— Кажи й, че баща й я целува.

Подемникът слязъл долу. Инженерът извикал. Петима миньори дошли. Накарал ги да се качат в подемника. Докато ги изкачвали, той продължил да вика, но напразно. Виковете му били заглушени от бученето на водите и от срутванията.

Но водите нахлули в галерията и в същия миг инженерът видял лампи. Изтичал към тях, нагазил до колене във водата и довел още трима души. Подемникът слязъл пак долу, той ги настанил вътре и искал да се върне към светлинките, които видял. Но мъжете, които бил спасил, го дигнали насила, вмъкнали го при себе си в подемника и дали сигнал за изкачване. Тъкмо навреме — водите били залели всичко.

Невъзможно било да се спасят хората по този начин. Трябвало да се прибегне към друг. Но какъв? Около него нямало почти никой. Сто и петдесет работници били слезли, тъй като сутринта били раздадени сто и петдесет лампи, а само тридесет лампи били върнати в лампистерната, значи в рудника били останали сто и двадесет души. Живи ли са? Мъртви ли са? Дали са успели да намерят някое убежище? Тия въпроси се нижели със страшна тревога в ужасения му ум.

Тъкмо когато инженерът установил, че сто и двадесет души са затворени в рудника, навън на различни места станали експлозии. Пръст и камъни летели на грамадна височина. Къщите треперели, сякаш били разтърсени от земетръс. Това явление било обяснимо за инженера — газовете и въздухът, изтласкани от водите, се сгъстили в затворените забои и там, където почвата била по-тънка, над издадените залежи, земната кора се пръскала като парен котел. Рудникът бил пълен. Катастрофата била налице.

Но вестта се пръснала във Варс. От всички страни се стичала тълпа в Трюйер — работници, любопитни, жени, деца на изчезналите миньори. Те питали, търсели, разпитвали. Понеже не могли да им отговорят нищо, мъката преминала в гняв.

— Крият истината!

— Инженерът е виновен!

— Смърт на инженера!

— Смърт!

И се готвели да нахлуят в канцеларията, където инженерът, наведен над чертежите, глух към виковете навън, търсел на кое място може да са се подслонили работниците и откъде трябва да започне спасителната работа.

За щастие инженерите от съседните рудници също се притекли начело на работниците си, а с тях и работниците от града. Успели да удържат тълпата, говорили й. Но какво могли да й кажат? Сто и двадесет мъже липсвали. Къде са?

— Баща ми?

— Къде е мъжът ми?

— Върнете сина ми!

Гласовете били развълнувани, въпросите — сподавени от ридания. Какво да се отговори на тия деца, на жените, на майките?

Само с едно — с думите на инженерите, които се събрали на съвещание:

— Ще ги търсим, ще направим невъзможното.

И спасителната работа започнала.

Ще намерят ли поне един жив между тия сто и двадесет души? Вероятността била малка, надеждата — слаба. Но какво от това! Напред!

Спасителната работа била организирана, както бе предвидил учителят. Кофите за изчерпване на водата били инсталирани в трите шахти и щели да работят и денем, и нощем, докато излеят и последната капка вода в Дивон.

В същото време започнали да копаят галерии. В каква посока да започнат? Не знаели. Малко наслуки, по копаели. Явили се разногласия сред инженерите върху ползата от тия галерии, които трябвало да се копаят наслуки, без да се знае в какво положение се намират работниците, които са още живи. Но инженерът на рудника се надявал, че хората може да са се скрили в старите шахти, където водата не би могла да ги стигне, и настоявал да се копае направо от земната повърхност към старите шахти, дори и никого да не спасят.

Пробивали колкото се може по-тясна галерия, за да губят по-малко време, и само един въглекопач бил начело. Изкопаните въглища изхвърляли с кошници, които си предавали верижно. Щом въглекопачът се уморявал, веднага го замествал друг. Така, без почивка, непрекъснато, денем и нощем, се извършвали едновременно и двете работи — изчерпването на водата и прокопаването на галерията.

