Гай Октавий… Лациум очевидно. В сената имаше много Октавии дори сред консулите. Агрипа вдигна рамене и отново се наведе над списъка на екзекутираните.

— Влез — отговори Цезар, след като Октавий почука.

Пълководецът го посрещна с каменно лице, но щом го видя, изражението му се смекчи. Той остави перодръжката и се изправи.

— Мили ми племеннико, ти си преживял цялото пътуване. Радвам се да те видя.

— Аз също се радвам, Цезаре. И много съжалявам, че изпуснах битката.

— Няма за какво да съжаляваш. Тя не се отличаваше с добра тактика и аз загубих много хора. Изглеждаш добре, но ще накарам Хапдефане да те прегледа, за да се увери, че си здрав. Имаше ли много сняг по проходите?

— В Монс Генава да, но в Пиренеите беше чисто. — Октавий седна. — Много мрачен изглеждаше, когато влязох, чичо.

— Четели Цицероновия „Катон“?

— Тези презрени лъжи? Да, развличах се с тях, докато бях на легло в Рим. Надявам се, че готвиш достоен отговор.

— Точно това правех, когато почука — отвърна с въздишка Цезар. — Някои, като Калвин и Месала Руф, смятат, че не бива да отговарям. Мислят, че всичко, което напиша, ще се сметне за оправдание.

— Вероятно са прави, но въпреки това трябва да отговориш. Да замълчиш е все едно да признаеш, че всичко е истина. Онези, които сметнат написаното от теб за оправдания, така или иначе няма да ти повярват. Цицерон те обвинява, че си унищожил завинаги демократичната система — правото на всеки римлянин да живее без чужда намеса, — и за смъртта на Катон. Когато имам достатъчно пари, смятам да изкупя всички копия на „Катон“ и да ги изгоря.

— Интересно решение! Мога и аз да го направя.

— Не, хората ще се досетят кой стои зад това. Нека го направя аз и след известно време. Когато духовете се успокоят. Как смяташ да съставиш отговора си?

— Започвам с някои остри забележки по отношение на Цицерон. Сетне подлагам характера на Катон на анализ, по-унищожителен и от онзи, който Гай Касий направи на Марк Крас. От алчността и пиянството до домашните философи и отвратителното му отношение към съпругите му. Всичко ще бъде описано. Сигурен съм, че Сервилия ще ми разкаже и някои по-малко известни подробности около живота на Катон — добави лукаво той.

Така започна доста необичайната военна служба на Гай Октавий. Той се надяваше, че ще има възможност да затвърди познанството си с удивителния Марк Виспаний Агрипа, но на следващия ден установи, че Цезар има съвсем други планове за адютанта си.

Когато Фортуна изпратеше Цезар на някое място, той отказваше да го напусне, докато не сложи нещата в ред. В Отвъдна Испания, отдавна присъединена към провинциите на Рим, работата му се състоеше предимно в създаването на римски колонии. Войниците от всичките му легиони, освен Пети и Десети щяха да получат земя, отнета от испански собственици, взели страната на републиканците. В Урсон щеше да се създаде колония за безимотни римски жители, носеща гръмкото име Колония генетива Юлия урбанорум, но останалите нови заселници щяха да са войници ветерани. Имаше една колония край Хиспалис, една край Фиденция, две край Укуби и три около Нови Картаген. Още четири бяха основани в земите на лузитаните. Жителите на всяка колония щяха да се ползват с пълни римски граждански права, а в управлението им можеха да участват и освободени роби.

Работата на Октавий се състоеше в това да придружава Цезар в носещата се в галоп колесница от една колония към друга. Пълководецът следеше за правилното разпределение на земята, за правилното извършване на различните дейности, издаваше купища колониални закони, правилници и актове и лично избираше първите участници в управлението. Октавий си даваше сметка, че това е едно изпитание за него: Цезар следеше не само как се справя със задачите, а и дали здравето му ще издържи.

— Надявам се, че ти помагам, чичо — рече младежът, докато се връщаха от Хиспалис.

