Касий премести поглед от смутения Брут към младежа. На върха на езика му бе да каже, че едно толкова женствено същество не би трябвало да съди какво е достойно за един мъж, но се сдържа. Това, което го спря, бе изражението на Цезар. „О, богове, нашият владетел е горд от това хилаво пале! Нещо повече, той уважава мнението му!“
Блюдата бяха изнесени, на масата останаха само вода и вино. Каква странна вечеря, заредена със скрито напрежение. Касий не можеше да определи откъде идва тази тревога. Отначало смяташе, че от Цезар, но постепенно започна да се убеждава, че виновникът е Гай Октавий. Той бе в изключително добри отношения с чичо си. Това беше очевидно. Когато заговореше, всички го слушаха, сякаш бе старши легат, не обикновен адютант. И не само Цезар — Калвин и Педий също гледаха младежа в устата. Въпреки това Касий не можеше да определи Октавий като нахален, груб, самоизтъкващ се или самонадеян. През повечето време той седеше мълчаливо и слушаше по-възрастните. Само понякога вмяташе подобни внезапни, невероятно прозорливи, остроумни забележки. Изричаше ги тихо, но уверено. „Умник си ти, Гай Октавий“ — рече си Касий.
— Сега по същество — обяви Цезар, толкова неочаквано, че той се стресна.
— По същество ли? — изненада се Панза.
— Да, но не по управлението на провинцията, Панза, така че се успокой. Марк Бруте, Гай Касий, трябва да определя преторите за следващата година. Бруте, предлагам ти да станеш градски претор. Касий, за теб е постът на претор перегринус. Приемате ли?
— Да, с удоволствие! — грейна Брут.
— Приемам — отвърна не толкова въодушевено Касий.
— Смятам, че на теб ти подхожда повече да бъдеш градски претор, Бруте, а на Касий ще му се удаде повече да работи в провинцията. Със склонността си да изпипваш подробностите, ти ще издаваш винаги добре обмислени разпореждания и ще се придържаш към тях — рече Цезар на Брут. Сетне се обърна към Касий: — Колкото до теб, Касий, ти имаш голям опит с поданиците ни без граждански права. Свикнал си да пътуваш бързо и на големи разстояния и имаш способността да мислиш в движение. Затова ставаш извънградски претор.
„А! — помисли си Касий, като се отпусна на кушетката. — Все пак си струваше разкарването. Значи, Долабела още се надява да управлява Сирия, а?“
Брут кипеше от възбуда. „Градски претор! Най-високият пост! О, Порция ще разбере, сигурен съм!“
„Приличат на котки сред море от сметана“ — помисли си Октавий.
След Плаценция Цезар пътуваше сам. Дори Гай Октавий бе изпратен да се прибира отделно. Така с групичката колесници, които се понесоха по Емилий-Скавровия път към крайбрежието, а после по Аврелиевия в Етрурия, освен него пътуваха само писарите, прислугата и Хапдефане.
