Изведнъж сред тишината се разнесе гласът на чичо Гаспар.

— Според мене — каза той — още не са започнали да работят за нашето спасение.

— Защо мислиш така?

— Не се чува нищо.

— Целият град е разрушен, земетресение беше.

— Или пък в града мислят, че всички сме загинали и с нищо не могат да ни помогнат.

— Та тогава те са ни изоставили?

— Защо мислите така за своите другари? — прекъсна ги учителят. — Несправедливо е да ги обвинявате. Знаете много добре, че когато има злополука, миньорите не се изоставят едни други и двадесет души, сто души по-скоро ще загинат, но ще се притекат на помощ на другаря си. Знаете това, нали?

— Така е.

— Щом е така, защо мислите, че са ни изоставили?

— Нищо не чуваме.

— Вярно, че не чуваме нищо. Но можем ли да чуем тук? Кой ще каже? Аз не зная. И после, дори да можем да чуем и да е доказано, че не работят, доказва ли това, че са ни изоставили? Знаем ли как е станала злополуката? Ако е земетресение, за тези, които са се спасили, има работа в града. Ако пък е само наводнение, както предполагам, трябва да знаем в какво състояние са шахтите. Даже да са разрушени, може галерията на лампистерната да се е срутила. Необходимо е време да се организира спасяването. Не казвам, че ще ни спасят, но съм уверен, че работят за нашето спасяване.

Той каза това толкова уверено, че трябваше да убеди и най-малодушните, и най-уплашените. Но Бергуну възрази:

— Ами ако мислят, че всички сме умрели?

— Пак ще работят, но ако се боиш от това, да им докажем, че сме живи. Чукайте на стената с всички сили. Знаете как хубаво се предава звукът през земята. Ако ни чуят, ще знаят, че трябва да побързат, а чукането ще ги насочи в коя посока да търсят.

Без да чака повече, Бергуну, който носеше грамадни ботуши, започна да чука силно, като за сбор на миньорите. И този шум, особено мислите, които будеше в нас, ни изтръгна от нашето вцепенение. Дали ще ни чуят? Дали ще ни отговорят?

— Слушай, учителю — каза чичо Гаспар, — ако ни чуят, какво ще направят, за да ни се притекат на помощ?

— Има само две възможности и съм уверен, че инженерите ще прибегнат и към двете — да прокопаят ходове, за да стигнат до нашия забой, или да изхвърлят водата.

— О! Да прокопаят ходове!

— Ха! Да изхвърлят водата!

Тия две прекъсвания не смутиха учителя.

— Ние сме на четиридесет метра под земята, нали? Ако копаят от шест до осем метра на ден, за седем-осем дена ще стигнат до нас.

— Не могат да копаят шест метра на ден.

— В обикновен случай не, но за да спасят другарите си, могат да направят много неща.

— В никакъв случай няма да можем да издържим осем дена. Помислете само, учителю, осем дена!

— Добре, ами водата? Как и где я изхвърлят?

— Водата, не зная. Трябва да се има предвид колко вода се е стекла в рудника, двеста хиляди кубически метра ли са, или триста хиляди, не се знае. Но за да стигнат до нас, не е необходимо да изхвърлят всичката вода, която се е събрала, ние сме на първия хоризонт. И понеже ще се работи едновременно в три шахти с по две кофи, с други думи, шест кофи по двадесет и пет хектолитра едната ще изхвърлят водата или сто и петдесет хектолитра ще бъдат изгребвани наведнъж. Виждате, че все пак може да се работи доста бързо.

Завърза се неясен спор коя възможност ще бъде по-добре да се използува. Но единственото нещо, което разбрах от тоя спор, беше, че при изключително стечение на най-благоприятни обстоятелства трябваше да останем най-малко осем дена в нашата гробница.

Осем дена! Учителят ни беше говорил за работници, които останали заровени двадесет и четири дена. Но то бе разказ, а ние бяхме изправени пред самата действителност. Когато тая мисъл ми се втълпи в ума, не чух вече нито дума от разговора. Осем дена!

Не зная колко време бях потискан от тая мисъл, когато спорът се прекрати.

— Слушайте! — каза Карори, който тъкмо защото беше доста близо до животните, имаше и по-развити животински сетива от всички нас.

