Както вървяхме бързо, кучетата дигаха глава към мене и ме поглеждаха така, че нямаше нужда от думи, за да ги разбера — бяха гладни.

Добродушко, който седеше отзад, на раницата, от време на време ми дръпваше ухото, за да ме накара да се обърна към него. Тогава си търкаше корема с движение, не по-малко изразително от погледа на кучетата.

И аз можех да говоря за глада си, защото не бях ял повече от тях, но каква полза?

Моите единадесет су не можеха да ни стигнат за обед и вечеря. Трябваше да се задоволим само с едно ядене — по средата на деня, — за да хване място за две.

Странноприемницата, в която живеехме и отдето ни изгониха, се намираше в предградието Сен Мишел, на пътя за Монпелие, и, разбира се, аз тръгнах по тоя път.

В бързината да избягам от град, където можех да срещна полицаи, нямах време да се запитам накъде водят пътищата. Исках само да ме отведат далече от Тулуза — за другото ме беше малко грижа. Безразлично ми беше в кой край ще отида — навсякъде щяха да ни искат пари за храна и за пренощуване. Пък и въпросът за преспиването не беше много важен. Беше топло и можехме да спим на открито, на завет под някой храст или край някоя стена.

Но храната?

Мисля, че вървяхме близо два часа, без да посмея да се спра — кучетата ме гледаха все по-умолително и по-умолително, а Добродушко ми дърпаше ухото и си търкаше все по-силно корема.

Най-после реших, че сме достатъчно далеч от Тулуза и няма от какво да се боим или поне, че мога да кажа, че ще сложа намордници на кучетата утре, ако поискат да направя това, и влязох в първата хлебарница, която ми се изпречи на пътя.

Поисках ливра6 и половина хляб.

— Вземете един хляб от две ливри — ми каза хлебарката. — За вашата менажерия няма да е много. Трябва добре да ги храните, горките животни!

Разбира се, един хляб от две ливри не беше много за нас, защото, като изключим Добродушко, който ядеше малко, на всеки се падаше само по половин ливра, но беше много за кесията ми.

Хлябът тогава струваше пет су ливрата и ако вземех две ливри, трябваше да платя десет су, така че от моите единадесет су щяха да ми останат пет сантима.

Не намерих за разумно да си позволя такава голяма разточителност, преди да съм обезпечил утрешния ден. Ако купех само ливра и половина хляб, за което трябваше да заплатя седем су и три сантима, за утре щяха да ми останат три су и два сантима, с други думи — колкото да не умрем от глад, докато ни се удаде случай да спечелим някоя пара.

Бърже пресметнах и казах на хлебарката колкото може по-уверено, че ливра и половина хляб ми са напълно достатъчни, и я помолих да не ми реже повече.

— Добре, добре — отвърна тя.

И от един хубав хляб от шест ливри, който положително бихме изяли цял-целеничък, тя ми отряза, колкото исках, и го сложи на везните, като ги чукна леко.

— Малко повечко — каза тя, — за два сантима.

И прибра моите осем су в чекмеджето си.

Виждал съм доста хора да се отказват от сантимите, които им връщат, защото не им трябвали. Аз не бих се отказал от двата сантима, които тя ми дължеше. Но не посмях да си ги поискам и излязох, без да кажа нито дума, стиснал здраво хляба под мишница.

Кучетата скачаха радостни около мене, а Добродушко ми дърпаше косите и леко скимтеше.

Не отидохме много далече.

При първото дърво край пътя опрях арфата на дънера му и се излегнах на тревата. Кучетата насядаха срещу мене — Капи в средата, Долче от едната му страна, Зербино от другата. Добродушко, който не беше уморен, остана прав, за да бъде готов да грабне залците, които му харесат.

Не беше лесно да се раздели хлябът. Нарязах го, доколкото можех, на пет равни части и за да не се пилее хлябът, раздадох го на малки резени. Всеки получи поред своя дял, сякаш се хранехме на бака.

Добродушко, който ядеше по-малко от нас, се чувствуваше най-облагодетелствуван — той беше сит, а ние бяхме още гладни. Взех три парчета от неговия хляб и ги скътах в раницата, за да ги дам по-късно на кучетата. После, тъй като оставаха още три парчета, всеки от нас получи по едно. То беше същевременно и нашата добавка, и сладкото ни.

