Доктор Лари, който се намира на първия ред, държи в ръцете си двайсетина папки със спирали. Общото им название е "Доклад". Експертът Лари се надига, слага ръка върху купчината папки и изрича тържествено: "Надявам се, че всички сте имали време да прочетете и обмислите Доклада. От страница сто и шестнайсета до страница двеста и деветдесета в том дванайсети се намират анализите на очакваните печалби от този проект. Разбира се, в томове петнайсети и шестнайсети, както и някои полезни бележки от двутомното приложение към Доклада, е изложен мултикритерийният модел за нашите решения, в който сме включили цялата мрежа от алтернативи, приоритетните критерии и ползите, заедно с очаквания изход от всяка алтернатива в светлината на тези критерии. О, също така може би сте забелязали оправданието на направените финансови отстъпки в том единайсети. Като използвахме всичко това, стигнахме до сто осемдесет и два милиона симулации с помощта на нашия гигантски компютър "Краудад 290FXZ", като непрекъснато нагласявахме и тествахме нашите вероятности и проверявахме сензитивността на модела към промените на параметрите. Съвсем ясно е, че единствената възможна алтернатива е да построим бент на Литъл Сал, така че хората от Денвър да могат да получат водата, от която се нуждаят за миенето на колите си и тематичните си паркове. Старецът поклати глава.
– Питам те сега: гражданинът, който обича да лови риба във водите на Литъл Сал, по-умен ли е от Лари Софтуер с неговия "Краудад 290FXZ" и няколкостотин души персонал? Не, за бога! В хода на мисловната клизма на Лари нашият рибар започва горчиво да съжалява, задето изобщо се е надигнал от мястото си. Не е чел Доклада, защото не е знаел за съществуването му, а и да е знаел, би предпочел да отиде за риба, вместо да си блъска главата над него. Но продължава да стои прав, да кима разбиращо от време на време, за да не изглежда прекалено глупав, като през цялото време си дава сметка, че онова, което доктор Лари всъщност му казва, е: "Ще ти навра този проект отзад, попова лъжичке, затова си сядай и мълчи."
Освен всичко друго, губернаторът твърдо подкрепя начинанието – факт, който водещият на събранието споменава на всеки три минути, – така че за какъвто и проект да говорим, трябва да е окей. Губернаторът не би бил губернатор, ако не знаеше какво прави, нали? Също така някои граждани изпитват неудобство да се опълчат срещу неща, които умен човек като губернатора подкрепя, сякаш подобно поведение би свидетелствало един вид за липса на патриотизъм – дори и само това е достатъчно, за да се съгласят масите с всяка глупост, която им се предлага.
Проблемът бе в това, че – както споменах и преди – Карлайл Макмилън не се впечатляваше много от експерти. Даже напротив. Беше виждал подобни циркове и преди, в Калифорния. Така че когато вестникът, на който нашият щат разчита, изригна във възторг за новата магистрала, Карлайл хвърли един поглед на картите на втората страница и веднага разбра, че се очертават неприятности. В допълнение към една обща карта, показваща предлагания маршрут от Ню Орлиънс до Калгари, нашият репортер беше включил и серия от по-малки карти от различни части на щата. И ето я там: една хубава дебела линия, минаваща право през трийсетте акра на Карлайл на северозапад от Саламандър и през горичката отсреща.
Картите бяха придружени от най-спиращата дъха проза, която някога сте чели, описваща в детайли изумителните придобивки, които щеше да ни донесе новата магистрала. Една основна идея, прокрадваща се в проекта, бе да се осигури връзка между нефтопровода, който щеше да се построи при все още неексплоатираните нефтени залежи в Арктика и Калгари.
После цистерни щяха да откарват евтиния суров петрол от Калгари до рафинериите в Тексас и Ню Орлиънс, икономиките на които бяха започнали да западат. Боже, това бе направо брилянтно! Използване на много нефт за превозването на нефт, създаване на собствено средство, осигуряващо доставките.