— Какво?

— Нещо шуми във водата.

— Да не си търкулнал камък?

— Не, някакъв глух шум.

Ослушахме се. Имах остър слух, но за шумовете на живота и на земята. Не чух нищо. Но другарите ми, които бяха свикнали с различните шумове в рудника, бяха по-щастливи от мене.

— Да — каза учителят, — нещо става във водата.

— Какво, учителю?

— Не зная.

— Да не спада водата?

— Не, шумът не е постоянен, а на пресекулки и е равномерен.

— На пресекулки и равномерен! Спасени сме, деца! Този шум е от кофите, с които изгребват водата от шахтите.

— Кофите, с които изгребват водата…

Всички едновременно, в едни глас, повторихме тия думи и скочихме, сякаш ни удари електрически ток.

Не бяхме вече на четиридесет метра под земята, въздухът не беше вече сгъстен, таванът на забоя не ни потискаше вече, ушите ни престанаха да бучат, дишахме свободно, сърцата ни туптяха радостни в гърдите!

Карори ми хвана ръката и я стисна здраво.

— Ти си добро момче — каза той.

— Не, ти си добро момче.

— Казвам ти, че си ти.

— Ти пръв чу кофите.

Той искаше непременно да съм добро момче. Сякаш беше занесен като пиян човек. Та не бяхме ли наистина пияни от надежда? Но тая надежда нямаше да се сбъдне толкова скоро и за всички нас.

Преди да видим отново топлата слънчева светлина, преди да чуем как шумолят листата от вятъра, трябваше да прекараме дълги и мъчителни дни в забоя и да преживеем много страдания, като се питаме тревожно дали ще видим някога тая светлина, дали ще чуем някога това приятно шумолене.

Но за да ви опиша страхотната катастрофа в рудника Трюйер такава, каквато беше в действителност, трябва да ви разкажа как стана тя и какви мерки взеха инженерите за нашето спасяване.

Когато слязохме в рудника в понеделник сутринта, небето бе покрито с черни облаци и всичко предвещаваше буря. Към седем часа се извила буря с истински проливен дъжд. Облаците, които се влачели ниско, навлезли в лъкатушната долина на Дивон и затворени в тоя кръг от хълмове, не могли да се издигнат нагоре. Целият дъжд се излял върху долината. Не било порой, не било водопад, а същински потоп. За няколко минути водите на Дивон и на притоците й придошли, което е много близо до ума, защото при камениста почва водата не попива, а тече по наклона и се влива в реката. Изведнъж водите на Дивон изпълнили стръмното й корито, а потоците Сент Андеол и Трюйер прелели. Отблъснати от придошлата Дивон, водите на Трюейр нямало къде да се влеят и потекли към землището на рудниците. Това разливане станало почти за миг. Но работниците горе, заети с промиване на рудата, били принудени да се скрият от бурята и не били изложени на никаква опасност. Не за пръв път имало наводнение в Трюйер и понеже входовете на трите шахти били на такава височина, че водата не можела да ги залее, едничката им грижа била да спасят купчините греди, приготвени за подпиране на галериите. С това се занимавал и инженерът на рудника, когато изведнъж видял, че водите се въртят и се спускат в някаква яма, която сами си били издълбали. Тази яма се намирала на повърхността на пласт каменни въглища.

Нямало нужда да се мисли особено много, за да се разбере какво се е случило — водите нахлували в рудника, наклоненият пласт им служел за корито. Те спадали навън. Рудникът ще бъде залян и ще се изпълни с вода. Работниците ще се издавят.

Той изтичал до шахтата „Свети Жулиен“ и дал нареждане да го спуснат. Но тъкмо щял да стъпи в подемника, се спрял. От вътрешността на рудника се разнесъл страхотен шум от пороя.

— Не слизайте — казали му хората, които били около него, в желанието си да го задържат.

Но той се изскубнал от ръцете им, извадил часовника си от жилетката, подал го на един от работниците и казал:

— Дръж, дай го на дъщеря ми, ако не се върна.

После се обърнал към тези, които движели подемника.

— Спускайте! — казал той.

Почнали да спускат подемника. Тогава дигнал глава към този, на когото предал часовника, и извикал: