Когато в нашия забой чухме сигнала на инженера, радостта ни беше също така голяма, както когато чухме в шахтата шума от кофите за изгребване на водата.

— Спасени сме!

Радостен вик се изтръгна от гърдите ни и без да размислим, помислихме, че ей сега ще ни подадат ръка. После, както при случая с кофите, след надеждата дойде отново отчаянието.

Ударите на кирките показваха, че работниците са още много далече. На двадесет или тридесет метра може би. Колко ли време беше необходимо, за да се пробие тоя масив? Пресмятанията ни бяха различни — месец, седмица, шест дена. Как ще чакаме месец, седмица, шест дена? Кой от нас щеше да бъде още жив след шест дена? Колко ли дни бяхме прекарали вече без храна?

Само учителят продължаваше да говори смело, но постепенно нашето отчаяние го овладяваше, а малко по малко и слабостта сломяваше неговата твърдост. Ако можехме да пием до насита, не можехме да ядем и гладът вече толкова много ни измъчваше, че се опитахме да ядем гнило дърво, надробено във водата.

Карори, който беше най-гладният между нас, наряза единствения си ботуш и непрестанно дъвчеше парчета кожа.

Като виждах докъде гладът можеше да докара другарите ми, признавам, че и мене ме обзе някаква уплаха, която, прибавена към другите ми страхове, много ме измъчваше. Слушал бях Виталис да разказва често разни случки при корабокрушения, защото той беше пътувал много по море или поне толкова, колкото по суша, и откакто ни измъчваше гладът, една от тия случки не ми излизаше от ума: моряци били изхвърлени на някакво пусто островче, където нямало никаква храна, и убили юнга, за да го изядат. Питах се, като слушах как другарите ми се оплакват от глад, дали и на мене не ми е отредена такава съдба и дали и аз няма да бъда убит на нашето каменовъглено островче, за да бъда изяден. Уверен бях, че учителят и чичо Гаспар ще ме защитят, но Пажес, Бергуну и Карори, особено Карори, който точеше големите си бели зъби с парчетата от ботуша, не ми вдъхваха никакво доверие.

Разбира се, тези опасения бяха глупави, но в положението, в което се намирахме, не мъдрият и хладен разум направляваше нашия ум и нашето въображение.

Липсата на светлина увеличаваше още повече на шия ужас. Една след друга лампите ни останаха без масло. И когато останахме само с две лампи, учителят реши, че ще ги палим само в случай, че ни е необходима светлина. Тъй че сега прекарвахме цялото си време на тъмно.

А това не беше само страшно, но и опасно, защото и при най-малкото невнимателно движение можехме да се търкулнем във водата.

Бяхме само по трима на площадка и имахме малко повече място — чичо Гаспар лежеше на единия край, учителят на другия, а аз в средата между тях.

По едно време, както дремех, бях много изненадан, като чух учителя да шепне, сякаш бълнуваше.

Разсъних се и се ослушах.

— Има облаци — казваше той. — Хубаво нещо са облаците. Някои хора не ги обичат, но аз ги обичам! А! А! Ще има и вятър, и още по-добре! Обичам и вятъра.

Бълнуваше ли? Разтърсих му ръката, но той продължи:

— Ако обичате, изпържете ми един омлет от шест яйца, не, от осем. Изпържете дванадесет яйца, ще ги изям с удоволствие, като се прибера.

— Чувате ли го, чичо Гаспар?

— Да, бълнува.

— Не, буден е.

— Говори глупости.

— Уверявам ви, че е буден.

— Хей, учителю!

— Искаш ли да вечеряш с мене, Гаспар? Ела, но знай, че ще има силен вятър.

— Побъркал се е — рече чичо Гаспар. — От глад и от треска.

— Не, поминал се е — обади се Бергуну. — Душата му говори. Виждате много добре, че е другаде. Къде е вятърът, учителю, мистрал ли е?

— Няма никакъв мистрал! — извика Пажес.

Всички ли си бяха изгубили ума! Полудели ли бяха? Но тогава ще се сбият, ще се изпотрепят. Какво да правя?

— Искате ли вода, учителю?

— Не, благодаря. Ще пия, като си ям омлета.

Доста време говориха и тримата едновременно, без да си отговарят, и между несвързаните им приказка непрестанно се въртяха думите „ядене, излизане, небе, вятър“.