Секстил бе в разгара си. Това означаваше, че до заминаването му за Сирия и началото на истинска война имаше седем месеца. Още много оставаше да се свърши в Рим и в Италия, както и безброй приготовления за петгодишна военна кампания с петнайсет легиона пехота и десет хиляди германски, галски и галатски конници. Гай Рабирий Постум изпълняваше ролята на префектум фабрум, а надеждният стар воин Публий Вентидий усилено събираше и обучаваше войници. В тази кампания нямаше да има неопитни момчета. Освободените от войската легионери вече се отегчаваха от спокойния живот и отново се записваха. Вентидий щеше да се погрижи най-способните ветерани да се съберат в шест ударни легиона, а по-малко опитните да се разпределят в останалите девет. Артилерия — по сто установки за всеки легион, без да се смятат леките оръжия. Оръжейници и опитни несражаващи се помощници…
При пътуването времето течеше бързо. Той не спираше да диктува на един или друг писар, ту по военни въпроси, ту за нещата, които трябваше да урежда в Рим или Италия, ту за най-належащите строежи и съоръжения, от канала през Коринтския провлак до новото пристанище на Остия. Пресушаване на Помптинското блато, строеж на нов акведукт за Рим, отклоняване на Тибър, та Марсово и Ватиканското поле да се озоват на единия бряг на реката. В Италия нямаше Цезаров път, затова през най-непристъпната част на Апенините, между Рим и Фирмум Пиценум, трябваше да се прокара нова пътна артерия…
Трябваше да накара проклетите чиновници да се размърдат, та легионерите му, установили се в Италия, да не чакат с години за земята си. Бе подготвил закон, защитаващ ги от алчни съпруги, измамници и алчни земевладелци, като забраняваше продажбата на земите им за период от двайсет години. Една реплика на Брут в Плаценция го бе възмутила до дъното на душата му. Той познаваше толкова малко човешката природа („търпеливо смирение“, моля ви се!), та смяташе, че целта на тази двайсетгодишна забрана за продажба е да се попречи на ветераните да прахосват парите си за вино и леки жени. Такова мнение имаше той за по-долните класи на обществото. Брут, който не бе изпитал нито бедност, нито болест, нито изгнание, твърдеше, че те са неспособни да отнемат щастието на човек! Всички членове на висшето общество трябваше да израснат в бедност като Цезар. Той не беше преживял мизерията на Сула, но все пак бе станал свидетел на страданията на бедните, на разбитите им надежди…
Удивително как едногодишното управление на Италийска Галия бе излекувало пъпките на Брут. Властта го бе избавила от телесния му недъг… и го беше освободила веднъж завинаги от властта на Сервилия. До такава степен, че още с връщането си се беше развел с Клавдия, за да се ожени за Катоновата дъщеря. Цезар много добре си представяше как е започнал пожарът в кабинета му…
Време беше Италийска Галия да стане част от Италия и вече да не се управлява като провинция. Всеки неин жител имаше пълни граждански права, така че защо да се поддържа тази изкуствена граница? Защо да се изпраща управител, вместо Рим да я управлява пряко? Сицилианците също трябваше да получат пълно гражданство, макар че за това щеше да срещне съпротивата дори на собствените си съмишленици. Жителите на острова носеха твърде много гръцка кръв, но не важеше ли това и за населението в Южна Италия? Тези хора бяха по-дребни и по-мургави…
Не беше уместно Александрия да има библиотека с почти милион книги, а Рим да няма изобщо такава институция. Варон! Марк Теренций Варон бе най-подходящ за тази работа — да събере по няколко копия на всички издадени книги под един покрив…
Един проблем той не сподели с писарите си чрез диктуването. Той го измъчваше от момента, в който си даде сметка, че ако иска светът около Нашето море да запази западната цивилизация, Партското царство трябва да бъде унищожено. Убеждението, че само един човек е в състояние да разруши тази могъща империя, бе родено не от някаква надменност, а от трезвата преценка за волята, способностите и таланта си.
Ако Цезар не покори партите, те щяха да останат постоянна заплаха за западния свят. Малко политически мъже притежаваха достатъчно далновидност, но при него тя бе изключително добре развита. Той предвиждаше развитието на цивилизацията с векове напред и се интересуваше много повече от бъдещето, отколкото от миналото. Партите бяха войнолюбиви, далекородствени племена, обединени от цар и централизирана власт. В това много приличаха на Рим, макар че Рим нямаше цар. Ако обаче се роди идея, която да обедини всички народи на тази огромна империя, всички други цивилизации щяха да бъдат покорени. Само Цезар бе в състояние да предотврати това, защото никой друг не можеше да го предвиди.
Проблемът бе в това, че Рим не представляваше единно цяло, затова събитията, които можеха да се случат в негово отсъствие, го тревожеха сериозно. Той беше решил, че има само един начин да предотврати разпадането на всичко, създадено от него — като създаде стройна система за контрол, която да не позволи на друг мъж да стори онова, което бе направил той. Сула беше опитал да утвърди нова конституция, но тя се бе провалила след петнайсет години, защото не представляваше нещо ново, а само опит за връщане на старото.