Макар че нашето угощение не беше от тези, които предразполагат към речи, стори ми се, че е дошъл моментът да отправя няколко думи към другарите си. Смятах се, разбира се, за техен началник, но не мислех, че стоя много по-високо от тях, за да бъда освободен от задължението да им съобщя в какво тежко положение се намирахме.

Капи навярно бе отгатнал моето намерение, защото впери в мене големите си умни и любещи очи.

— Да, приятелю Капи — започнах аз, — да, приятели Долче, Зербино и Добродушко, да, мои скъпи другари, имам да ви съобщя лоша вест: нашият господар ни е отнет за два месеца.

— Ау! — изскимтя Капи.

— Това е много неприятно за него, а също и за нас. Живеехме благодарение на него и докато го няма, ще изпаднем в ужасно положение. Нямаме пари.

При тази дума, която знаеше отлично, Капи се изправи на задните си лапи и започна да обикаля в кръг, сякаш събираше пари от „почитаемата публика“.

— Да даваме представления ли искаш? — продължих аз. — Съветът, разбира се, е добър, но ще имаме ли събирания? Там е въпросът. Ако не успеем, предупреждавам ви, че цялото ни състояние е само три су. Значи ще трябва да гладуваме. При тези обстоятелства, надявам се, че ще разберете трудността на положението, ще вложите целия си ум в служба на общото благо. Искам от вас послушание, въздържаност и смелост. Да сплотим редовете си и разчитайте на мене, както аз разчитам на вас.

Не смея да твърдя, че моите другари разбраха цялата красота на моята случайна реч, но те положително почувствуваха главните мисли. Те знаеха по отсъствието на нашия господар, че се е случило нещо сериозно и чакаха от мене обяснение. Ако не разбраха всичко, което им казах, бяха попе доволни от обноската ми към тях и изразиха своето задоволство с вниманието си.

Като казвам внимание, говоря само за кучетата, защото за Добродушко беше невъзможно да се съсредоточи дълго време върху едно и също нещо. През първата част на моята реч той ме слуша с израз на най-живо любопитство. Но след двадесетина думи скочи на дървото, което ни пазеше сянка, и започна да се забавлява — люлееше се, като се мяташе от клон на клон. Ако Капи ми беше нанесъл такава обида, положително щях да се засегна, но от Добродушко можеше да се очаква всичко. Той беше лекомислен, празна глава, пък и в края на краищата беше напълно естествено да му се прииска да се позабавлява малко.

Признавам, че и аз на драго сърце бих постъпил като него и бих се полюлял с удоволствие. Но важността и достойнството на моята служба не ми позволяваха вече такива развлечения.

Подир кратка почивка дадох знак за тръгване. Трябваше да спечелим за пренощуване или поне за утрешната закуска, ако, както беше вероятно, спестим, като нощуваме на открито.

След като вървяхме около един час, съгледахме някакво село, което ми се видя удобно, за да изпълня намеренията си.

Отдалече то изглеждаше доста бедно и следователно сборът щеше да бъде много оскъден, но нямаше защо да се отчайвам от това. Не бях придирчив по отношение на сбора, а си и казвах, че колкото по-малко е селото, толкова по-малка е вероятността да срещнем там полицаи.

Приготвих артистите си и в колкото се може по-добър ред влязохме в селото. За съжаление липсваше ни флейтата на Виталис и неговата внушителна външност, която като външността на полкови барабанчик начело на полка винаги привличаше погледите. Не бях висок и с изразително лице като него. Напротив, бях много дребен, слабичък и на лицето ми навярно бе изписана повече уплаха, отколкото самоувереност.

Както вървяхме, поглеждах наляво и надясно, за да видя какво впечатление правехме. Слабо. Хората дигаха глава, после я навеждаха и никой не тръгваше подире ни.

Като стигнахме на един малък площад, сред който имаше чешма, засенчена от платани, взех арфата и засвирих валс. Музиката беше весела, пръстите ми се движеха леко, но на сърцето ми беше тежко и ми се струваше, че нося на плещите си много тежък товар.