Докато Карлайл четеше вестника, Гели Девъроу привършваше с бърсането на напукания балатум на пода на едно място, наречено "Дани", и размишляваше върху живота си. Тя бе раздробила съществуването си, сякаш беше двигател на стара кола, разглобен на части и пръснат по изцапания с грес под. Случваше ѝ се поне веднъж седмично, а после се опитваше да събере и сглоби разпръснатото по начин, в който откриваше повече смисъл. Но накрая резултатът винаги се оказваше същият – цвъртяща шумна форма, трийсет и девет годишна, самотна, вървяща към изхабяване, без възможности, жена, която бавно се превръщаше в невидима за мъжете наоколо ѝ. Дори на омъжените жени не им харесва да не бъдат забелязвани, особено от съпрузите си.

Тя облече якето си от деним и започна да гаси лампите.

– Можем да тръгваме, когато си готов.

На излизане Карлайл задържа вратата, докато тя изгасяше неоновия надпис на кафенето.

– Благодаря, свикнала съм сама да си отварям вратите. – Гели отново се усмихна и двамата пресякоха за кръчмата на Лерой.

Масата за билярд беше тъмна. Такова бе и лицето на Лерой. С изключение на стария Франк, градския посрещач, чиято глава както винаги лежеше отпусната върху бара, в заведението нямаше никого, а беше осем и петнайсет, четвъртък вечер. Продажбите не бяха добри и вървяха към по-лошо.

Лерой изгледа накриво дългокосия придружаващ жената на Джак Девъроу и реши, че може би ще е по-добре да не казва нищо на Джак за това. Джак се отличаваше с твърде избухлив нрав, особено след като пийнеше – състояние, в което се намираше повече или по-малко постоянно.

Няколко месеца по-късно, след като опозна Карлайл, Лерой му казваше:

– Карлайл, развил съм манталитет на типичен дребен собственик от малък град. С други думи, "Моля ти се, Господи, не позволявай нищо лошо да се случи, докато не се пенсионирам, после прави каквото искаш с бедните копелета, които остават след мене." Обаче Господ не искаше да ме послуша и мога да ти изброя хиляди причини, за които се сещам в момента.

Карлайл поръча две бутилки "Будвайзер", предполагайки, че Лерой още не е заредил с допълнително "Милър". Взе бирите и ги отнесе в сепарето, където седеше Гели. Мигащите червени светлинки от рекламата на "Лерой" подскачаха по лицето ѝ. Тя се усети и се обърна с гръб към тях.

Карлайл леко надигна бутилката си.

– За правата на заселниците или както там ги наричате.

Тя небрежно чукна шише в неговото и отвърна:

– Подобни права не съществуват, но да се надяваме, че заселниците могат да се изправят на крака, след като са били толкова дълго в коленичеща позиция. – Тя се облегна в ъгъла на сепарето, отпи от бирата си и извърна очи към бара.

Лерой пусна монета в музикалния автомат. Първите две песни бяха стандартна работа: за камиони и изневяра, осемнайсет гуми и довличане късно у дома, с червило на яката. Следващата се изпълняваше от доста сносен мъжки тенор, подплатен със стоманен акомпанимент на китара: "Облягам се на рамката на вратата, повтарям името си, сякаш може да забравя кой съм..."

Нещата малко се поосвежиха, когато в кръчмата влезе човекът патица. Карлайл нямаше представа кой е човекът патица, но през следващите години щеше да го вижда от време на време и държанието му до известна степен го очароваше. Човекът патица седна на бара, поръча си бира и кротко я изпи, без да контактува с никого. Нищо необичайно дотук. Странното беше следното: в широкия балтон, който носеше и зиме, и лете, имаше жива патица. Той често отваряше реверите на балтона си и тогава патицата показваше навън зелената си глава. Мъжът накланяше бутилката, патицата отпиваше глътка "Грейн Белт", после изчезваше обратно в гънките на палтото.

Карлайл погледна към странния мъж, после към Гели. Тя сви рамене и се усмихна, отпивайки от бирата си, но искаше да я разпита за жената с кестенявата коса, но не го направи. Отдавна беше разбрал, че да питаш жена за друга жена, да проявиш дори минимален интерес, беше равносилно на получаването не просто на леко изкривена, а на изцяло негативна информация.

