Казах на Зербино и на Долче да играят валс. Те веднага ме послушаха и започнаха да се въртят в такт.

Но никой не се помръдна да дойде да ни погледа, а по праговете на къщите виждах жени, които плетяха или разговаряха.

Продължих да свиря. Зербино и Долче продължиха да играят.

Може би някой щеше да се реши да се приближи към нас. Дойдеше ли един, щеше да дойде и друг, щяха да се съберат десет, двадесет души.

Но напразно свирех, Зербино и Долче напразно се въртяха. Хората не идваха. Дори не ни поглеждаха вече.

Просто да се отчаеш.

Но аз не се отчайвах и свирех още по-силно, дрънках до скъсване струните на арфата.

Изведнъж едно детенце, толкова малко, че ми се стори като едва проходило, напусна прага на къщата и се запъти към нас.

Майка му навярно щеше да го последва, после, след майката — някоя нейна приятелка и щяхме да имаме публика, а след това и сбор.

Свирех по-тихо, за да не уплаша детето, а да го привлека.

Разперило ръчички, то се полюшваше на крачката си и бавно се приближаваше.

То идеше, идеше, още няколко крачки и щеше да бъде при нас.

Майката дигна глава, изненадана навярно и разтревожена, че не е до нея.

Забеляза го веднага. Но вместо да изтича след него, както се надявах, само го повика и послушното дете се върна при нея.

Може би тия хора не обичаха танца. Най-сетне всичко беше възможно.

Заповядах на Зербино и Долче да легнат и запях своята канцонета. И навярно никога не бях я пял с такова усърдие.

Започвах втория куплет, когато видях човек с палто и с плъстена шапка на главата да се отправя към нас. Най-после! Запях с по-голямо увлечение.

— Хей! — викна той. — Какво правиш тук, нехранимайко такъв?

Млъкнах, слисан от тоя въпрос, и го гледах със зинала уста как се приближава към мене.

— Е, ще отговаряш ли? — каза той.

— Виждате, господине — пея.

— Имаш ли разрешение да пееш на площада в нашата община?

— Не, господине…

— Обирай си крушите тогава, ако не искаш да ти съставя акт.

— Но, господине…

— Наричай ме господин пъдар и да те няма, просяк такъв!

Пъдар! Знаех от случая с моя господар какво значи да се противиш на полицаи и на пъдари.

Не чаках да ми повтори заповедта. „Обрах си крушите“, както той ми заповяда, и бързо тръгнах по пътя, по който бях дошъл.

Просяк! Но това не беше вярно. Не бях просил: бях пял, бях свирил, това ми беше работата. Какво лошо бях направил?

След пет минути излязох от това негостоприемно, но добре пазено село.

Кучетата вървяха след мен, навели глава и умърлушени — навярно бяха разбрали, че ни се е случила неприятност.

От време на време Капи ме изпреварваше, обръщаше се към мене и ме гледаше любопитно с умните си очи. Всеки друг на негово място би ме запитал, но Капи беше много добре възпитано, много дисциплинирано куче, за да си позволи нескромен въпрос Показваше само любопитството си и виждах как челюстите му трепереха от усилията, които правеше, да не залае.

Когато се отдалечихме достатъчно и нямаше вече опасност от груба намеса на пъдаря, направих знак с ръка и трите кучета веднага се наредиха в кръг около мене — Капи стоеше в средата, неподвижен, вперил поглед в мене.

Време беше да им дам обяснението, което очакваха.

— Нямаме разрешение да играем — казах аз — и ни изпъдиха.

— Ами тогава? — запита Капи с мръдване на глава.

— Тогава ще спим на открито, къде да е, без да вечеряме.

При думите „без да вечеряме“ всички изръмжаха. Показах им трите су.

— Знаете, че това са последните ни пари. Ако похарчим нашите три су тая вечер, утре няма да имаме какво да ядем, а понеже днес ядохме, мисля, че е разумно да помислим за утрешния ден.

И прибрах трите су в джоба си.

Капи и Долче наведоха примирени глава, но Зербино, който не винаги беше послушен, а на това отгоре беше и лаком, продължи да ръмжи.

