— Заплашвай, заплашвай! Думите ти са лишени от всякакво съдържание, Сервилия!
— Всъщност не за Фаний искам да говорим — рече Брут, когато гласовете на жените заглъхнаха зад дебелата врата.
— Не съм си и помислил такова нещо — отвърна Цицерон и наостри уши. — О, между другото, поздравления за новия ти брак.
— Новините се разпространяват бързо.
— Такава новина се движи по-бързо и от светкавица, Бруте. Чух я тази сутрин от Долабела.
— Долабела ли? Той не е ли с Цезар?
— Беше, но след като получи онова, което искаше, се върна, за да умилостиви кредиторите си.
— Какво искаше?
— Консулство и хубава провинция. Цезар му обеща, че ще бъде консул догодина, а след това ще замине за Сирия — отвърна с въздишка Цицерон. — Колкото и да се опитвам, все не мога да намразя Долабела. Въпреки че още отказва да ми върне зестрата на Тулия. Твърди, че смъртта й обезсилвала споразумението, и се боя, че е прав.
— Никой римлянин не може да обещава на някого, че ще стане консул — отбеляза мрачно Брут.
— Напълно съм съгласен. Какво искаше да обсъдим?
— Една тема, която съм засягал и преди. Това, че мисля да пресрещна Цезар по пътя му към Рим.
— О, Бруте, недей! — възкликна Цицерон. — По пътя вече има върволица от хора, които са тръгнали да се срещнат с него, преди да стигне Рим. Не се унижавай, като се включиш в стадото.
— Налага се. Касий също ще отиде. Ала какво да му кажа, Цицероне? Как да разбера намеренията му?
Цицерон запази непроницаемо изражение.
— Няма смисъл да питаш мен, драги ми Бруте. Аз не ще се включа в тази жалка тълпа. Ще остана тук.
— Възнамерявам да разговарям с него не само за себе си, а и за теб — обясни Брут. — Да му дам да разбере, че сме обсъждали нещата и ти си на моето мнение.
— Не, не, не! — изкрещя възмутено Цицерон. — В никакъв случай! Името ми няма да ти донесе никаква полза, особено след написването на „Катон“. Ако книгата го е ядосала толкова, че да напише „Антикатон“, аз със сигурност съм персона нон грата при цар Цезар. — Очите му проблеснаха. — Започнах да го наричам „цар Цезар“. Е, той се държи като монарх, не мислиш ли? Цар Гай Цезар, как само звучи!
— Съжалявам, че мислиш така, Цицероне, но аз така или иначе ще се срещна с Цезар в Плаценция.
— Е, прави, както намериш за добре. — Той се изправи. — Време е да се прибирам. Напоследък гостите прииждат един след друг. Не се сещам за някого, който още да не ме е посетил. — Оттегли се към вратата и с облекчение установи, че от другата страна не се чува нищо. — Разказах ли ти какво странно писмо получих преди известно време? От някакъв младеж, който твърди, че е внук на Гай Марий. Моли ме за помощ, представи си. Отговорих му, че с такива роднини като Цезар моята помощ надали ще му е нужна. — Цицерон продължи, все още с лице към затворената врата: — Синът ми, както, разбира се, знаеш, е в Атина. Искал да си купи каляска. Каляска, моля ти се! За какво са ни тези крака, скъпи ми Бруте, ако не да ги използваме за придвижване от едно място на друго? Особено на неговата възраст. — Той се подсмихна. — Писах му да иска пари от майка си. Ще ги получи на куково лято!
Цицерон едва си тръгна и на вратата се появи Сервилия.
— Връщам се в Рим — заяви кратко тя.
— Чудесна идея, мамо. Надявам се, когато заведа Порция в новия й дом, да си се успокоила. Говорех сериозно. Ако продължаваш да се държиш толкова обидно, ще те изхвърля.
— Не смятам да променя държанието си и ти няма да ме изхвърлиш. Само опитай и ще установиш колко власт имам все още върху финансовото ти състояние. Единственият мъж, който си е позволявал да ме унижава, е Цезар, а ти, нещастнико, не можеш да стъпиш и на малкия му пръст.
Със свит стомах той отиде при Порция, доволен, че двамата най-нежелани посетители за деня вече са си отишли. Майка му и финансовото му състояние? Но как? Чрез кого? Чрез банкера му Флавий Хемицил? Не. Чрез Матиний? Не. Чрез Скапций? Той винаги бе поддържал връзки с нея.