Вместо това той каза:

– Разкажи ми за духовете от Хълма на вълка.

За момент Гели погледна към тавана, после към Карлайл. Забеляза колко топло гледаха очите му. Излъчваха малко тъга може би, но бяха топли и добри. Приличаше на мъж, който не гледаше на жените като на трофеи.

– Ами мисля, че споменах за професора, който падна от една скала близо до въпросния хълм. Това се случи преди известно време. Тогава много са шумеше за някакви индиански могили в този район и в продължение на няколко месеца в Саламандър прииждаха, а после си отиваха всякакви учени типове. Мъже и жени, много приятни хора. Облечени в работни дрехи, изключително любезни, когато идваха да ядат в "Дани". Изстъргваха калта от ботушите си на бордюра, преди да влязат вътре, което много се харесваше на Телма – тя продължава да го споменава и до ден днешен, колчем види някой каубой да внася разни безбожни мръсотии в кафенето. Интересна тълпа бяха, смееха се много и, изглежда, си прекарваха добре.

Заговори се, че индианците са доста разстроени от случващото се на мястото, което те смятаха за свещено и което според стари договори би трябвало да е все още тяхно. Не мина много време и професорът загина, а проектът бе изоставен. Никой не знаеше защо.

Година-две преди смъртта на професора в подножието на Хълма на вълка се беше разположила една изследователска група. Бяха четирима и всичките спяха в една палатка. Една нощ огромно парче скала се отцепило и паднало точно върху палатката. Премаза и четиримата, въпреки че единият поживя седмица, преди да почине от раните си. Истински късмет, че умря, като се има предвид как беше смазан. Всички казваха, че изследователите трябвало да са наясно, че не бива да си правят лагер в подножието на скалист хълм. Пристигна друг отряд и довърши проучването, така поне казват хората. Но в крайна сметка не се разбра какво точно са търсели и проучвали.

Карлайл нищо не каза, остави я да продължи.

– Става все по-странно и по-странно. Някои от по-старите жители твърдят, че от първия път, в който са се появили хора в района на Хълма на вълка, до сега е имало цяла серия от подобни инциденти. Най-различни особени случки, според онова, което съм чувала – огньове на върха, биене на барабани, огромна птица, кръжаща над хълма, космато същество, наречено Големия човек, вилнеещо из околността, какво ли не. Някои твърдят, че историите отиват още по-назад в миналото. Самите индианци настояват, че съществуват древни легенди за някаква жрица, наречена Сиаула. Старите вярват, че там винаги има нещо или някой, който дебне неканените гости. Според легендите името му е Стража и той е син на Сиаула. Страж на какво точно, не съм сигурна. Бди над свещената земя, предполагам. Това май е всичко, което знам. Когато минавам покрай това място на път за града, направо ме побиват тръпки.

Карлайл седеше неподвижно, замислен за миг.

– Доста странна история. Интересът ми към парцела на Уилистън нарасна още повече. Кой притежава земята около Хълма на вълка?

– Не съм съвсем сигурна. Парцелът на Аксел Лукър е на север оттам. Част от земята на запад е държавна собственост, дадена на фермерите за пасища, а друга част принадлежи на някаква корпорация или така говорят хората. Името на компанията е едно такова неопределено, трудно за произнасяне. "АуРА Корпорейшън" или нещо от този род.

– "Аур..Какво? Как се пише?

– Така, както се произнася. А-ура. Нямам представа какво означава. Веднъж попитах Джак, съпруга ми, но и той не знаеше.

Карлайл опря пръст на отвора на бутилката си и я залюля напред-назад.

– От мястото на Уилистън се вижда Хълмът на вълка. Може би, ако си взема бинокъл, ще мога от безопасно разстояние да разбера какво става там. Искаш ли да се възползваме от момента и да си поръчаме още по една бира?

– Разбира се, нека се възползваме. – Гели се усмихна, допи бирата си и подаде празната бутилка на Карлайл.