Разбира се, имаше още много рекламирани ползи, като осигуряване на достъп до пазара за зърно и добитък, както и поощряването на гигантските японски електронни корпорации да издигнат заводи в региона – нещо, което, както ни е известно, те направо си умират да направят, но ги спира единствено липсата на модерна пътна мрежа. Предполагаше се, че туризмът ще процъфти, тъй като хората, желаещи да посетят Саламандър и многото му забележителности като кръчмата на Лерой и пощата, сега щяха да могат да стигнат дотам много по-лесно. Някои дори споменаваха възможността да се отворят няколко бутика в сградата на Лестър, стига старият чешит тоест, аз, живеещ на втория етаж, да бъде изгонен. И въпросните начинаещи предприемачи получиха уверения от адвокат Бърни, че в действителност жителите на Стара Чешития нямат ни какви права по отношение на каквото и да било, следователно изгонването не би било никакъв проблем.
Аз и сам се бях сетил, че това може да се случи, и не се притеснявах, освен ако не се стигнеше до изгонване със сила. Имах план. Сред сувенирите, които бях събрал по време на валса си из Европа през зимата на четирийсет и четвърта, имаше и една ръчна граната. Дали още действаше? Предполагах, че да. Дори и да не се взривеше, допусках, че факторът на изненадата щеше да постигне почти същия ефект като един истински взрив.
Можех да си го представя, често мислех за него. Планът беше следният: щях да седна на стълбището към апартамента ми с активираната граната в скута, а от гранатата щеше да тръгва жица към една дръжка на метла, скрита зад мен. Предполагах, че Безстрашният Фред, градското ченге и майстор по изхвърлянията, щеше да върви начело, следван като сянка от адвокат Бърни и всичките правилно мислещи комерсиални фокусници, намиращи се на крачка от опасността да загубят финансовите си задници заради една тъпа идея.
Представях си как чувам гласа на Фред, който казва: "Имам съдебно разпореждане..." Всички щяха да са скупчени на стълбището зад него и да гледат нагоре към мен. Точно когато думите започнеха да се изсипват от устата му, аз щях да провеся моя малък подарък на дръжката на метлата, така че да виси и да се поклаща точно пред тях, и да викна: "Лайно на клечка!" Мислех също към това да добавя и "Избий всички, нека Бог да разреши този проблем!" Моят взводен командир имаше навика да повтаря втората фраза; пред себе си признавах, че беше малко поизтъркана, но се надявах да измисля нещо по-добро в момента на истината, когато щурмувачите се накачулеха на стълбището. Предполагах, че щях да се сетя за по-ефектна фраза, тъй като щях да съм свидетел как Фред пада на колене, докато адвокат Бърни прегазва дебелите червени блейзери зад него, и всичко това щеше да ми подейства вдъхновяващо, мога да ти го гарантирам. Но ето че пак се отклонявам. Става дума за това, че списъкът с добрините, които щяха да се изсипят върху ни в резултат на строителството на великата магистрала, бе на практика безкраен и беше повтарян всеки божи ден от щатския вестник, допълван всяка сряда от полуграмотно написания седмичник "Саламандър Сентинел", обещанията в който бяха още по-екстравагантни, макар в течение на две седмици да поместваше картите, обърнати с главата надолу.
Така местният възторг, породен от онова, което наричаха Пътя на високопланинските плата, бе разбираем, понеже Саламандър умираше. В продължение на петнайсет години бях свидетел на агонията му, въпреки че упадъкът бе започнал дълго преди да предприема своите наблюдения. Главният въпрос бе дали може да бъде сторено нещо, което да спаси пациента. Моето лично мнение – разбира се, давам си сметка, че не съм експерт по тези въпроси – бе, че нищо не може да се направи. Прекалено бяхме загазили, за да сме в състояние да възкръснем – приличахме на нещо като изгаснал въглен: не още напълно превърнал се в пепел, но неспособен на по-нататъшно горене.
Съжалявах много за това. Някога Саламандър беше едно добро място. И все още е, в известен смисъл. Но ми ставаше все по-ясно и по-ясно, че дните ни са преброени още от времето, когато през хиляда осемстотин деветдесет и шеста година Ебъл Олсън забил колче в земята и нарекъл града на реката Литъл Сал, която на свой ред получила името си от кавалеристите, момчетата, преминали като тайфун оттук, развели знамето на идеята за "явното предопределение" и покосили голяма част от местното население, разчиствайки терена за белите заселници.
