„Аз, Гай Требоний, съм човек на Цезар. Дължа цялото си състояние и обществено положение на него. Ако Цезар не ме беше забелязал, аз щях да съм никой. Именно затова омразата ми към него е толкова голяма, защото при всяка своя стъпка знам, че ако тя е грешна, Цезар ще ме стъпче. Изтъкнатите аристократи като тия двамата имат право на някое и друго своеволие, но нищожествата като мен не могат да грешат. Аз не оправдах очакванията на Цезар в Отвъдна Испания. Той мисли, че не съм направил достатъчно, за да изгоня Лабиен и двамата Помпей. Затова, когато се срещнахме в Рим, трябваше да се хвърля в краката му и да моля за милост. Сякаш бях някоя от жените му. Той избра да е милостив, каза, че няма за какво да ми прощава, но аз го познавам. Той няма да ми се довери повече. Не ще ме направи пълноценен консул, аз ще бъда само фигурант.“

— Наистина ли се опита да убиеш Цезар, Антоний? — попита той.

Антоний примигна и се обърна към Требоний.

— Ами… всъщност, да.

— Какво те подтикна към това? — поинтересува се Требоний.

Антоний се ухили:

— Парите, какво друго? Бях с Попликола, Котила и Цимбер. Някой от тях… не помня кой точно, ми напомни, че аз съм наследникът на Цезар. Затова ми се стори добра идея да си взема парите веднага. Не направих нищо. Слугите на стареца патрулираха из целия Домус Публика. — Той изръмжа. — Искам да знам само кой ме е издал, защото някой със сигурност го е направил. В сената Цезар каза, че са ме забелязали, но аз съм убеден, че не са. Залагам на Попликола.

— Цезар е най-близкият ти роднина, Антоний — отбеляза Децим Брут.

— Знам! Изобщо не ме беше грижа. Фулвия обаче ми изкопчи цялата история, след като Цезар разгласи случая в сената, и ме принуди да й обещая, че никога повече няма да вдигна ръка срещу него. Накара ме да се закълна в предшественика си Херкулес — добави намусено той.

— Цезар е и мой роднина — рече замислено Децим Брут, — но аз не съм давал никакви клетви.

Лицето на Гай Требоний с големи тъжни очи винаги изглеждаше мрачно. Той погледна към Антоний:

— Въпросът е дали си склонен да подражаваш на Попликола и ще доложиш ли на Цезар, ако чуеш, че срещу него се подготвя заговор?

Настъпи неловко мълчание. Антоний и Децим Брут се втренчиха удивено в Требоний.

— Аз не съм доносник — обиди се Антоний, — дори когато става дума за заговори.

— Знам. Просто исках да се уверя.

Децим удари силно по масата с юмрук:

— Така няма да стигнем доникъде. Затова предлагам да сменим темата.

— На какво? — попита Требоний.

— В момента никой от нас не се радва на благоразположението на Цезар. Той ме направи претор тази година, но аз нямам почти никаква работа. Защо не ме взе в Отвъдна Испания? Щях да се справя много по-добре от Квинт Педий! Цезар обаче не е доволен от мен. Вместо да ме похвали за потушаването на въстанието на беловаците, той ме упрекна, че съм бил прекалено суров с тях. — Лицето му, толкова бледо, че изглеждаше странно безлично, се разкриви. — Независимо дали ни харесва или не, ние сме в пълна зависимост от Великия мъж, а на мен вече ми писна. Искам това консулство, дори да е само благодарение на неговата добра воля. Ти, Требоний, също заслужаваш да бъдеш консул. А ти, Антоний, ще трябва доста да се подмазваш, ако искаш да растеш в кариерата.

— Какъв е изводът? — попита нетърпеливо Антоний.

— Изводът е, че не бива повече да се свиваме в Рим като страхливци — отговори с обичайния си спокоен глас Децим Брут. — Трябва да го пресрещнем по пътя му към дома. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Стигне ли Рим, ще го наобиколят толкова много подлизурковци, че гласовете ни никога не ще стигнат до ушите му. Той ни познава от години, знае много добре, че сме способни военачалници. Обществена тайна е, че възнамерява да нападне Партското царство. Е, трябва да сме доста убедителни, ако искаме да бъдем старши легати във войската му. След Азия, Африка и Испания той има на разположение десетки опитни пълководци, от Калвин до Фабий Максим. В известно отношение ние сме минали величия, приятели мои. От войната в Галия минаха години. Затова трябва да побързаме и да му напомним, че сме по-способни от Калвин и Фабий Максим.