Изведнъж ми хрумна да запаля лампата. Тя беше поставена до учителя заедно с кибрита и аз я взех. Щом светна, и те млъкнаха.

После, след като помълчаха, попитаха какво става, също като че ли се събуждаха.

— Бълнувахте — рече чичо Гаспар.

— Кой?

— Ти, учителю, Пажес и Бергуну. Казвахте, че сте навън и че духа вятър.

От време на време чукахме на стената, за да обадим на нашите спасители, че сме живи, и чувахме как кирките им непрестанно къртят въглищата. Но шумът от техните удари се усилваше бавно, което показваше, че са още далече.

Когато запалих лампата, слязох да налея вода в ботуша и ми се стори, че водата в ямата е спаднала с няколко сантиметра.

— Водата спада.

— Божичко!

И пак ни обзе надежда. Искаха да оставят лампата запалена, за да следят спадането на водата, но учителят се възпротиви. Помислих, че ще избухне бунт. Но учителят никога не искаше нещо, без да ни даде разумни доводи.

— От лампите ще имаме нужда по-късно. Ако ги изхабим сега за нищо, какво ще правим, когато ни потрябват? И после, мислите ли, че няма да умрете от нетърпение, като гледате как неусетно спада водата? Не бива да очаквате, че ще спадне изведнъж. Ще ни спасят, имайте търпение. Останали са ни още тринадесет клечки. Ще ги използуваме всеки път, когато поискате.

Угасихме лампата. Всички бяхме пили много вода. Никой вече не бълнуваше. И дълги часове, а може би дни стояхме неподвижни — само ударите на кирките, с които дълбаеха прохода, и шумът от кофите в шахтите поддържаха живота ни. Неусетно тия шумове ставаха все по-силни и по-силни. Водата спадаше и се приближаваха към нас. Но щяха ли да дойдат навреме? Ако работата на нашите спасители напредваше ползотворно всеки миг, и нашата слабост — телесна и душевна — всеки миг ставаше по-голяма и по-мъчителна. Моите другари не бяха яли от деня на наводнението. А още по-страшно беше, че дишахме само въздух, който не се подновяваше и от ден на ден ставаше все по-нечист и по-тежък за дишане. За щастие със спадането на водата бе спаднало и атмосферното налягане, защото, ако беше останало, каквото беше в самото начало, бездруго щяхме да се задушим. Тъй че, каквото и да се каже, ако бяхме спасени, спасени бяхме само благодарение на бързината, с която е било организирано и проведено нашето спасяване.

Шумът на кирките и кофите беше съвсем равномерен, като движението на часовниково махало, и всяко прекъсване поради сменяването на въглекопачите ни караше да изживяваме трескави вълнения. Дали щяха да ни изоставят, или пък бяха срещнали непреодолими пречки? През едно от тия прекъсвания се чу страхотен шум, някакво хъркане, някакво мощно дихание.

— Вода нахлува в рудника — извика Карори.

— Не е вода — заяви учителят.

— Какво е?

— Не зная, но не е вода.

Учителят ни беше дал вече многобройни доказателства за своята проницателност и за безпогрешния си усет, но му вярваха само ако подкрепеше думите си с ясни доводи. Като призна, че не знае причината на този шум (както узнахме по-късно, той се дължал на някакъв вентилатор със зъбна предавка, пуснат, за да изпрати въздух на работниците), с безумен ужас се върнахме към мисълта за наводнение.

— Запали лампата!

— Излишно е.

— Запали, запали!

Трябваше да се подчини, защото всички изказаха това желание. Светлината на лампата ни показа, че водата не се беше покачила, а по-скоро спадаше.

— Виждате ли? — каза учителят.

— Ще се покачи и тоя път вече ще умрем.

— Тогава по-добре да умрем веднага, не мога повече.

— Дай лампата, учителю, искам да напиша една бележка на жената и на децата.

— Пиши и за мене.

— И за мене.

Лампата, за да пише на жена си и на децата си, преди да умре, беше поискал Бергуну. Имаше в джоба си лист хартия и парче молив. Приготви се да пише.

— Ето какво искам да пиша:

„Ние, Гаспар, Пажес, учителят, Карори и Реми, затворени в забоя, скоро ще умрем.“