Огледа статуетката отгоре. Не я беше забелязвала преди. Фигура на гола жена с коса като пламъци. Задържа я в ръцете си, прокара пръсти по нея, забеляза всеки детайл – до миниатюрните зърна на гърдите и идеалната извивка на бедрата. Върна я на мястото ѝ и спря поглед върху думата "Сиаула", издълбана в камъка на камината. Леко потръпна.

Карлайл излезе от банята, облечен в джинси и червен пуловер, сиви вълнени чорапи и мокасини на краката. Отиде до акумулиращата печка и отвори вратичките ѝ, добави две големи парчета бял дъб към огъня и сложи предпазен параван пред него.

– Изолирал съм камината за през зимата. През комина ѝ излиза твърде много топлина. Но когато отворя вратичките на печката, ефектът е почти същият – стига човек да не се притеснява прекалено много за ефикасността на горене, нещо, за което не ме е грижа в момента.

Сандвичи със салам и зелева салата край огъня. Непринуден разговор. Смях. Уили Нелсън – зад гърба им, след него – Джери Джеф Уокър. Бира и господин Бил Боджангълс Робинсън. Светлина на огън. Земя, простираща се до вечността. Тя го попита за статуетката върху полицата на камината.

– Индианецът – онзи, когото наричам Флейтиста, мисля, че съм ти го споменавал и преди – и Сузана Бентийн дойдоха да благословят къщата ми. Донесоха ми тази малка статуетка като подарък. Казаха, че изобразявала Веста, римската богиня на домашното огнище.

Нещо в Гели настръхна. Сузана Бентийн, вещицата или каквато там беше. Някакво клокочене отвътре, нещо древно и първично, наречено женско съперничество. Беше изпитвала подобни чувства и преди, когато бе наблюдавала Джак да танцува с някое красиво младо момиче от Фолс Сити например или когато беше по-млада, още ученичка, и куотърбека, с когото тайно се срещаше, обръщаше внимание на някоя друга. Ревност, преминаваща в тънка пареща злоба. Старият инстинкт от толкова отдавна, надпреварата за най-добрия мъжкар, онзи в разцвета на силите си, който носи най-добрите гени за оцеляването на племето. Невероятно, но така беше.

Карлайл долови нещо в очите, в лицето ѝ.

– Не останаха дълго – обясни той, – дойдоха за около час и извършиха ритуалите си. Беше много мило от тяхна страна, макар да не съм сигурен, че успях да схвана всичките магии, които бяха част от церемонията. – Не спомена нищо за сладкия дъжд, ръсещ се от закръглените гърди на Сузана Бентийн.

Вятърът се усили, ниското фучене премина в приглушен вой, който утихна, после отново се появи и остана. Но вътре беше топло. Малко след полунощ Гели открехна вратата и надникна навън.

– Карлайл, виж снега!

Бяха се унесли в приказки и никой от двамата не се беше сетил да погледне навън. Два часа по-рано бе завалял тежък мокър сняг. Беше натрупал десетина сантиметра, а видимостта бе слаба.

– Изглежда, ще прекараш нощта тук – подхвърли Карлайл, надзъртайки над рамото ѝ. – Никой не би се наел да кара в такова време. Между другото, не мисля, че и да опиташ, ще можеш да стигнеш до шосето, камо ли до Хълма на вълка и ранчото ти.

Тя затвори махагоновата врата и се облегна на нея. Стоеше там, без да помръдне в своите джинси, бели чорапи и жълт пуловер с поло яка, и се усмихваше на Карлайл Макмилън. Същият пуловер, който беше облякла и за Деня на благодарността, единственият хубав пуловер, който имаше и всеки път внимателно прибираше в специална найлонова торба. Черна коса със сребристосиви кичури, пусната свободно, отразяваща светлината, идваща откъм печката.

Гели Девъроу се подценяваше, както правеха повечето жени. Не беше поразителна красавица, но беше слаба и дългокрака. Излъчваше достъпност. Добри очи и хубаво лице.

Карлайл приближи към нея, плъзна дясната си длан под яката на пуловера, за да докосне шията ѝ. Палецът му се спря върху лицето ѝ, точно пред ухото. Бавно погали кожата ѝ. Хубава кожа, мека и топла. Карлайл се усмихна. Гели усещаше мазолите по дланта му.

