— Това е справедливо — одобри учителят. — Само това заслужава.
След тия думи на учителя, които бяха, тъй да се каже, наказателна присъда за Компейру, и тримата — чичо Гаспар, учителят и аз — се притиснахме един до друг, като оставихме празно място между нас и нещастника, който се беше строполил върху въглищата.
Няколко часа, мисля, той стоя там съкрушен, без да помръдне, и само от време на време повтаряше:
— Разкайвам се.
Тогава Пажес и Бергуну му крещяха:
— Много е късно. Разкайваш се, защото се боиш, подлецо. Преди шест месеца, преди година трябваше да се разкаеш.
Той се задъхваше и без да им отговаря направо, повтаряше:
— Разкайвам се, разкайвам се.
Тресеше го, защото цял трепереше и зъбите му тракаха.
— Жаден съм — каза той. — Дайте ми ботуша.
Нямаше вече вода в ботуша. Станах, за да го напълня. Но Пажес, който ме видя, ми кресна да спра и чичо Гаспар веднага ме хвана за ръката.
— Заклехме се, че няма да се занимаваме с него — каза Пажес.
Няколко време Компейру продължи да повтаря, че е жаден, после стана, за да слезе сам за вода.
— Ще повлече пръстта — викна Пажес.
— Оставете го поне свободен — каза учителят.
Компейру ме беше видял преди малко, че слизам, като се плъзгам по гръб. Поиска да направи същото. Но аз бях лек и пъргав, а той беше тежък и неподвижен. Едва си опря гърба и въглищата под него се сринаха, не можа да се задържи с разкрачените си крака и с ръцете, които махаше във въздуха, и се плъзна в черната яма. Водата плисна чак до нас, после се затвори и не се отвори вече.
Наведох се напред, но чичо Гаспар и учителят ме хванаха за ръцете.
Разтреперан от страх, се дръпнах назад. Бях вкаменен, полумъртъв от ужас.
— Не беше почтен човек — обади се чичо Гаспар.
— Сега всичко ще тръгне на добре — каза Пажес и заудря с двата си крака стената на забоя.
Всичко не тръгна на добре и бързо, както се надяваше Пажес, но за това не бяха виновни инженерите и работниците, които работеха за нашето избавление. Проходът, който започнали да прокарват, се копаел непрестанно, без почивка. Но работата била трудна.
Въглищата, през които прокарвали прохода, били, както казват миньорите, упорити, тоест много твърди, и понеже галерията била тясна и само един въглекопач можел да копае, трябвало да го сменяват често, така разпалено работел всеки от тях.
Същевременно проветряването на галерията ставало мъчно. С напредването на работата поставяли ламаринени тръби — съединявали краищата им и ги замазвали с глина. Но макар че мощен ръчен вентилатор изпращал въздух в тия тръби, лампите горели само пред отвора на тръбата.
Всичко това забавяло прокопаването и седем дена след нашето изчезване били прокопани само двадесет метра. При обикновени условия тая работа изисквала повече от месец, но благодарение на средствата, с които разполагали, и на проявеното усърдие вървяло по-бързо.
Трябвало обаче цялото благородно упорство на инженера, за да се продължи тая работа, тъй като всички единодушно твърдели, че тя за нещастие била напълно излишна. Всички изчезнали миньори били загинали. Трябвало само да продължават да изгребват водата с кофи и все някой ден щели да открият всички трупове. Какво значение имало тогава дали ще слязат няколко часа по-рано, или няколко часа по-късно? Такова било мнението на сведущите лица, а също и на народа. Дори самите роднини, жените, майките сложили траур. Никой вече нямало да излезе жив от Трюйер. Без да забавя изтребването на водата, което щяло да бъде прекъснато само ако се явяла някаква повреда в съоръженията, инженерът напук на всеобщото мнение и на забележките на своите събратя и на приятелите си продължавал прокопаването на прохода.