— При това много — отговори с нескрито задоволство Цезар. — Ти не само че изпипваш нещата в най-големи подробности, но получаваш удоволствие от задачи, които на повечето хора биха се сторили досадни. Ако беше флегматик, щях да те нарека идеален бюрократ, ала ти кипиш от енергия. След десет години ще си в състояние да управляваш Рим вместо мен, докато аз се занимавам с неща, които ми се удават по-добре. Нямам нищо против да кова най-необходимите за града закони, но не издържам да стоя твърде дълго на едно място, дори това да е Рим. Сърцето ми е в този град, но не и краката ми.

Двамата вече се държаха доста свободно, сякаш нямаха възрастова разлика от повече от трийсет години. Очите на Октавий грейнаха весело и той се засмя:

— Знам, Цезаре. Краката ти трябва постоянно да вървят. Можеш ли да поотложиш кампанията срещу партите, докато натрупам достатъчно опит, та наистина да имаш някаква полза от мен? Рим няма да се подчини на един обикновен младеж, но се съмнявам, че онези, които оставиш да управляват, ще изпълняват безпрекословно волята ти.

— Марк Антоний — измърмори Цезар.

— Именно. Или Долабела. Калвин може би, но той не е достатъчно амбициозен, че да приеме такъв пост. А Хирций, Панза, Полион и останалите просто нямат достатъчно изтъкнати предци, че да усмирят Антоний и Долабела. Толкова ли скоро трябва да тръгваш за Ефрат?

— Само две страни в света са в състояние да извадят Рим от сегашното финансово затруднение, племеннико: Египет и Партското царство. По обясними причини не мога да пипна Египет. Така че остават партите.

Октавий се облегна назад. Не искаше Цезар да види лицето му, за да не отгатне мислите му.

— Разбирам защо трябва да е Партското царство. Все пак богатството на Египет не може да се сравнява с тяхното.

При това изявление Цезар избухна в смях, докато от очите му потекоха сълзи.

— Ако беше зърнал онова, което съм видял аз, Октавий, нямаше дори да си помислиш такова нещо.

— Какво си видял?

— Съкровищниците — отвърна Цезар все още през смях.

За момента това бе достатъчно. Бързай бавно.

— Странна работа имаш — каза Агрипа на Октавий по-късно същия ден. — По-скоро като секретар, отколкото като кадет.

— Всекиму своето — отвърна Октавий, тъй като не искаше много да обсъжда тази тема. — Аз нямам талант във военното изкуство, но за сметка на това имам усет към управлението. Работата при Цезар е чудесно обучение. Той ми разказва за всичко, което прави, и аз… ами, аз го слушам много внимателно.

— Не ми каза, че ти е чичо.

— За да сме точни, не е. Чичо на майка ми е.

— Квинт Педий твърди, че си му най-големият любимец.

— Значи Квинт Педий е недискретен.

— Той май ти се пада първи братовчед или нещо подобно. Понякога си говори сам — отвърна Агрипа, опитвайки се да прикрие собствената си недискретност. — Ще се задържиш ли повече време?

— Да, две нощи.

— Ела тогава да се повеселиш с нас утре. Нямаме много пари и храната не е нещо особено, но си добре дошъл.

Това „нас“ се оказаха Агрипа и един военен трибун на име Квинт Салвидиен Руф, червенокос пиценец на около двайсет и пет.

Салвидиен изгледа любопитно Октавий.

— Всички говорят за теб — отбеляза той, като избута няколко военни атрибута, за да му направи място.

— За мен? Защо? — поинтересува се Октавий и седна, действие, което напоследък извършваше твърде рядко.

— Ами, първо, ти си любимецът на Цезар. Освен това нашият началник Педий те определя като деликатен. Твърди, че не можеш да яздиш и да служиш като останалите мъже.

Един прислужник донесе храната, включваща жилава варена птица, каша от нахут и сушено месо, хляб, зехтин и чиния превъзходни испански маслини.

— Нямаш голям апетит — отбеляза Салвидиен, докато се тъпчеше.

— Нали съм „деликатен“ — тросна се леко Октавий.

Агрипа се усмихна и наля вино на момчето. Гостът опита, сетне остави чашата. Усмивката на Агрипа стана по-широка.