Тя прокара пръсти по бузата, носа и клепачите му. Той се приведе напред и я притисна с тялото си към вратата, целуна я бавно и нежно. Тя отвърна на целувката му, после впи устните си в неговите със страст, каквато не бе изпитвала от дълго време. Обви ръце около шията на дърводелеца, притисна тяло в неговото.

Повдигна пуловера му и прокара длани по мускулите на гърба му, после вдигна предницата и целуна гърдите му.

– Карлайл – прошепна тя, – искам те толкова силно! Мислех, фантазирах си, мечтаех си за това. – Леко се задъхваше. Пръстите му здраво се вплетоха в дългата ѝ коса.

Карлайл я взе на ръце и я понесе към онази част от всекидневната зад камината, която му служеше за спалня. Положи я леко върху матрака и зацелува гърдите и корема ѝ. В един момент и двамата се оказаха напълно разсъблечени и не след дълго се озоваха там, където искаха да бъдат. 

 В началото бяха малко непохватни, но после неудобството им изчезна. Той се облегна на ръце и погледна надолу към нея. Дръпна я да седне, обви крака около тялото ѝ и Гели стори същото. Погали косата ѝ и тя наклони глава настрани, чувствайки как езикът му пробягва по шията и ухото ѝ, как зъбите му леко се впиват в рамото ѝ, докато ръката му бавно се плъзга надолу по косата ѝ, а после пръстите му отново здраво се впиват в нея. 

Дългите самотни часове на Гели Девъроу вървяха към своя край. В това отдалечено място те привършваха с топлината на Карлайл Макмилън, проникнала дълбоко в нея.

Господи, как ѝ харесваше да усеща този мъж в себе си! Тялото ѝ неволно се надигна, коремите им се докоснаха и до ушите ѝ достигнаха думите му, смисъла на които не разбра. Чуваше единствено учестеното си дишане, примесено с неговото, и усещаше как дългата му коса гали гърдите ѝ. Гели Девъроу отново се връщаше към себе си. 

 Карлайл чувстваше, че нещата трябваше да се случат по този начин. Гели беше малка и крехка под него, уханието и вкусът ѝ бяха уханието и вкусът на високопланинските плата, на безкрайния простор. Той се движеше бавно и нежно, за да ѝ даде възможност да го почувства. Бавно удоволствие за известно време. Танцуваше с нея, пътуваше с нея към далечни места – един от онези моменти, в които ставаш възможно най-близък с човека до теб, който и да е той. А от кухнята Елтън Джон им повтаряше, че Даниъл му маха за сбогом.

По-късно, докато лежеше в леглото, Карлайл наблюдаваше през отворената врата голия гръб на Гели Девъроу в банята. Тя се решеше и тихо припяваше една стара мелодия, която Джери Джеф бе изпълнил малко по-рано, нещо за gecnepagocu, очакващи някакъв влак. Боклукчийски камион доволно мъркаше и обикаляше около матрака.

По-късно – отново заедно в леглото. Не правеха секс, любеха се. Гели Девъроу, възседнала усмихната Карлайл. Карлайл, отвръщащ на усмивката ѝ, прокарващ ръце по гърдите и. Дай воля на чувствата си... Музиката долиташе от кухнята, дай воля на чувствата си... Тя извива гръб, ръцете му се спират върху корема ѝ... Далечен край, далечни места, вятър и хълмове, и земя, разстилаща се като море... Дърводелецът и Гели Девъроу.

На следващия ден се държаха за ръце, докато закусваха.

– За бога, Карлайл, толкова отдавна не ми се беше случвало, че бях забравила колко е хубаво. Всичките тези любовни жестове. Може би и малко поквара, примесена с тях, а от поквара глава не боли, нали така?

Карлайл махна неопределено с препечената филийка, намазана с конфитюр от портокалови кори.

– Гели, покварата никога не е много, стига да е примесена с нещата, за които споменаваш.

Тя се усмихна.

– Тази сутрин взех решение. Лежах на леглото, докато ти още спеше, и се замислих какво искам от живота. Вчера, докато се прибирах от Каспър, спрях до колежа в Спеърфиш и попитах какво ще ми е необходимо, за да продължа образованието си. Ще признаят някои от изследванията, които съм правила преди години в Бемиджи, и излиза, че мога да стана учителка по история за две години и половина. Има една стипендия "Пел Грант", което ще помогне при разрешаването на финансовия въпрос. Може би ще успея и да продам ранчото. Имам намерение да започна от тази есен. Какво мислиш? Една жена на близо четирийсет се връща на училище, глупаво ли е или какво?