Тя се побоя да зададе въпроса. Вместо нея го направи Грей.

— Кой е бил той?

— Големият Камел.

Тя ахна, притисна длани към лицето си и се помъчи да каже нещо. Но не успя.

— Доста изненадващо, няма що. — Грей направи опит да изглежда спокоен.

— Наистина. Мъжът, който уби Камел, е частен детектив, нает от ЦРУ. Бил е на местопроизшествието, когато е загинал Калахан, и ми се струва, че там е срещнал Дарби.

— Рупърт — прошепна тихо тя.

— Това не е истинското му име, естествено, но и Рупърт ще свърши работа. Сигурно има поне двайсет имена. Ако наистина е човекът, за когото си мисля, тогава е англичанин, истински професионалист. Напълно може да се разчита на него.

— Можете ли да си представите колко объркано е всичко? — Дарби още не се беше опомнила.

— Мога.

— Защо Рупърт е бил в Ню Орлиънс? Защо я е следил? — Беше ред на Грей да задава въпроси.

— Това е дълга история, а и аз не знам всички подробности. Опитвам се да не се бъркам в работата на ЦРУ, повярвайте ми. Имам си достатъчно проблеми и без тях. Всичко опира пак до Матис. Преди няколко години му трябвали пари да задвижи колосалния си проект. И взел, че продал някаква част на либийското правителство. Не съм сигурен, че всичко е било съвсем законно, защото тук на сцената излиза ЦРУ. Явно са проявили голям интерес към Матис и либийците, защото когато съдебният процес започнал, Управлението проследило най-внимателно развоя му. Не съм убеден, че са подозирали Матис в убийствата на съдиите, но Боб Гмински получи копие от малкото ви досие няколко часа след като ние го предадохме в Белия дом. Нямам представа на кого е казал за него, но явно е чул и не който трябва и ето че двайсет и четири часа по-късно Калахан е убит. А вие, скъпа моя, имахте невероятен късмет.

— Тогава защо не се чувствам особено щастлива? — усмихна се невесело тя.

— Не разбирам какво общо има Рупърт — намеси се Грей.

— Не съм абсолютно сигурен, но подозирам, че Гмински веднага е изпратил Рупърт по петите на Дарби. Струва ми се, че първоначално досието е подплашило най-вече Гмински. Вероятно е пратил Рупърт да я следи, та и отчасти да я пази. После колата гръмва и изведнъж мистър Матис потвърждава съдържанието на досието. Защо иначе ще убиват Калахан и Дарби? Разполагам с достатъчно данни да твърдя, че след експлозията в Ню Орлиънс е имало поне десетина души от ЦРУ.

— Но защо?

— Досието се оказва вярно и Матис започва да убива хора. По-голямата част от търговските му интереси са в Ню Орлиънс. И ми се струва, че Управлението е било твърде загрижено за сигурността на Дарби. За неин късмет. Намесиха се, когато трябваше.

— Щом ЦРУ съумя да действа така бързо, вие защо не успяхте? — попита тя.

— Хубав въпрос. Откровено казано, нямахме особено високо мнение за досието, а и не знаехме и половината от онова, с което разполагаха в Управлението. Кълна се, че всичко изглеждаше толкова отвлечено, а ние имахме цял списък заподозрени. Подценихме го. Чисто и просто го подценихме. Освен това президентът ме помоли да не правим нищо и така беше най-лесно, защото никога не бях чувал за Матис. Не ми беше и работа. После убиха моя приятел Гавин и аз изпратих момчетата.

— Защо е трябвало Коул да дава досието на Гмински? — недоумяваше Грей.

— Уплашил се е. И ние, ако искаме да бъдем честни, го изпратихме поради същата причина. Гмински си е… добре де, Гмински понякога върши нещата, които си е наумил, без да се съобразява с разни малки подробности като например разни закони и тям подобни. Коул е искал бързо да се провери тая версия и е сметнал, не Гмински ще го направи бързо и без много шум.

— Значи Гмински не е казал нищо на Коул?

— Той мрази Коул, което е напълно разбираемо. Гмински е контактувал с президента и не му е съобщил нищо. Всичко се разви толкова бързо. Не забравяйте, че точно преди две седмици Гмински, Коул, президентът и аз видяхме досието за първи път. Гмински вероятно е изчаквал подходящ момент да съобщи на президента поне част от историята, но така и не успя.

