През първата си вечер в Саламандър Карлайл Макмилън спря в супермаркета в края на града, погълнат от мисли за жената, която бе минала пред фаровете му, а после го беше изчакала да отмине, след като бе направил обратен завой и бе потеглил надолу по Главната улица. В главата му се въртяха думи, идваха отново и отново, нашепваха му за цветя и вятър, за сладко-горчиви спомени. Не му беше ясно дали думите се раждаха в мозъка му, или идваха от радиото в пикапа. Дали не му ги бе прошепнала жената, докато я подминаваше? "По дяволите – каза си той, – това място си играе с главата ми." Той напълни резервоара на пикапа и влезе да плати. Стек от шест бири, плюс сметката за бензина му излязоха седемнайсет долара и осемдесет и седем цента. Магазинът беше празен, с изключение на разчорлената жена на средна възраст зад касовия апарат и един облечен в костюм, мъж, който говореше от телефонния автомат до вратата. Мъжът беше уморен от очевидно тежкия си работен ден, облягаше се на стената, докато говореше. Скръстени в глезените крака, кафяви кожени обувки с пискюли – от скъпите, окаляни от дъжда през деня. Когато от другия край на линията се включи телефонен секретар, той се отпусна още повече върху стената и заговори:

– Здрасти, Кал. Обажда се Бил Фланиган от Корпорацията за развитие на високопланинските плата. Секретарката ми ми каза, че трябва спешно да се свържа с теб. Съжалявам, че все се разминаваме. В момента е – поглежда към часовника си – девет и петнайсет вечерта, вторник, двайсет и седми. Намирам се в Саламандър, на около петнайсет километра североизточно от Ливърмор. Бях тук с Рей Дарджън, за да огледаме мястото, за което бяхме говорили. Първото нещо, което ще направя утре сутринта, ще бъде да се отбия в офиса си. Позвъни ми там. Нямам търпение да чуя как се развиват нещата при теб. Тук сме силно развълнувани от плановете на сенатора.

Карлайл се върна в пикапа си и пое по щатски път 42 към мястото, където шосето се пресичаше с магистрала 91; пред него вървеше кола със знака на официалните щатски власти отстрани. Колата бе потеглила от супермаркета непосредствено преди него, а педалът на газта ѝ се натискаше от кафява кожена обувка с пискюли.

Щом стигна до магистрала 91, Карлайл зави на юг, предполагайки, че в следващия град, Ливърмор, трябва да има мотел. Не се излъга. Главният мотел, едно от онези семейни предприятия, където натискаш звънеца на тезгяха и от вратата, служеща за вход към семейните покои, се появява жена, облечена в зелена памучна рокля на оранжеви цветя. Карлайл беше забелязал, че в осемдесет процента от случаите, ако човек погледнеше над рамото на жената, докато тя търсеше ключа за стаята, виждаше мъж по потник и с чехли на краката, забил поглед в телевизора. Значението на тази повтаряща се жива картина му убягваше.

Жената го погледна.

– Номер двайсет и две. Като излезете оттук, свивате вляво, втората врата, броено от края.

Карлайл беше уморен, раменете му се бяха привели напред. Тъмнокафявите му очи срещнаха за момент очите на жената. Тя бързо сведе поглед, после отново го вдигна, за да проследи отдалечаващия се гръб на новопристигналия. Малкото звънче, прикрепено към рамката на вратата, звънна, когато Карлайл я затвори.

Жената въздъхна и се върна във всекидневната, където се строполи върху един стол до мъжа с потника и чехлите, разкъса опаковката на един шоколадов десерт с карамел и каза:

– Видя ли онзи? Нещо в него малко ме плаши. Наполовина хипи, наполовина индианец, наполовина нещо друго, койот, може би. Не даде адрес и плати в брой. Как може човек да няма адрес в днешно време? .

Потникът нищо не отвърна.

Телевизорът каза:

– Ще бъдем с вас след момент, а сега чуйте съобщенията от вашия местен канал.

Карамелът залепна за зъбите на жената, когато тя отхапа от десерта и сдъвка хапката.