След като го изгледах строго, без да успея да го накарам да млъкне, обърнах се към Капи.

— Обясни на Зербино това, което той, изглежда, не иска да разбере — казах му аз. — Трябва да се лишим от второ ядене днес, ако искаме да ядем веднъж утре.

Капи перна веднага другаря си с лапа и между двамата се завърза спор.

Не мислете, че думата „спор“ е неуместна, понеже се отнася за две животни. Положително е, че всички животни наистина имат свой собствен език. Ако сте живели в къща, по чиито корнизи или прозорци лястовиците са си свили гнезда, навярно сте убедени, че тия птици не чирикат просто някакъв музикален напев, когато призори така оживено бъбрят помежду си. Те държат истински речи, разискват важни работи или си разменят нежни думи. А мравките от един и същ мравуняк, когато се срещат по някоя пътечка и си търкат пипалцата едно о друго, какво мислите, че правят, ако не допускате, че споделят нещо, което ги засяга? А кучетата — те не само знаят да говорят, но знаят и да четат. Вижте ги с муцуната нагоре или с наведена глава как душат земята или миришат камъните и храстите. Изведнъж те се спират пред кичур трева или пред някоя стена и стоят там известно време. Ние не виждаме нищо по тая стена, докато кучето чете там най-различни любопитни неща, написани с тайнствени букви, които ние дори не забелязваме.

Не зная какво каза Капи на Зербино, защото ако кучетата разбират езика на хората, хората не разбират езика на кучетата. Видях само, че Зербино не вземаше от дума и настояваше трите су да бъдат похарчени веднага. Трябваше Капи да се разсърди и чак когато си показа зъбите, Зербино, който не беше много смел, млъкна.

След като разреших по този начин въпроса с вечерята, оставаше да помисля за нощуването.

За щастие времето беше хубаво, денят топъл и да се спи на открито по това време не беше много опасно. Трябваше само да се настаним така, че да се скрием от вълците, ако имаше вълци в тоя край, и от нещо, което ми изглеждаше много по-опасно — от пъдарите, тъй като хората бяха още по-опасни за нас.

Оставаше ни само да вървим напред по белия път, докато намерим убежище.

Така и направихме.

Пътят се виеше напред, километрите се редяха един след друг и последните розови лъчи на залязващото слънце бяха вече угаснали на небето, а ние още не бяхме намерили убежище. Все трябваше да се намери някакъв изход.

Когато се реших да спрем, за да пренощуваме, се намирахме в гора, прорязана тук-таме от голи места, сред които се издигаха гранитни скали. Мястото беше много тъжно, много пусто, но нямахме по-добър избор и помислих, че сред тия гранитни скали ще намерим място да се скрием от нощния хлад. Казвам „да се скрием“, защото говоря за Добродушко и за себе си, тъй като не се безпокоях много за кучетата. Те можеха да спят навън, без да има опасност от настинка. Но към себе си трябваше да бъда внимателен, защото съзнавах своята отговорност. Какво би станало с трупата ми, ако се разболеех? А какво би станало с мене самия, ако се разболееше Добродушко и трябваше да се грижа за него?

Отбихме се от пътя и навлязохме сред камъни. Скоро видях грамадна гранитна скала, наклонена така, че образуваше нещо като пещера в основата си и стряха на върха. В тая пещера ветровете бяха струпали дебел пласт сухи борови иглички. Не можехме и да се надяваме на по-добро — постеля, за да се излегнем, и стряха над главата ни. Липсваше ни само парче хляб за вечеря, но не биваше да мислим за това. Нали и поговорката казва: „Сънят е храна“?

Преди да си легнем, обясних на Капи, че разчитам на него да ни пази и доброто куче, вместо да си легне с нас на боровите иглички, остана вън от нашето убежище на стража. Можех да бъда спокоен, знаех, че никой нямаше да се приближи, без да бъда предупреден.

Но макар че бях спокоен в това отношение, не заспах веднага щом се проснах на боровите иглички с Добродушко, завит до мене с дрехата ми, и Зербино и Долче, сврели се в кръг в краката ми. Неспокойствието ми беше по-голямо от умората.