Колесницата напредваше бързо. Скоро щяха да пресекат Бетис и да продължат по дългия път за река Тагус. Октавий се взираше през прозореца. Облиза устни, преглътна, обърна се към Цезар и го погледна право в очите:

— Много добре разбирам всичко, което ми каза, Цезаре, и съм ти безкрайно благодарен. Съветът ти е изключително полезен и смятам да го следвам неотклонно.

— В такъв случай, млади момко, чака те обещаващо бъдеще. — Очите му проблеснаха. — Забелязвам, освен това, че при цялото ни препускане из Отвъдна Испания не си получил нито един пристъп на астма.

— Хапдефане ме прегледа — отвърна младежът, който сега беше доста по-уверен в себе си. — Когато съм с теб, Цезаре, аз се чувствам в безопасност. Твоето одобрение и закрила ме обгръщат като одеяло и премахват всяка тревога.

— Дори когато говоря за отблъскващи неща?

— Колкото повече те опознавам, Цезаре, толкова повече те приемам като баща. Моят умря, преди да порасна достатъчно, за да обсъждам с него такива теми, вълнуващи всеки мъж. А Луций Филип… Луций Филип…

— Луций Филип се отказа от задълженията на баща още по време на раждането ти — прекъсна го Цезар, изключително доволен от развоя на разговора, от който така се бе опасявал. — Аз също бях лишен от бащин съвет, но получих по-добри наставления от майка си. Ация е истинска майка. Моята ми беше и баща. Затова, ако мога да ти помогна с мъжки съвет, ще го сторя с удоволствие.

„Не е справедливо — помисли си Гай Октавий, — че опознах Цезар толкова късно. Ако се бях събрал с него още като дете, може би изобщо нямаше да се разболея от астма. Любовта ми към него е безкрайна, готов съм да сторя всичко за него. Скоро ще свършим работата си в Испания и той ще се върне в Рим. При онази ужасна грозница и чудовищните й богове. Заради нея и детето й той няма да докосне богатствата на Египет. Колко са хитри жените. Тя зароби господаря на света, за да осигури съществуването на царството си. Ще запази съкровищата му за сина си, който не е римлянин.“

— Разкажи ми за съкровищниците, Цезаре — рече той и насочи големите си, невинни сиви очи към своя идол.

Облекчен от тази смяна на темата, Цезар заразказва. За това не можеше да говори пред никой друг римлянин, само пред това момче, което го приемаше като баща.

За Цицерон през тази първа година със съответствие на календара и сезоните бедите и разочарованията следваха едно след друго.

В началото на януари Тулия роди преждевременно хилаво и болнаво бебе. Малкият Публий Корнелий получи прякор от страна на баба си — Лентул. Предложението бе на Цицерон. Тъй като беше отишъл в Испания да помага на Цезар, Долабела нямаше възможност да претендира синът му да носи неговото име. Добро отмъщение за негодника, който се беше измъкнал, без да върне зестрата на Тулия.

Тя линееше, не се интересуваше от детето, отказваше да се храни и не вършеше нищо. В средата на февруари почина от любов по Долабела. На Цицерон това нещастие донесе още по-голяма скръб заради безразличието на бившата му жена и претенциите на настоящата, Публилия, която така и не можеше да разбере защо съпругът й плаче, скърби и не й обръща внимание. Освен това Публилия бе твърде разочарована от брака с този известен мъж, както не спираше да повтаря на майка си и малкия си брат при всяка тяхна среща. Скърбящият Цицерон вече толкова се страхуваше от посещенията на роднините си, че търсеше повод да се скрие от тях.

Последваха многобройни съболезнователни писма, между които едно от Брут, написано точно преди да тръгне за Рим от Италийска Галия. Цицерон го отвори трескаво, сигурен, че този мъж, толкова близък до него както по философски, така и по политически убеждения, е намерил най-подходящите думи, за да го разтуши. Вместо това намери хладно, безстрастно, банално описание на „изключително голямата, тежка и неизлечима скръб“ на другия мъж. Ударът бе още по-голям, когато в писмото от Цезар той намери онези изтънчени утешителни слова, които беше очаквал от Брут. О, защо най-неподходящият човек бе способен да напише толкова прочувствено писмо?