Жена му седеше в градината и наблюдаваше зреещите праскови на едно дърво. Когато го чу, тя се обърна, лицето й се озари от радост. Тя протегна ръце.
„О, Порция, толкова те обичам. Моята огнена жена.“
— Какво мислиш за това? — попита Сервилия.
— Със сигурност разбирам причините да се противопоставяш, но в много отношения Брут и Порция си подхождат — отвърна Касий. — Да, знам, че ти е противно да признаеш, че има прилики, но това не означава, че те не съществуват. Те са много жалка двойка, заблудени, скучни. Това е истинската причина да се откажа от стоицизма. Просто не съм толкова тесногръд.
Сервилия вдигна възхитен поглед към любимия си родственик. Той бе толкова мъжествен, толкова силен, толкова решителен. Какво щастие, че имаше такъв човек в рода! Вация Изаурик, женен за Юния Голямата, и Лепид, съпруг на Юния Малката, бяха сковани, педантични аристократи и сякаш никога нямаше да се примирят с прелюбодейството на тъща им с Цезар. За сметка на това Касий, който бе много по-пряко засегнат поради брака си с Тертула, не се влияеше от този факт.
— Тертула ми каза, че смяташ да се срещнеш с Цезар — рече тя.
— Да, така е. С Брут, надявам се, ако Порция не го накара да промени решението си. — Касий се усмихна. — Не вярвам да одобри умилкването на съпруга си около Цезар.
— О, той ще тръгне, без да й казва. Но защо всъщност е необходимо?
— Заради Мунда — отвърна просто Касий. — Такова облекчение почувствах, когато Цезар победи. Винаги съм мразел некоронования цар на Рим, но той поне реши нещата веднъж завинаги. Републиканската кауза вече е мъртва и не може да бъде същата. Тъй като получих прошката му и оттогава не съм извършил нито един грешен ход, възнамерявам да си поискам заслуженото. Искам следващата година да стана претор, Брут — също. Ала докато Великия мъж стигне Рим, всички служби ще са раздадени. — Погледна насмешливо Сервилия, двамата нямаха тайни. — Като… ъ… неофициален зет на Цезар, мисля, че заслужавам добър пост. Всъщност смятам, че заслужавам Сирия повече от Долабела. Не си ли съгласна?
— Напълно. Одобрявам решението ти.
Докато Цезар и Октавий, увлечени в безкрайни разговори, прекосят Близка Испания, за да стигнат морето и да продължат през Пиренеите, в пристанището Нарбон кипеше оживление, непознато от управлението на Луций Цезар по време на Галската война. Този привлекателен град при устието на река Атакс бе известен с морските си деликатеси и най-вече с най-вкусната риба на света. Това изключително плоско създание се ровеше толкова дълбоко в тинята, че се налагаше да го изкопават; оттам идваше и името му: тинеста барбуна.
Шейсетината римски сенатори, които пристигнаха на пристанището в края на юни обаче, със сигурност не бяха дошли само за да опитат вкусната риба. Цезар скоро щеше да дойде и тези влиятелни люде очевидно искаха да се срещнат с него. Изборът им бе паднал на Нарбон, защото по пътя за Рим нямаше друг град, който да осигури достатъчно комфорт на такъв голям брой изтъкнати мъже. Сенатори като Децим Брут, Гай Требоний, Марк Антоний и Луций Минуций Базил, бяха добре известни от времето на Галската война. Тези четиримата пристигнаха първи и веднага се настаниха в имението на Луций Цезар, което той още държеше с надеждата някой ден да се оттегли на това прекрасно място. Останалите се настаниха в по-сносните странноприемници или потърсиха подслон при богати нарбонски търговци. В Нарбон бяха много, защото градът бе главно пристанище на плодородните земи чак до Толоза, прекрасен островен град на река Гарумна.
Наскоро градът допълнително се беше издигнал, защото Цезар основа нова римска провинция, Нарбонска Галия, простираща се от река Родан до Пиренеите и от Средиземно море до Атлантика, където Дураниус и Гарумна се събираха при галската крепост Бурдигала. Така в нея се включваха земите на волките тектосаги и аквитаните. Като столица Нарбон имаше красив нов дворец и Цезар щеше да отседне в него. Първият управител на провинцията, храбрият и начетен Цезаров легат Авъл Хирций, вече се беше настанил там.
