта от очите си, докато другите жреци я чистеха с вълна, натопена мляко. Козлите и кучето бяха одрани; сетне луперците раздраха кървавите им кожи на ленти и ги завързаха около бедрата си, като оставиха единия край достатъчно дълъг, за да могат да го въртят.

Малцина бяха щастливците сред многохилядното множество, които успяха да видят тази част от церемонията между къщите и от близките покриви. Палатина бе твърде плътно застроен. След като се облякоха, луперците дариха малки солени печива, наречени мола салса, на духовете пазители на римския народ. Соленките бяха приготвени от весталките от първите класове на последната латинска реколта и всъщност те бяха истинското жертвоприношение. Козлите и кучето само осигуряваха ритуалното облекло на жреците. Сетне трийсетината яки мъже се излегнаха на земята и започнаха да „пируват“. Всъщност менюто бе доста скромно, защото веднага след това луперците трябваше да пробягат три километра.

Водени от Антоний, те се спуснаха по Каковото стълбище от Луперкала и се врязаха в тълпата, въртейки бясно дългите краища на кожите си. Множеството им освободи път и те продължиха тичешком нагоре през Палатина, през широката Виа Триумфалис, надолу към Церолийските блата, сетне отново нагоре до Велията в най-горната част на Форума, надолу покрай рострите на Сакра Виа, докато не стигнаха до първия римски храм, малката стара Регия. Тичането им беше затруднено допълнително от това, че проходът сред тълпата бе широк само колкото да се промъкне един човек и хората постоянно се бутаха напред, за да получат удар от кървавите кожи.

Смяташе се, че който получи такъв удар, ще бъде дарен с плодовитост, затова много мъже и жени, отчаяни от бездетието си, молеха останалите да им отстъпят място в предните редици, за да получат поне по един удар от кървавите бичове на луперците. За Антоний този ритуал бе напълно оправдан. Семпрония, майката на Фулвия и дъщеря на Гай Гракх, беше навършила трийсет и девет години, без да зачене. Отчаяна, тя бе отишла на Луперкалия и беше получила удар с кожа. Девет месеца по-късно се бе родила Фулвия, единственото й дете. Затова Антоний размахваше въодушевено бича си и не пестеше ударите въпреки допълнителните усилия, които му струваше това. Превиваше се от смях, спираше от време на време да пийне вода, подадена му от някоя добра душа, и се забавляваше.

Той предостави на тълпата и нещо повече от обикновени удари. Веднага щом се появеше, хората изпадаха в екстаз и надаваха лудешки възгласи, защото единствен сред луперците, той не беше направил никакъв опит да прикрие гениталиите си с козята кожа. Най-страховитият пенис и най-големите тестиси на Рим се клатеха под погледите на всички; едно незабравимо зрелище. На всички им харесваше! „О, о, о, удряй! Удряй!“

Луперците наближаваха финала си, изсипаха се в ниската част на Форума, все още предвождани от Антоний. Отпред, седнал на курулното си кресло, ги посрещна Цезар Диктатора. Като по чудо не беше забил поглед в някой скучен документ, а се смееше и разменяше шеги с хората наоколо. При вида на Антоний той направи някаква забележка (най-вероятно по отношение на гениталиите на главния луперк) и гражданите около него буквално изпопадаха от смях. Остроумен мръсник бе този Цезар, нямаше спор. „Добре, Цезаре, поеми сега този удар!“

Когато стигна основата на рострите, Антоний протегна лявата си ръка и взе нещо от тълпата. Изведнъж изтича по стълбите и се изправи зад Цезар. Върза една бяла лента на главата му, която вече носеше дъбовия венец за храброст. Цезар реагира мълниеносно. Свали лентата за миг, без да размести дъбовия венец. Изправи се, вдигна бялата ивица плат и изкрещя гръмко:

— Юпитер Оптимус Максимус е единственият цар на Рим!

Тълпата нададе оглушителен радостен рев, но той вдигна ръце за тишина.