Най-неподходящият, най-неподходящият, най-неподходящият! Тази гледна точка бе потвърдена от едно писмо на Лепид, който като най-стар патриций в сената бе и негов председател, принцепс сенатус. Той питаше защо Цицерон не посещава заседанията и го информираше, че според новото законодателство на Цезар по този начин рискува да загуби мястото си. От самото основаване на Републиката членовете на сената запазваха правото си да участват в него, без да се появят дори на едно заседание. Сега нещата стояха другояче. Сенаторите трябваше да изпълняват ролята на съдии, когато им се каже, и да присъстват на заседанията. Ако Цицерон бе възпрепятстван да изпълнява задълженията си поради болест, трима други сенатори трябваше да свидетелстват за това.

Болест беше единствената уважителна причина за отсъствие от заседанията, ако сенаторът се намираше в Италия. На всичкото отгоре, за да напусне страната, сенаторът трябваше да подава молба до сената! Навсякъде, където погледнат, членовете на тази най-древна и свята институция на властта срещаха спънки и ограничения. О, това бе нетърпимо. Заслепен от скръб и гняв, Цицерон се принуди да търси трима сенатори, които да свидетелстват пред Лепид, че Марк Тулий Цицерон не е в състояние да изпълнява задълженията си поради тежко и продължително заболяване.

За капак на всички обиди Цицерон откри, че величествената гробница в памет на Тулия, изградена от известния архитект Клуатий, ще му струва не десет, а двайсет таланта. Скандалните закони на Цезар повеляваха в държавната хазна да бъде внесена сума на същата стойност, на която е издигната гробницата. За това адвокатът лесно намери странична вратичка. Достатъчно бе да нарече гробницата на Тулия светилище и нямаше да се налага да плаща. Така тя имаше не прост гроб, а истински храм. Все пак от трийсетте години съвместен живот с Теренция имаше някаква полза — тя знаеше начини за укриване на данъци, за които Цезар дори не беше сънувал.

Разбира се, имаше и какво да намали скръбта му, най-вече доброто приемане на „Катон“. В едно писмо Авъл Хирций, управляващ Нарбонска Галия, го уведоми, че Цезар възнамерявал да напише „Антикатон“. „О, Цезаре, да, задължително го напиши! Това ще срине авторитета ти така, както не си и сънувал.“

Новини от Отвъдна Испания все не идваха. Толкова се бавеха, че Хирций, който му беше писал на осемнайсетия ден на април, още не знаеше за залавянето и обезглавяването на Гней Помпей. Вестта за Мунда обаче бе стигнала Рим. Републиканската съпротива бе напълно сломена и вече нищо не можеше да спре издаването на закони, накърняващи правата на първата класа. Дори Атик, който по принцип не се боеше от Цезар, започваше да се тревожи. Макар че още полагаше усилия за отклоняване на новите заселници от Бутротум, хората на Цезар отказваха да му съдействат.

— Трябва да изчакаме завръщането на Цезар — каза му Цицерон. — Едно е сигурно, безимотните граждани на Рим не могат да се прехвърлят през морето за една нощ. Докато Цезар не се прибере, никой няма да замине. Искам да ти кажа още нещо, Тите. Ще се разведа с Публилия. Не мога да издържа нея и роднините й нито ден повече.

Тит Помпоний Атик погледна със съчувствие приятеля си. Той беше изтъкнат аристократ от Цецилиевия род и би могъл да има блестяща кариера, да се издигне дори до консул, но заветната му любов бе търговията, а сенаторите нямаха право да влагат парите си в друго, освен в недвижима собственост. Освен това той обожаваше малки момченца и макар че не го афишираше, си беше спечелил прозвището Атик заради привързаността си към Атина, град, където на подобни сексуални предпочитания не се гледаше с лошо око. Това бе неговият втори роден дом и той оставяше развратните си занимания само за посещенията си там. С четири години по-възрастен от Цицерон, той се беше оженил късно за една братовчедка, Цецилия Пилия, и имаше от нея една-единствена наследница, обожаваната от него Цецилия Атика. Поддържаше с Цицерон силни приятелски връзки, защото сестра му Помпония бе омъжена за Квинт Цицерон. Този брак бе също твърде нестабилен. В крайна сметка, размишляваше той, никой от двамата Цицерони не беше случил на съпруга. Те бяха принудени да се оженят за пари. Не бяха предвидили обаче, че богатите жени обичат да контролират сами парите си и законът не ги задължава да делят имуществото със съпрузите си. Жалко, че и двете жени обичаха много своите Цицерони. Просто не знаеха как да изразят любовта си. Освен това бяха изключително стиснати и никак не одобряваха склонността на мъжете си да харчат.