Другите двамата го слушаха с интерес.

— Аз получих доста от Галия — продължи Децим Брут, — но партите ще ме направят богат като Помпей Велики. Също като теб, Антоний, аз имам доста скъпи удоволствия. И тъй като да убиеш роднина е израз на лош вкус, ще се наложи да си осигурим приходи с одобрението на Цезар. Не знам какви са вашите планове, но аз тръгвам още утре да го пресрещна.

— Идвам с теб — заяви Антоний.

— И аз — присъедини се Требоний и се облегна доволно на стола си.

Темата беше интересна и реакцията на двамата Цезарови роднини не го остави разочарован. Точно кога е решил, че Цезар трябва да умре, Требоний не знаеше, защото идеята се беше зародила съвсем несъзнателно в главата му въпреки всичките му благородни намерения. Бе породена от омраза — омразата на един човек, който няма нищо, към друг, който има всичко.

Когато най-после се върна от Италийска Галия, Брут беше в доста странно настроение, поне за майка му. Въпреки че много беше харесал работата, дадена му от Цезар, той бе твърде разсеян и сякаш не чуваше постоянното й натякване, не се засягаше от хапливите й забележки.

Най-забележителна бе промяната, настъпила с кожата му. Беше се изчистила пълно от всякакви пъпки, той вече можеше да се бръсне гладко и само леките белези напомняха за заболяването, което го бе мъчило в продължение на двайсет и пет години. Следващата година двамата с Гай Касий щяха да навършат четирийсет и трябваше да се кандидатират за претори. Подарък, който дължаха изцяло на Цезар.

Цезар! Цезар, който сега бе неоспоримият господар на света, както любовникът на Сервилия Луций Понтий Аквила не пропускаше да й повтаря поне веднъж при всяка тяхна среща. В момента Аквила беше народен трибун и приемаше твърде тежко пълната си безполезност. Той бе неспособен да използва правото си на вето срещу нито един от законопроектите на диктатора и при всяка възможност, даваше израз на омразата си към Цезар.

Колкото до Гай Касий, той обикаляше Рим и бездействаше. Прекарваше времето си главно с хора като Цицерон и Филип. За изненада на повечето римляни той отхвърли стоицизма и прие епикурейството. Брут бе толкова покрусен от това, че започна да го избягва. А това не беше никак лесно, тъй като и двамата постоянно киснеха у Цицерон!

Затова Сервилия прекарваше по-голямата част от времето си в разговори с царица Клеопатра, отчаяна и самотна в мраморната си гробница. Царицата, разбира се, много добре знаеше, че Сервилия е била любовница на Цезар, но това не се отразяваше на приятелството им. Тя по-скоро го смяташе за нещо, което ги свързва, и Сервилия я разбираше.

— Мислиш ли, че ще се върне някога? — попита веднъж Клеопатра.

— В това отношение съм съгласна с Цицерон. Налага се — заяви твърдо по-възрастната жена. — Ако наистина смята да воюва с партите, преди това трябва да свърши доста неща в Рим.

— О, Цицерон! — възкликна с отвращение Клеопатра. — Не съм срещала по-надут човек.

— И той не те харесва.

— Мама — изкрещя Цезарион и нахълта, възседнал едно дървено конче. — Филомена не ми дава да изляза!

— Ако Филомена не дава, синко, значи не може.

— Не мога да повярвам колко прилича на Цезар — призна със свито гърло Сервилия.

„О, защо не му родих син аз? Моят син щеше да е римлянин, знатен патриций.“

Момченцето излезе в галоп, приело безропотно волята на майка си.

— На външен вид, да — отвърна с усмивка Клеопатра. — Ала представяш ли си Цезар толкова послушен, дори на неговата възраст?

— Честно казано, не. Защо да не излиза? Денят е прекрасен, а слънцето ще му се отрази добре.

Лицето на царицата помръкна.

— Ето още една причина да искам баща му да се завърне час по-скоро. Местните жители успяват да се промъкнат покрай стражата ми и скитат из имението. Имат ножове и режат носовете и ушите на всеки чужденец. Някои деца на възрастта на Цезарион, както и няколко слугини вече пострадаха.