Вече наближаваха къщата на Луций Цезар.

— Не казвай нищо, Антоний. Твоят отговор ще дойде с действията ти.

Требоний кимна и се усмихна, сякаш си бяха бъбрили за съвсем несъществени неща, и се прибра. Марк Антоний продължи към двореца на управителя. Той също се усмихваше.

При заминаването си на следващата сутрин Цезар покани Антоний в своята колесница. Гай Октавий и Децим Брут седнаха в друга.

— Ние сме далечни роднини, Октавий — рече Децим Брут, като се настани на седалката с въздишка.

Престоят му в Нарбон бе много напрегнат и тревогата му нямаше да премине, докато не се увери, че Антоний няма да се разприказва.

— Така е — отвърна бодро Октавий.

Така двамата прекараха тридневното пътуване до Арелата в непринудени разговори. Там Цезар остана една нундина, за да организира настаняването на войниците от Пети легион. Когато потеглиха отново по Домициевия път към прохода на Монс Генава, Октавий се върна в колесницата на Цезар, а Марк Антоний се присъедини към Децим Брут. Не, не се беше разприказвал. Какво облекчение!

— В немилост ли си вече, Антоний? — попита Децим.

Той се ухили:

— Не, в много добри отношения съм с Великия мъж. Проблемът е, че съм твърде едър и той няма как да смести писаря си. Онзи женчо не заема много място. Има нещо странно в него, а?

— О, да, но не в смисъла, в който го мислиш. Гай Октавий е много опасен.

— Шегуваш се! Страхът, че ще се разприказвам, е замъглил мозъка ти, Дециме.

— Тук грешиш. Помниш ли историята за забележката на Сула, когато Аврелия се застъпила за живота на Цезар? Тогава той е бил приблизително на годините на Октавий сега. „Добре, така да бъде! Ще го пожаля! Но те предупреждавам! В този младеж аз виждам няколко Мариевци.“

— Ти определено си се побъркал — изсумтя Антоний и побърза да смени темата: — Следващата ни спирка е Куларон.

— Какво ще става там?

— Среща с воконтите. Великия мъж им връща всички земи в знак на почит към стария Гней Помпей Трог.

— Едно трябва да призная на Цезар. Той никога не забравя, когато някой му е направил услуга. Трог ни помага през цялото време, докато бяхме в Галия, а воконтите си спечелиха статут на съюзници и приятели на Рим. След като Трог се присъедини към нас, те престанаха с набезите си върху войските ни. И не се присъединиха към Версенжеторикс.

— Тръгвам напред към Тавразия — обяви Антоний.

— Защо така?

— Фулвия ще ражда и искам да съм с нея.

Децим Брут избухна в смях:

— Антоний! Ти си мъж под чехъл! Колко деца имаш вече?

— Само едно законно и то е идиотче. Всички деца на Фадия умряха заедно с нея в онази епидемия, не забравяй. Не че беше голяма загуба. С Фулвия е друго. Синът ни ще бъде пряк потомък на Гай Гракх.

— Ами ако е момиче?

— Фулвия твърди, че е момче, а тя би трябвало да познава.

— Две момчета и две момичета от Клодий, едно момче от Курион… прав си, би трябвало да познава.

При Плаценция Домициевият път се спускаше в долината на река Падус. Градът бе столица на Италийска Галия, управлявана от Гай Вибий Панза, един от най-лоялните Цезарови клиенти. Беше наследил поста си от Брут, затова когато Брут и Касий влязоха в Плаценция, той ги посрещна радушно.

— Скъпи Бруте, свършил си прекрасна работа — рече разгорещено Панза. — Аз на практика нямам нищо за вършене, освен да следвам указанията ти. С Цезар ли си дошъл да се срещнеш?

— Всъщност да. Това означава, че скоро тук ще има цяла тълпа — отвърна Брут, малко изненадан от толкова хвалебствия. С Гай Касий ще отседнем в странноприемницата на Тигелий.

— В никакъв случай! Не, не, и дума да не става! Получих писмо от Цезар, в което ме уведомява, че с него идват само Квинт Педий, Калвин и трима адютанти. Децим Брут, Гай Требоний и останалите му спътници продължават към Рим.