Дарби се надигна рязко от стола и се върна на своето място до прозореца. Беше се стъмнило, но колоните от коли още се влачеха по улиците. Хубаво беше да се разбулват мистерии и тайни, но те сякаш създаваха нови загадки, нови въпроси. Тя просто искаше да си върви. Беше уморена да бяга и да бъде преследвана, да си играе на репортерка заедно с Грей, да гадае кой какво е направил и защо, да се чувства виновна, че е написала онова проклето нещо, да си купува нова четка за зъби на всеки три дни. Копнееше за малка къщичка на някакъв пуст плаж, без телефон, без хора наоколо. Особено такива, дето се крият зад камиони и сгради. Искаше да спи три дни, без да я преследват кошмари, без да й се привиждат разни сенки. Беше време да тръгва.

Грей я наблюдаваше внимателно.

— Някой я е проследил до Ню Йорк, после дотук — каза той на Войлс. — Кой?

— Сигурна ли сте? — обърна се към нея Войлс.

— Бяха цял ден долу на улицата и наблюдаваха тая сграда. — Дарби кимна към прозореца.

— Видяхме ги — намеси се Грей. — Те са там, долу.

— Виждали ли сте ги преди? — В гласа на Войлс се прокрадна недоверие.

— Единият от тях. Беше на погребението на Томас в Ню Орлиънс. Той ме преследваше и във Френския квартал. Едва не ме откри в Манхатън, а преди пет часа го видях да говори с един друг. Знам, че е той.

— Кой е той? — запита Грей отново.

— Не ми се вярва ЦРУ да тръгне да ви преследва.

— О, тоя наистина ме преследваше.

— Сега виждате ли ги някъде?

— Не. Изчезнаха преди два часа. Но са някъде там.

Войлс се изправи и протегна нагоре дебелите си ръце. После обиколи бавно масата, развивайки внимателно пурата си.

— Ще ви пречи ли, ако запаля?

— Да — заяви тя, без да го поглежда.

Той остави пурата на масата.

— Ние можем да ви помогнем — каза той.

— Не искам помощта ви. — Тя обърна глава към прозореца.

— Какво искате?

— Да напусна страната, но когато това стане, искам да съм абсолютно сигурна, че никой няма да тръгне след мен. Нито вие, нито те, нито Рупърт, нито някой от приятелчетата му.

— Ще трябва да се върнете, за да свидетелствате пред съда, който ще реши дали ще има дело, или не.

— Само ако успеят да ме открият. Отивам на място, където не обичат много-много призовките.

— Ами процесът? Ще трябвате за процеса.

— Това ще е поне след една година. Тогава ще му мисля.

Войлс сложи пурата в устата си, но не я запали. Така мислеше по-добре.

— Ще ви предложа една сделка.

— Не съм в настроение за сделки. — Тя се облегна на стената и го изгледа почти презрително. После очите й се спряха на Грей.

— Добра е. Разполагам със самолети и хеликоптери и много хора, които носят пистолети и ни най-малко не се страхуват от ония момчета вън, дето си играят на криеница. Първо, ще ви измъкнем от сградата, без никой да разбере. Второ, ще ви качим на моя самолет и ще отлетите закъдето искате. Трето, оттам можете да изчезнете. Имате думата ми, че няма да ви следим. Но, и това е четвърто, вие ще ми разрешите да се свържа с вас чрез мистър Грей, ако — и само ако — действително се наложи.

Докато го слушаше, Дарби гледаше в Грей. Беше ясно, че на него предложението му харесва. Лицето й остана безизразно, но, ей богу, наистина звучеше добре. Ако се бе доверила на Гавин след първия телефонен разговор, сега той щеше да е жив и тя нямаше да е държала Камел за ръка. Ако просто бе напуснала Ню Орлиънс с Верхик, както й бе предложил, нямаше да го убият. Всеки пет минути през последната седмица бе мислила за това.

Тази работа се оказа прекалено голяма лъжица за нейната уста. Идва време, когато просто свиваш знамената и се оставяш в ръцете на другите. Този мъж не й харесваше, но от десет минути насам бе невероятно искрен с нея.

— Ваш самолет с ваши пилоти ли?

— Да.

— Къде се намира?

— В базата „Андрюс“.

— Да направим така. Аз се качвам на самолета и той се отправя за Денвър. В него сме само аз, Грей и пилотите. Трийсет минути след излитането аз нареждам на пилота да поеме, да кажем, към Чикаго. Може ли да стане?