У него имало упоритост и благородната вяра, която беше помогнала на Колумб да открие един нов свят. — Още един ден, приятели — казвал той на работниците, — и ако утре не открием нищо, ще се откажем. Моля ви да направите за другарите си това, което бих молил да направят за вас, ако вие се намирахте на тяхното място.
Вярата, която го въодушевявала, преминала в сърцата на работниците, които идвали разколебани от слуховете в града, но си тръгвали, споделяйки неговата увереност.
И с чудна задружност и усърдие копаели прохода.
От друга страна, трябвало да се подпира с греди коридорът на лампистерната, който се бил срутил на няколко места, и така с всички възможни средства той се стремял да изтръгне от рудника ужасната му тайна и неговите жертви, ако някои от тях са останали живи.
На седмия ден, при смяната на въглекопачите, на въглекопача, който дошъл, за да продължи да копае, му се сторило, че чува някакъв лек шум, сякаш слаби удари, и вместо да забие кирката, той я задържал във въздуха и прилепил ухо о въглищата. После, като помислил, че се е излъгал, повикал един от другарите си да слуша заедно с него. Двамата се вслушали и след миг дочули слаб звук, повтарян на равни промеждутъци.
Вестта се понесла веднага от уста на уста, посрещнали я повече с недоверие, отколкото с вяра, и стигнала до инженера, който се втурнал в галерията.
Най-после! Значи е имал право! Останали са живи хора, които неговата вяра ще спаси! Няколко души го последвали. Той отстранил миньорите и се ослушал, но бил толкова развълнуван, така разтреперан, че не чул нищо.
— Не чувам нищо — казал той отчаян.
— Това е духът на мината — обадил се един работник, — иска да ни изиграе някоя лоша шега и чука, за да ни заблуди.
Но двамата въглекопачи, които чули първи шума, твърдели, че не са се излъгали и че на ударите им били отговорили с удари. Те били опитни хора, остарели в рудниците, и техните думи имали тежест.
Инженерът накарал да излязат онези, които го последвали, и дори всички работници, които образували верига за изхвърляне на пръстта, и останал само с двамата въглекопачи.
Тогава те ударили няколко пъти с кирката силно и отмерено, после притаили дъх и прилепили ухо о земята.
След миг сърцата им развълнувано затуптели — слаби, бързи и отмерени удари отговорили на техните.
— Почукайте още веднъж, по-раздалечено, за да се уверим напълно, че това не е ехото на вашите удари.
Въглекопачите заудряли пак и веднага същите отмерени удари, които били чули — сигналът за сбор на миньорите, — отговорили на техните удари.
Нямало вече никакво съмнение: хората били живи и могли да ги спасят.
Новината се пръснала из града като облак прах и тълпата се втурнала към Трюйер — още по-многобройна, може би и по-развълнувана, отколкото в деня на катастрофата. Жените, децата, майките, роднините на жертвите пристигнали разтреперани, светнали от надежда в траурните си дрехи. Колцина ли са останали живи? Мнозина може би. Вашият навярно, моят положително.
Искали да разцелуват инженера, но той, равнодушен към радостта, както бил равнодушен към недоверието и подигравките, мислел само за спасяването. И за да отстрани и любопитните, и роднините, поискал войници от гарнизона да оградят околностите на рудника, за да може свободно да се работи.
Доловените удари били толкова слаби, че било невъзможно да се определи точно мястото, откъдето идели. Но това указание било достатъчно, за да се разбере, че спасени от наводнението работници се намират в един от трите забоя в равната галерия на старите шахти. Сега трябвало да стигнат до пленниците не вече с един проход, а с три, които да водят към трите забоя. Когато напреднат повече и започнат да чуват по-добре, ще изоставят излишните проходи и ще съсредоточат всички усилия в онзи, който се окаже необходим. Продължили да работят с още по-голямо усърдие, а и съседните дружества изпратили в Трюйер най-добрите си въглекопачи. Към надеждата да стигнат през изкопните проходи се прибавила и надеждата да влязат през галерията, защото водата в шахтата намалявала.