Карлайл хвърли брезентовите си торби върху едно от двете единични легла, застлани с протрити кадифени кувертюри, отпусна се върху стола от черен напукан винил и отвори бутилка бира. Камионите се носеха по магистрала 91. Той посегна през рамо и изгаси осветлението. Единствената светлина в стаята идваше от една примигваща флуоресцентна лампа над мивката в банята. Намираше се някъде на запад от Мисисипи и на изток от Скалистите планини, на север от Небраска и на юг от Канада. На отсрещната стена имаше снимка, изобразяваща индианец с препаска около слабините, възседнал пони и засенчил очи с дясната си ръка, вдигната успоредно на челото. Индианецът гледаше към залязващото слънце, а в платото, разстилащо се в краката му, не се виждаха никакви бизони.

Карлайл се облегна назад, плъзна се надолу и вдигна крака върху по-близкото до него легло. Жената от Главната улица на Саламандър отново завладя мислите му. Лицето, червеникавата коса, зелените очи, наблюдаващи го, докато той отминаваше. Такава жена в Саламандър, на гъза на географията? Беше я виждал някъде и преди или поне жена, подобна на нея. Не точно от плът и кръв естествено. Може би в някой стар сън, който е трябвало да запише, но бе пропуснал да го стори. Стисна бутилката бира между краката си, главата му се отпусна върху рамото. Жената изчезна от мислите му.

Подобно на повечето хора и Карлайл Макмилън се беше изградил като личност както целенасочено, така и по стечение на случайността. Едно решение тук, друго – там. Връщайки се назад в миналото, някои от въпросните решения бяха добри, други – лоши. Изходът от изборите, които бе правил, се определяше от рационални усилия, смесени с непредвидимостта на случките, надвисващи над рамото му в моменти, в които най-малко ги беше очаквал. С други думи, играта на ези и тура, съпътстваща всяко обикновено съществуване. Несигурност, ако трябва да се изразим по друг начин.

От самото начало Карлайл Макмилън бе живял в по-голяма несигурност в сравнение с повечето хора. Той се беше появил на този свят преди малко по-малко от четири десетилетия като извънбрачен син на една жена на име Уин Макмилън и мъж, чието име тя или никога не бе знаела, или бе забравила. От малкото, което майка му му беше казвала, Карлайл бе добил само бледа и променлива представа за своя баща.

И така, през цялото си детство и дори в по-зрелите си години той си представяше този мъж само като тъмен силует, яхнал мотор – от онези, големите, които бяха направени да издържат на големи разстояния. Мъжът караше по крайбрежната магистрала на юг от Кармел на фона на залязващото слънце, пресичаше високия мост, където океанът се врязваше дълбоко в скалите. А жената, седнала зад него? Може би обгърнала ръце около кръста му, с развята от вятъра коса? Това трябва да беше майката на Карлайл Макмилън, преди много, много години.

Тя и мъжът бяха прекарали само два дена заедно, но и те бяха достатъчни. Достатъчни, за да се зачене момче на име Карлайл.

Спомня си топлия пясък под гърба си, докато лежеше до него. Никога не забрави колко топъл беше пясъкът през онзи късен септември. Спомня си и странното му тихо излъчване, което по-късно забелязваше и в сина си. Усещаше, че той знае тайни, чува слабата музика на едно далечно минало, което беше само негово. И въпреки това фамилията му ѝ убягваше. Мисли, че ѝ я бе споменал веднъж, но тогава двамата седяха край запаления на открито огън на ръба на живота и пиеха домашно приготвена бира. Не, не си спомня фамилията му.

Както веднъж беше казала, "в онези дни имената изглеждаха някак маловажни. Знам, че сигурно ти е много трудно да го разбереш, Карлайл, но така го чувствахме тогава. Сега се измъчвам, че не мога да се сетя за името му – повече заради теб, отколкото заради себе си."

И така. Беше му казала всичко, когато той бе на дванайсет години. Седяха един до друг на стълбите пред къщата им в Мендосино. Тя бе прегърнала слабото мълчаливо момче и бе облегнала глава на неговата, докато му говореше, а ароматът на току-що измитата ѝ коса преобладаваше над всички други майчински миризми в нея. Той я слушаше и я обичаше заради безпощадната искреност, с която му разказваше за щастието, че го е родила, дори заради развълнуваните нотки в гласа ѝ, когато говореше за мистичното сексуално отдаване на онзи мъж. Въпреки че на годините, на които бе, на Карлайл му беше трудно да си представи нещо от този сорт, още повече пък – включващо майка му.