Ако времето е било дълго за тези, които работеха отвън за нашето спасяване, колко по-дълго беше то за нас, безпомощните затворници, които имахме само една възможност — да чакаме, без да знаем дали ще дойдат навреме, за да ни спасят! Шумът от кофите не крепи дълго време трескавата радост, която ни вдъхна в самото начало. Размишлението оказа своето въздействие. Не бяхме изоставени, работеха за нашето избавление — ето какво ни даваше надежда. Но ще изгребат ли водата навреме — ето какво ни тревожеше.

Към душевните мъки сега се прибавяха и телесните. Положението, в което бяхме принудени да стоим на нашата площадка, беше крайно уморително — не можехме вече да правим движения, за да се поразкършим, и болките в главата ставаха остри и мъчителни.

Карори беше най-спокоен от нас.

— Гладен съм — обаждаше се от време на време той. — Учителю, дай ми хляб.

Най-сетне учителят се реши да ни даде по едно парче от хляба, изваден от кожения калпак.

— Малко е — каза Карори.

— Трябва да има за дълго време.

Останалите с удоволствие биха споделили закуската ни, но бяха обещали, че ще се подчиняват, и държаха на думата си.

— Ако ни е забранено да ядем, позволено ни е да пием — обади се Компейру.

— Можеш да пиеш, колкото щеш, вода имаме в изобилие.

— Изпий всичката вода в галерията.

Пажес поиска да слезе, но учителят не му позволи.

— Ще събориш пръст. Реми е по-лек и по-сръчен.

Той ще слезе и ще ни донесе вода.

— В какво?

— В ботуша ми.

Подадоха ми един ботуш и се готвех да се спусна до водата.

— Почакай — каза учителят — да ти помогна.

— Не бойте се: и да падна, няма нищо — зная да плувам.

— Искам да ти помогна.

Когато учителят се навеждаше, той полетя напред и било защото не беше пресметнал добре движението си, или пък защото въглищата не устояха на тежестта му, той се плъзна по наклона на забоя и цамбурна в тъмната вода с главата надолу. Лампата, която държеше, за да ми свети, се търкулна след него и също изчезна. В миг потънахме в непрогледен мрак и от всички гърди едновременно се изтръгна страшен вик. За щастие аз бях готов вече да сляза, спуснах се по гръб и се намерих във водата само секунда след учителя. През пътуването си с Виталис се бях научил да плувам и да се гмуркам добре и се движех във водата също така свободно, както на твърда земя. Но как да се оправя в тая мрачна бездна?

И през ум не ми мина за това, когато се спуснах, мислех само за учителя, който щеше да се удави, и с инстинкта на нюфаундлендско куче се хвърлих във водата. Къде да търся? Накъде да протегна ръка? Как да се гмурна? Това се питах, когато усетих, че сгърчена ръка ме сграбчи за рамото и ме повлече под водата. Силен тласък с крака ме изхвърли пак на повърхността. Ръката не ме беше пуснала.

— Дръжте се здраво за мене, учителю, и се крепете, като си дигате главата. Спасен сте.

Спасен? И двамата не бяхме спасени, защото не знаех накъде да плувам. Изведнъж се сетих.

— Хей, вие там, говорете! — извиках аз.

— Къде си, Реми?

Беше гласът на чичо Гаспар. Той ми определи посоката. Трябваше да плувам вляво.

— Запалете лампа.

Почти в същия миг светна пламък. Трябваше само да протегна ръка, за да пипна брега, вкопчих се с едната ръка за буна въглища и изтеглих учителя. Крайно време беше за него, защото се бе нагълтал с вода и вече започваше да се дави. Подържах му главата над водата и той дойде на себе си.

Чичо Гаспар и Карори, наведени напред, ни подаваха ръце, а Пажес, слязъл на нашата площадка, ни светеше. Чичо Гаспар хвана учителя за едната ръка, Карори за другата и го издърпаха на площадката, докато аз го крепях отзад. После, след като го издърпаха, и аз се качих горе. Той беше вече в пълно съзнание.

— Ела да те целуна — каза ми той. — Ти ми спаси живота.

— Вие спасихте преди това нашия.

— Е — обади се Карори, който не беше от тия, дето се трогват, и не забравяше личните си сметчици, — ботушът ми се изгуби, а аз не съм пил вода.