— Гражданино — обърна се към един младеж в бяла тога под него, — занеси това в храма на Юпитер и го остави в краката на статуята на великия бог като подарък от Цезар.

Тълпата отново нададе радостни викове, а младежът, очевидно поласкан от честта, бързо се изкачи на рострата, за да вземе диадемата. Цезар му се усмихна, каза му тихо няколко думи. Замаян, „гражданинът“ слезе и се запъти към храма на Капитолия.

— Тичането още не е свършило, Антоний — обърна се диктаторът към застаналия зад него мъж, задъхан и с леко възбуден член, събиращ погледите на всички жени наоколо. — Нали не искаш да стигнеш последен на Регията? След като се изкъпеш и се облечеш, те чака още една работа. Свикай сената утре по изгрев в Хостилиевата курия.

Сенаторите се събраха, разтреперани от страх, защото Цезар бе в обичайното си настроение.

— Нека бъде гравирано върху бронзова плочка — заговори сдържано той, — че в деня на Луперкалия през годината на консулството на Гай Юлий Цезар и Марк Антоний консулът Марк Антоний е предложил на Цезар диадема и че Цезар я отказал под бурните аплодисменти на тълпата.

— Браво, Цезаре! — рече му Антоний, когато сенатът се зае с други дела. — Сега целият Рим стана свидетел как отказа диадемата. Признай, че ти направих голяма услуга.

— Нека това да е последната ти подобна услуга, Антоний. Иначе една от главите ти ще се раздели с тялото. Още не съм решил коя от двете използваш за мислене.

Двайсет и две не беше голямо число, но събирането на двайсет и двамата членове на клуба „Убийте Цезар“ под един покрив се оказа доста трудно. Никой от членовете (те не мислеха за себе си като за заговорници) нямаше толкова голяма трапезария, за да събере всичките, а времето бе твърде студено за срещи на открито. Поради страха и гузната съвест те избягваха да се срещат, освен на заседанията на сената.

Ако Гай Требоний не беше изтъкнат народен трибун, клубът сигурно щеше да се разпадне заради липсата на подходящо място за събиране. За щастие Требоний се занимаваше със систематизиране на архивите на плебса, които се пазеха в храма на Церера на Авентинския хълм. Там, в един от най-красивите храмове на Рим, клубът можеше да се събира незабелязано след мръкване, стига това да не става много често, та някоя любопитна жена да се заинтересува от среднощните занимания на съпруга или зетя си.

Както повечето храмове, въпреки красивите фасади и колонадите, този на Церера нямаше ни един прозорец и се затваряше с тежки бронзови порти. Така навън не излизаше никаква светлина и нищо не издаваше, когато вътре има някой. Основното помещение бе огромно и по средата му се издигаше голяма статуя на богинята, с ръце, пълни със зрели класове, и пъстра дреха, обсипана с цветя. Златистата й коса беше увенчана с цветен венец, а в краката й бяха струпани препълнени с плодове кошници. Най-впечатляващата украса на храма обаче бе грамаден стенопис, изобразяващ Плутон, отнасящ Прозерпина, за да я затвори в Хадес и да задоволи половия си нагон с нея, докато облятата в сълзи и разрошена Церера скиташе из застинал зимен пейзаж в напразно търсене на обичаната си дъщеря.

Заговорниците се събраха на втората нощ след официалното отхвърляне на диадемата от Цезар. Бяха нервни и раздразнителни, някои дори бяха готови да изпаднат в паника. Като наблюдаваше лицата им, Требоний се почуди как ще съумее да ги задържи.

Касий заговори:

— Цезар заминава след по-малко от месец, а досега нищо не показва, че някой от вас приема задачата присърце. Стига празни приказки! Време е да действаме!

— А ти стигна ли донякъде с Марк Брут? — попита жлъчно Стай Мурк. — Залогът е твърде голям, Касий! Аз би трябвало да съм вече в Сирия и нашият господар ме гледа укорително, защото съм още в Рим. Същото важи и за приятеля ми Цимбер.