— Благодаря за поканата, Панза — намеси се рязко Касий.

Скоро получиха апартамент от четири стаи. Когато останаха насаме, Касий изръмжа:

— Да се надяваме, че няма да се наложи да чакаме много. Този Панза е нетърпимо досаден.

— Ъхъ — отвърна разсеяно Брут.

Мислите му бяха заети единствено с Порция, която му липсваше. Освен това изпитваше силно чувство за вина, задето не й бе казал къде отива.

Не се наложи да чакат много. Цезар пристигна на следващия ден, точно за вечеря. Поведението му бе може би твърде покровителствено за вкуса на Касий, но той очевидно искрено се радваше да ги види.

На вечеря присъстваха седмина: Цезар, Калвин, Квинт Педий, Панза, Брут, Касий и Гай Октавий. По традиция съпругата на Панза, Фуфия Калена, не го беше придружила в провинцията му, затова на масата нямаше жени, които да се месят в разговора.

— Къде е Квинт Фабий Максим? — поинтересува се Панза.

— Тръгна напред с Антоний — отвърна Цезар. — Той се справи много добре в Испания, така че ще има заслужен триумф. Също и Квинт Педий.

Касий стисна зъби, но нищо не каза. Идеята за триумфални шествия за победи, удържани срещу римляни, никак не му харесваше. Цезар със сигурност не можеше да нарече кампанията си потушаване на испанско въстание! Много малка част от населението на отвъдната провинция бе участвала, а близката изобщо не си беше помръднала пръста.

— Ти ще триумфираш ли? — попита Панза.

— Естествено — отвърна със злобна усмивка Цезар.

„Той изобщо не се старае да скрие факта, че противниците му бяха само римляни — помисли си Касий. — С тази жалка победа всичко ще излезе наяве! Чудя се дали е запазил главата на Гней Помпей, за да я показва на парада?“

Настъпи мълчание и всички се съсредоточиха върху храната. Касий не беше единственият, който се чувстваше неудобно от факта, че противниците на Цезар са били само римляни.

— Пишеш ли нещо сега, Бруте? — попита Цезар.

Изкаран рязко от мислите си за Порция, той вдигна кафявите си очи към него.

— Ами, да — отвърна. — Всъщност пиша цели три труда.

— Три?

— Да, обичам да върша по няколко неща наведнъж. За късмет ръкописите ми бяха в Тускулум, така че оцеляха от пожара.

— Пожар ли?

Брут почервеня като рак, прехапа устни:

— Ами… да. В кабинета ми в Рим избухна пожар. Всичките ми книги и документи изгоряха.

— В името на Полукс! И къщата ли изгоря?

— Не, тя е невредима. Нашият иконом се намесил навреме.

— Епафродит. Да, истинско съкровище, помня го. Казваш, че всичките ти книги и документи изгорели. Как така, като те обикновено са разпръснати по етажерки край всичките стени на стаята, да не говорим за масите и бюрото? — почуди се Цезар, дъвчейки орехови ядки.

— Ами, така — отвърна още по-смутено Брут.

Цезар вероятно вече се досещаше какво е станало, реши Касий. Брут обаче бе недостойна жертва за такъв голям хищник, затова темата беше сменена.

— Разкажи за ръкописите в Тускулум — подкани го Цезар.

— Ами, едното са размишления за добродетелта, другото е за търпеливото смирение, а третото — за дълга — обясни Брут, като се посъвзе от смущението.

— Какво пишеш за добродетелта, Бруте?

— О, добродетелта сама по себе си е достатъчна, за да осигури щастие. Ако човек е наистина добродетелен, нито бедността, нито болестите, нито изгнанието могат да помрачат щастието му.

— Разказвай! Ти ме изненадваш. Тези стоически аргументи вероятно ще се харесат много на Порция. Между другото, моите искрени поздравления за женитбата ти.

— О, благодаря. Благодаря.

— Търпеливо смирение. Това добродетел ли е? — попита Цезар, сетне сам си отговори: — Не, в никакъв случай!

Калвин се засмя:

— Типичен отговор за Цезар.

— Достоен отговор за всеки мъж — чу се глас от другия край на кушетката. — Търпението е истинска добродетел, а смирението е достойно за възхищение само при жените — заяви Октавий.